по заглавие   по съдържание

Бернар Коман: "Предизвестието" - "Всичко отминава"

24.10.2016
Снимка 1

 

Бернар Коман, "Всичко отминава" 
Превод от френски: Рени Йотова
Корица и илюстрации: Борис Праматаров
Издателство СОНМ, София,  2016

 

 

Предизвестието

Навън е студено. От доста дни насам цари кучи студ и не отслабва, пронизва ме въпреки дебелия вълнен пуловер, който не свалям дори когато спя. Карло ми казва, че трябва да го съблека, преди да си легна, и добре да се омотая с одеялото, а после, като стана, да се облека и така ще компенсирам разликата в температурата, но една вечер опитах и чак зъбите ми затракаха от студ. Някои от хората, които виждам по време на обяд, не изглежда да страдат от студа, даже има един тип, който се разхожда по тениска, но трябва да подчертая, че е доста як и добре сложен, и дори само леко да се загърне с нещо, му е достатъчно, за да не чувства студ.

Вчера сутринта лекарят ме накара да дойда отново и не трябваше да съм ял нищо. Искаше да повтори изследванията ми – взеха ми кръв – цели две епруветки. Помолих да ме сложат да легна, докато извършват манипулацията, понеже все ме е страх да не обеля очи и да се свлека на земята, което щеше да е много лошо, ако се разчуе. Сестрата се засмя и не можах да разбера дали това е знак за симпатия, съжаление или пък презрение. Трудно намери вените, винаги се получава едно и също, започвам да се напрягам, по слепоочието ми избива пот, усещам, че се замайвам, за секунди пребледнявам. Като младеж всеки път припадах, щом трябваше да ми вземат кръв, дори се озовах в болница заради това, защото, когато веднъж залитнах назад, си ударих главата в мивка – последваха най-подробни изследвания, ломбална пункция, някакъв идиот професор дори беше разпространил слуха, че съм бил взел свръхдоза: аз, който не съм и помирисвал каквото и да е забранено вещество от страх, какъв ефект би могло да има върху мен, и който стриктно спазвам законите. Когато преди осем месеца отидох да ми направят първите изследвания, жената в лабораторията бе изключително внимателна - сложи ме да седна на голям и удобен стол и ми каза да извърна поглед настрани и да си мисля за нещо хубаво - в главата ми се завъртяха кадрите от филма, който предната вечер бяхме гледали с Жюли, спомних си топлината на тялото й, гърдите й, които мачках с ръце, уханието й, след като бяхме правили любов, и край, готово - вече имах памуче на убоденото място, тутакси последвано от лейкопласт отгоре му, докато тук някак си всичко е по-грубо, по-сурово. От двайсет минути стоя и чакам пред боядисаната в сиво врата. Извикаха ме някъде към десет часа. Трябваше да се отзова на момента. Всичко стана много бързо, сетне вратата на коридора се затръшна зад мен с тежкото и глухо скърцане на желязна порта и после нищо. Докторът сигурно говори по телефона, от време на време долавям силния му и дрезгав глас, но не различавам и дума от това, което казва, кабинетите тук са добре шумоизолирани. Как ми се иска да изпуша една цигара, от пет минути насам само това ми се върти в главата - точно така, една цигара ще ми дойде добре, ще ми помогне да се отпусна.    

