Христо Стоев: "Интелектуалната игра"- "Евдемонии" II

ФИЛОСОФСКИ МИНИАТЮРИ

Продължение от Първа Част тук

За "интелектуалната игра"

Какво представлява "интелектуалната игра"?

"Интелектуалната игра" е самопреструвката, че участваш в кръг от посветени, иначе собствено само жонгльори с  думи и имена.

За да стане ясно по-отблизо, трябва да се прозре, че „интелектуалната игра” не е нито интелектуална, нито игра. Не е интелектуална, защото не борави с мисли и смисли, а с термини и етикети. В този смисъл тя остава едва на нивото на опаковката на интелекта, ако той изобщо има нужда от опаковка.

На второ място, тя не е игра, защото всяка игра има минимум набор от правила и външни условия по отношение на игровата ситуация. В „интелектуалната игра” такива няма, всичко е наужким, включително и зачитането на някакви външни стандарти.

"Интелектуалната игра" е особено ефектна, ако в нея са ангажирани поне няколко души. Тогава тя заприличва на игрово свещенодействие, на един вид интелектуална теургия[1], при което група от хора, изпаднали в транс, се преструват, че комуникират с отвъдни на тях самите, отключени само по силата на маниерния им език, смисли.

В тази логорейна теургия потресаващото е, че всички си дават вид, че са в пълно съзнание за това какво правят.

За външния наблюдател подобна гледка е шокираща, защото той вижда хора  наглед сериозни,  дълбокомислено потънали в репродукцията на едно словесно безумие. В случай че човек е достатъчно наивен да реши, че не тези насреща му страдат от дефицит на свяст и интелект, а самият той се е оказал в състояние на такъв дефицит, тогава ще се намери склонен да започне да им подражава.

За търсенето на лъжата

В живота на заблудата цената на лъжата е ниска, защото тя е често срещана и редовно предлагана. Дали единствено липсата на предлагане би повишила цената ù? - Не, също и завишеното ù търсене.

Завишеното търсене на лъжата би могло да дойде именно от задушаващото наличие на твърде много (впрочем бездуховни) истини. Оттук и бумът в наше време на толкова много суеверия и окултни учения.

За самотността и търсенето на чуждия поглед

Търсенето на одобрение от страна на околните е всъщност търсене на собствена стойност, която ние не се чувстваме привилегировани да си дадем сами.

Желанието да бъдем желани или харесвани е реципрочно на нуждата да бъдем остойностени от външната инстанция на чуждото съществуване.

Забелязали ли сте колко енигматично привлекателни изглеждат самотните ентусиасти? Защото те сякаш съвсем не се нуждаят от инстанцията на нашия поглед, който да остойности тях и предмета на заниманието им.

На противоположния край стои гримиращата се жена, която се е примирила напълно с получаваната през чуждия поглед стойност. Тя е далеч по-самотна в заниманието си.

За устояването на не-изкушенията

Ако се абстрахираме от едно своеобразно иронично отношение към човешката природа, присъщо на Оскар Уайлд през дълбокомислено-лекомисления му период, тези думи на персонаж от негова пиеса могат да се преизтълкуват и в един много различен смисъл.

Защото нека се запитаме: какво е онова друго, на което бихме могли да устояваме извън изкушенията? - Това друго би могло да бъде само естественият човешки порив към емпатия и доброжелателство, чието най-висше достойнство е искреността на сърцето. Има хора, които действително са способни да устоят на този порив, сякаш са напълно лишени от него. По отношение на подобни хора познатите думи „Нищо човешко не им е чуждо” биха могли да важат и в един привидно изцяло противоположен смисъл, а именно като: „Всичко човешко им е чуждо”.

Акрасия и прокрастинация

Гръцката дума akrasia (ἀκρασία) често се превежда като „слабост на волята” и буквално означава липса на власт или контрол [над самия себе си]. Това е състоянието, при което действаш (или бездействаш) в противовес на рационалната си преценка за това кое би било най-доброто действие (или бездействие) в дадената ситуация. Баналните примери за акрасия са свързани със ситуацията да се поддадеш на влечението, при все че ясно осъзнаваш, че благоразумието изисква нещо друго.

Сократ е известен с това, че отрича възможността на акрасия. Знаейки кое е доброто, ти неминуемо ще постъпиш съгласно това си знание. Ако постъпиш другояче, това просто означава, че не си знаел що е доброто. Така че в крайна сметка онова, което би ни се привидяло като акрасия или безсилие/слабост, според Сократ е всъщност незнание (или недостиг на знание).

Казват, че Платон все пак държи да обясни, вместо подобно на учителя си да отхвърли, възможността за акрасия, поради което и той въвежда троякото деление на душата на разумна, волева и сетивна. При това най-вече конфликтът между разумната и сетивната (т.е. желаещата, апетитативна) части на душата обяснява възможността да се отклониш от и да действаш срещу рационалната си преценка.

И въпреки това акрасията продължава да изглежда като парадокс - как е възможно да извърша нещо напряко преценката си?!? Изглежда парадоксално именно защото акрасията включва в себе си елементи едновременно на вменимост и ирационалност. Вменима е единствено и само постъпката на едно рационално действащо лице (за която и то е в състояние да носи отговорност) и заедно с това се предполага, че въпросното лице действа по определен начин, в противовес на преценката си, тъкмо поради недостиг на рационалност. Последното би означавало, че отсъства условието за вменимост, поради което и на лицето не следва да се приписва постъпката, която е белег за акрасия. Т.е. тук се стига до противоречие.

*****

Оставяйки настрана онтологическата проблематика, мен най-вече чисто психологически ме интересува една особена форма на акрасия, която римляните наричат procrastinatio (от pro - "за", "към" и crastinus - "утрешен"). Прокрастинацията е непрестанното отлагане на дадено действие за утрешния ден или изобщо за по-сетнешен момент. Прокрастинацията е замяната на едно наложително и същевременно тягостно действие с перманентно бездействие или по-скоро със съвкупност от въвеждащи или отлагателни действия, които само да отдалечат момента на същинското извършване на действието.

В този смисъл прокрастинацията е безсилието (акрасия) да се захванеш с конкретно дело. Тя е присъща на хората, които сами определят своя дневен график. Лесно е да се водиш по график-разписание, към който си външно принуден. В следването на такъв външен график ти изобщо нямаш нужда от бъдеще. В личното си действие обаче е нужно да положиш бъдеще. В този смисъл прокрастинацията е и безсилието да положиш сам себе си като определен към някакво бъдеще.

Метафизически погледнато, прокрастинацията е непосилността на бъдещето.