Карол Фив: "Кварталът на отрепките" - "Когато станем щастливи"

Карол Фив, "Когато станем щастливи"

Превод от френски: Тодорка Минева

Корица и илюстрации: Борис Праматаров

Издателство СОНМ, София, 2016 г.

Кварталът на отрепките

Наистина тук наемите са далеч по-ниски от тези в центъра. Но това не е единствената причина, която ви е довела в Квартала на отрепките. А и вкусът към кварталите на простолюдието, с тяхната пъстрота, с възможностите, които предлагат за общуване, за срещи… Предпочитали сте малките шарени улички, разнородната архитектура и смесването на културите пред еднообразието на буржоазните квартали. Колкото по-назад в спомените си сте се връщали, винаги сте се чувствали по-близо до бедните, отколкото до заможните, подкрепяйки негласно мита, че хорската сърдечност е обратно пропорционална на общественото положение.

Мит, тъждествен с този за сърдечността на северняците, която би следвало да компенсира суровите условия, в които те живеят, точно толкова неверен, колкото и непроверим, но вашата логика направо не е допускала под никаква форма, че е възможно да бъдеш едновременно беден и тъп, северняк и проклет човек. Кварталът на отрепките се е постарал да намести представите ви.

Кварталът на отрепките с неговите обитатели, живеещи на социални помощи, с неговите невръстни майки, неговите трафиканти, неговите разбити телефонни кабини, неговите потрошени автобусни спирки. Кварталът на отрепките с неговите малки фасади от червени тухли, зад които дебне едно-едничко лице – това на мизерията.

В началото ще проклинате собствениците на колите, наредени в двойна редица по тесните улички, когато в съседство има толкова свободни места, но после ще схванете. Че жителят на Квартала на отрепките държи да подчертае с това малкото, което му остава: принадлежността си към мястото, към територията и към бетона.

Скоро и вие ще почнете да правите като него, без колебание ще мятате боклуците си през прозорците, ще замърсявате околната среда, като се оправдавате с мястото. Ще почнат да не ви правят впечатление металните кутийки от бира или безалкохолно, както и рекламните брошури по земята, тези тротоарни цветя, които вече никой няма желание да събира. Колкото по-зле се чувствате, колкото по-голямо желание ви обхваща да унищожите, да ликвидирате Квартала на отрепките, толкова по- привързана ще се оказвате към този квартал, подобно на влюбен мъж към повехналата си любовница.

Ще установите, че в Квартала на отрепките не само стандартът на живот е доста по-нисък от този в съседните квартали, но и духът на хората не е висок и ден подир ден повлиява на всички. Натъквайки се на уморените физиономии, на лицата, изтерзани от недохранване, алкохолизъм и зле лекувани болести, в крайна сметка ще изпитате огледалния ефект. Напразно ще си повтаряте, че не сте израснали в семейство с осем деца, не разчитате на социални помощи, не ви засяга липсата на контрацептиви, не, вие не сте невръстна майка и гаджето ви още не ви е тупало – когато постоянно сте редом до хора, които водят такъв живот, у вас ще се появи известна тромавост, известна инерция и ще видите света такъв, какъвто е: непоправим и отчайващ. Срещайки само празните погледи на децата, които нямат друго бъдеще освен минималния доход за социално включване и престъпността, ще почнат да ви завладяват мрачни мисли. Ще почнете да се подчинявате неусетно на закона на множеството и този на квартала.

На какво сте се надявали, като сте дошли да живеете сред тях? Че ще повдигнете нивото? Че ще се включите в средата? Но включването в средата в Квартала на отрепките ще отнеме повече време от всякъде другаде и може да погълне целия ви живот. Защото кварталът противопоставя бледото си и тъжно лице, той се съпротивлява. Кризата не се е настанила през 2008 година в Квартала на отрепките, тя никога не го е напускала. Кварталът на отрепките е самото лице на кризата, което преди това не сте искали да видите.

Когато е слънчево, Кварталът на отрепките изглежда още по-жалък, сякаш са го изненадали гол на ставане от леглото и той се е оказал в глупаво и беззащитно положение. Той е създаден за проливен дъжд и ледени утрини.

Така Кварталът на отрепките разполага с всичко, за да ви хареса. В момента, в който се настанявате в него, той съответства напълно на мимолетната ви меланхолия.. Ала Кварталът ще ви научи какво значи истинско отчаяние.

След известно време в местния бар ще срещнете някой бездомник. Няма да разберете веднага, че е бездомник, защото той няма да се отличава по нищо от останалите жители на Квартала, пък и толкова ще сте зажаднели за любов тук, че и първият срещнат ще свърши работа. Ще го подслоните за известно време, преди да ви направи някое дете, после той ще почне да ви бие, защото всички в Квартала на отрепките бъхтят жените си, и няма да знаете кому да се оплачете. Тогава душата на Квартала на отрепките ще ви завладее, ще разберете що е страх, депресия и ужас да виждаш как детето ти расте тук.

В крайна сметка ще успеете да се изтръгнете от хватката на партньора си, но междувременно ще сте загубили работата си, защото вече, където и да идете, дъхът на Квартала на отрепките ще ви изпреварва и ще ви обгръща с лепливата си смрад. По-прозорливите ще са доловили накъде духа вятърът и ще се отдалечат от вас, ще ви уволнят без истинска причина. Няма да имате вече сила да се борите, тогава ще сте същинска жителка на Квартала на отрепките, примирена и смазана.

За автора и преводача

Карол Фив (*1971) е съвременна френска писателка и художничка. Бакалавър по философия и магистър по пластични изкуства, от 2012 г. тя се отдава изцяло на писането. Авторка е на три романа: „Живот като на кино“ (бълг. изд. 2014), „Неделя е и нямам нищо общо“ (2015) и „Камий Клодел“ (2015), и на няколко детски книжки: „До полата на мама“ (2012), „Спи ли учителката в училище“ (2014) и др.

„Когато станем щастливи“ (2010) е сборник с тридесет и един кратки текста, в които тридесет и един разказвачи повече или по-малко съзнателно разправят преиначените си истории, прикривайки зад привидно жизнерадостното си говорене тъжни истини, понякога патетични, друг път изкривени. Перверзен „пигмалион“, жертва на насилие, която отрича това, циничен шеф, малтретирана жена или сприхава възрастна – всички те описват някаква измислена реалност, зад която прозира една или друга истина, прикрита от обичайната употреба на езика. Така лъжата се превръща в крайна проява на потиснатото отчаяние в едно общество, съсредоточено над съблюдаването на нормалността и привидната успешност.

Тодорка Минева (*1962) е завършила философия с втора специалност френски език и литература в СУ „Климент Охридски“. От 1993 г. е главен редактор на издателство СОНМ. Превежда книги от областта на хуманитаристиката („Другояче от битието, или отвъд същността“ на Еманюел Левинас, „Истина и съществуване“ на Жан-Пол Сартр, „Паметта, историята, забравата“ на Пол Рикьор…) и художествената литература („Приказки от стари времена“ на Шарл Перо, „Лицевата и опаката страна“ на Албер Камю, „Ти не се обичаш“ на Натали Сарот…).

Премиерата

Премиерата на книгата с участието на авторката ще се състои на 13 октомври 2016, четвъртък, от 18 часа, в гр. София, Оринджцентър, ул. "Граф Игнатиев" 18, ет. 4.

Книгата е част от проекта на издателство СОНМ „Разказът – един пренебрегнат жанр“, подкрепен от Програма „Креативна Европа“ на ЕС.

Публикува се със съдействието на изд. СОНМ и Калоян Праматаров.

© Христина Мирчева