Колко красива бе Жюли, когато я срещнах. Дори се плашех от това. Казвах си, че такава красота няма как да е за един-единствен мъж и че със сигурност много други мъже я желаят страстно, всички искат да я прегърнат и целунат, да спят с нея, да сбъднат мръсните си фантазии. Бях много припрян навремето. Сега, само като се сетя, и ме хваща срам. Тя не казваше нищо, усмихваше се добросърдечно и понякога ме молеше да я погушкам още малко. Ходех при нея - живееше недалеч от факултета, в малка стая, каквато може да си позволи една бавачка: тясното легло скърцаше, чувахме съседите, минаващи по коридора, тя се опитваше да приглуши стенанията си, понякога двамата избухвахме в смях, малко по малко взех да се справям по-добре, станах по-нежен и внимателен. Когато я видях, веднага разбрах, че това е жената на живота ми, че ще е тя и единствено тя, че никога няма да погледна встрани, няма и да си го помисля дори. Всичко ми харесва у нея - русите й коси, слабото й, изпито лице, тънките й китки и глезени, почти хърбавите й рамене. Странно, но обичам, когато мога да проследя бегло очертанията на скелета в тялото на една жена, харесва ми да усещам ребрата, изпъкналите кокали на ханша, леката извивка на лопатките. Не харесвам прекалено слабите тела, които изглеждат тревожно болнави - обичам загатването за скелета, лекото очертаване на отделните кости. Харесва ми също така окосмяването, обичам подмишниците й, харесва ми да ги лижа, както и грапавото усещане по езика ми след това, обичам и окосмяването й отдолу - красиво, меко и въздушно, което бръснеше само отстрани, за да не се подава от бикините й. Двете й бременности не бяха успели да развалят фигурата й, запазила бе предишните си форми, тялото й бе стегнато, кожата еластична и плътна. Децата са достатъчно големи, за да разберат или поне да се опитат да разберат. Люк никога не показва открито чувствата си, но знам, че е много привързан към мен. Клер е на годините, на които беше майка й, когато я срещнах. Има си приятел, може да си има и любовници, кой знае. Разправят, че бащите ревнували дъщерите си от гаджетата им, но при мен нещата никога не са стояли така. Интересува ме единствено Жюли, начинът, по който полага глава на рамото ми, дългата й, винаги добре поддържана и сресана коса, остроумието и находчивостта й, веселият й смях, страховете й, всичките й притеснения за хлапетата й, за работата, за родителите й, които никога няма да дойдат да се запознаем, понеже изобщо не ме харесват.

Сестрата на два пъти мина през фоайето, в което продължавам да стоя и да чакам, надникна набързо в кабинета, докторът все така си говореше по телефона, после пак изчезна нанякъде, като ме изгледа странно, сякаш се мъчеше да разбере нещо по изражението на лицето ми. Тук рядко могат да се видят жени, тракането на токчета по коридора е нещо необичайно. Най-много изморява обаче липсата на каквато и да е украса и на цветове. Заобиколен съм от стени в бежово и сиво, една дървена маса, два стола и етажерка с празни рафтове. В този час от деня крушката не е запалена, навън почти се е съмнало, направо е ослепително светло, а мъглата бавно се вдига. Ще поседна. Със сигурност на това няма да се погледне с одобрение, но пък и никой няма да ме похвали, задето съм стоял прав през цялото време. Обичах светлината на зазоряване, особено през уикендите, когато Жюли се разбуждаше, а в полумрака се очертаваха извивките на топлото й тяло, започвах да я милвам, харесваше й много, но без да се стига по-далеч, казваше ми: “Не, устата ми лепне, потна съм, сигурно мириша ужасно” - никога не миришеше, не излъчваше никаква миризма. Първата й работа, щом се събуди, е да иде под душа, водата се лее продължително, стаята се изпълва с пара. Понякога влиза с омотана на главата кърпа, сяда, прави планове за деня, разпитва ме, смее се, разправя разни неща, а после отива до скрина, за да си вземе чисто бельо.    

Вратата се отваря. Докторът ме гледа втренчено и ми казва: “Не мога да ви приема сам, пратих асистентката си да повика директора, вие влезте, тук ще се постопли още малко, знам, че винаги ви е студено, казвате ми го при всеки преглед”. На лицето му сякаш се четеше някаква неприязън. Съвсем лека неприязън. Седнах на един от трите стола, наредени срещу бюрото му, а той измърмори: “Стойте тук, сега се връщам”. При всички положения тук няма къде да се мърда чак толкова. Сигурно седя и чакам вече повече от десет минути. На няколко пъти дочух стъпки, които приближиха и отминаха. Наближаваше времето за посещения.

Срещнах Жюли на касата в магазин на “Монопри”. Тутакси бях запленен от нея и макар да бях срамежлив, ама наистина много задръстен, я заговорих: “Доста сте се натоварили. Да ви помогна с една от чантите?” Тя се засмя, после пихме кафе, нещата се развиха бързо, връзката ни бе за цял живот, вътрешно бях убеден в това и нямаше никаква нужда да изчаквам, както ме съветваше майка ми, а и баща ми с неговото скептично мълчание. В биологията всичко намира естественото си решение, нямах никакви опасения за бъдещето - исках да се оженя за Жюли, да имаме деца, без никакви колебания по въпроса. Тя също споделяше тази ми увереност, макар и в по-малка степен. При двойките рядко чувствата са разпределени поравно. Единият винаги изпитва по-силна любов от другия. Ако се наложеше, щях да я обичам за двама дори. Ревнувах от всичко, обзет бях от проклета и удивително прекрасна ревност, която ми вдъхваше живот и от която ми секваше дъхът. От време на време през уикенда ходехме в провинцията на разходка сред природата, близо до дома на родителите й. Ненавиждах любовта й към дърветата, не понасях как ги милва и как прегръща стволовете им, особено на две дървета, които свързваше с детството си - говореше им, шепнеше им нежно, обикаляше около тях, отдалечаваше се, после пак се връщаше, понякога се смееше и се забавляваше с моето цупене. “Стига, нали няма да тръгнеш да ревнуваш от едно дърво.” Да, точно така, ревнувах - ревнувах я от всичко. Искаше ми се да мога да се усамотя, да се усамотим заедно, далеч от всичко и от всички. Ако зависеше от мен, щях да я заключа, да я скрия дълбоко, да не позволя ничий поглед, освен моя, да я докосва. Най-зле беше лятото на морето. Тя обичаше водата, слънцето също, тъй че изкарвахме по две пълни седмици на брега на морето - трябваше да понасям всичките тези погледи, лепнати върху нея, всичките тези мъже, чиято единствена мисъл бе как да ми я отмъкнат. Вредно е за кожата да се стои дълго време на слънце. Покрай децата стана малко по-предпазлива - започнахме да ходим все на юг, във вътрешността на страната, далеч от морския бряг, наемахме къща без съседи наоколо, с голям двор, където децата се забавляваха, имаше дебела сянка и много дървета, но такива, с които нямаше време да завързва близко познанство.

Дочувам гласове от другата страна на вратата. Заради дрезгавината единият ми се струва, че е на доктора, а другият би трябвало да е на сестрата, но е толкова тих, че ми е невъзможно да кажа чий е, нито пък да различа и дума от това, за което си говорят - усещам само, че отвън има някаква суетня, вълнение, а може би негодувание. Когато дядо ми бе на смъртното си ложе и тихо агонизираше, натъпкан с успокоителни, прекарвах часове наред до леглото му и наблюдавах равномерното му дишане, съвсем леко и едва забележимо, застиналото му лице, затворените му очи, натежалите му клепачи, които скоро нямаше да вършат никаква работа, изтънелия му и още по-изпъкващо стърчащ нос, хлътналите бузи и заедно с всичко това нелепите грижи на баба ми, състоящи се в това да го бръсне най-старателно всяка сутрин. Бих предпочел да остави брадата му и всичките му косми да растат на воля, но не - трябваше да изглежда добре за пред хората, до самия си край трябваше да запази образа си на почтен господин, който е успял в живота, не ще и дума, успял бе и то доста, натрупал бе цяло състояние в годините преди края на войната с какви ли не дела през границата, занимавал се бе с всякаква контрабанда, това поне съумях да разбера оттук-оттам и още докато стоях до леглото му, смътно дочувах шушукането на останалите членове на семейството, на жена му, синовете и дъщерите му, и петимата заети да заговорничат, да обсъждат какво ще стане, да правят планове и да се разпореждат. Изобщо не се и опитвах да ги разбера. Просто си мислех за онова, което ми бе споделил няколко дни преди това – усещаше, че си отива, и ми разказа за невероятната енергия, с която мъжете се завръщали от фронта през 1918 г. Онези горе-долу в младежка възраст мъже, измъкнали се от лапите на смъртта и оцелели от касапницата на войната, изпитвали неутолима жажда за живот, за любов, за секс - долових лека тъга в гласа му, били са герои, не са могли да се борят срещу това, да устоят на мощния щурм на живота, помитащ всичко по пътя си. „Знам го от собствен опит – усмихна се той, престорена усмивка, последвана от гримаса, - след това се запознах с баба ти, малко по малко човек забравя, влиза в пътя, спира да поглежда настрани.“

Докторът влиза и тутакси изстрелва репликата си, сякаш нямаше търпение да се освободи от нея. „Изследванията ви са чудесни, Робер.“ За пръв път се обръща към мен на малко име, както правят всички останали, обикновено изричаше фамилията, а сега изведнъж – Робер. „Резултатите ви не показват нищо нередно, абсолютно нищо, изследвахме всичко и в двете проби, вие сте в цветущо здраве.“ Гледам го и се мъча да отгатна какво точно си мисли, какво се върти в главата му, но нищо не мога да видя, не долавям нищо, доста е мътно. Зад него в далечината виждам Жюли, нежното й, гъвкаво тяло, създадено за любов, бе така тежко и отпуснато в ръцете ми, встрани виждах чука, целия в червено и черно, с дървена дръжка, незаличимия от погледа чук – обвиняват ме най-много заради бруталността на стореното от мен, заради начина, по който бях действал - като че ли бях следвал някакъв предварително набелязан метод - не, използвах това, което ми попадна под ръка, просто средството, заварило ме неподготвен, а сега какво излиза – нищо, казват ми, „нищо ви няма“, това бяха последните му думи. Излиза от кабинета, без да затваря вратата след себе си. Влиза сестрата, заедно с охранител. Директорът ей-сега ще дойде, всички това ми повтарят, повикали са го преди малко, той ще реши какво следва. Стоят рамо до рамо, запречили вратата, може би ги е страх, че ще хукна да бягам или ще тръгна да ги нападам. След минутка сестрата се обажда: „Не знам дали новината е добра - а после веднага добавя, – във всеки случай не е лоша“, после млъква, охранителят също си мълчи, сигурен съм, че не е запознат със случая ми и не разбира какво става.

Истината е, че дядо ми се страхуваше от същия този вихрен щурм на живота. Ревността винаги е проява на слабост, на несигурност, липса на самоувереност и убеденост, че всеки е потенциален съперник и заплаха. Не бях разсъждавал върху това до момента, в който лекарят ми съобщи новината – бе мил, внимателен, искрено натъжен, прие ме в хубав кабинет, обзаведен с вкус, създаващ отпускаща атмосфера, добре поне че децата вече са големи, понеже нищо не може да се направи, болестта е в напреднал стадий. До този момент не бях се замислял специално за думите на дядо ми, нито пък се бях сещал за тях през седмиците, предшествали случката, само че те навярно бяха отключили нещо в мозъка ми. Наблюдавах Жюли и си я представях в чужди обятия, в обятията на първия срещнат или на някой приятел. Тя имаше право да продължи живота си, да започне нов живот, както се казва, и никой не би тръгнал да я съди заради това, дори родителите ми биха се зарадвали, ако намери утеха някъде другаде. Тя не забелязваше тъгата в очите ми, не забелязваше мъката в замечтания поглед, с който я съзерцавах. Без съмнение й приличах на човек, вглъбен в мислите за собствената си съдба, за края на живота си, който съвсем не бе далече, ако се съди по уверения тон на доктора, разбира се, щяха да направят някои допълнителни изследвания, но чисто формално, трябваше да приема реалността. Не отидох за повторните изследвания, какъв бе смисълът. А сега изведнъж какво се оказва – няма ми нищо. Вече е много късно да ми няма нищо, безвъзвратно късно е, ето какво ми се искаше да изкрещя в лицето на сестрата и на охраната, и най-вече на доктора, който така бързо се изниза, зает бил, претоварен бил от работа.

Директорът идва, чувам стъпките му по коридора, мога да ги разпозная сред стотици други или по-скоро да разпозная обувките му, лекото прискърцване на каучуковата им подметка, обувките са му от най-високо качество, английско производство. Харесва ми спокойният звук, който издават, внушава чувство на комфорт, само че сега чувствам как ме обзема страх, ужасен страх и студ също.

В онзи ден, веднага след стореното, отидох на работа. Не казах и дума на никого. Не след дълго шефът ме извика в кабинета си. Помислих си, че е разбрал, че са му се обадили, че някой е открил какво е станало, може би портиерката или пък някое от децата бе дошло неочаквано – имаме навика да даваме на децата дубликат от ключовете от вкъщи, в случай че изгубим нашите, а и за да се чувстват все още у дома си. Нищо подобно – шефът просто бе решил, че лабораторията ни се нуждае от незабавно освежаване. Поразен бил от овехтелия й вид при последното си посещение, когато придружавал много важен клиент, думата „поразен“ странно отеква в главата ми. Искаше да се пребоядисат стените, да се сменят мебелите, понеже сме се справяли отлично и успехът ни трябвало да се вижда. Поради тази причина се налага целият ни колектив вкупом да излезе в летен отпуск през юли. Отговорих му, че всъщност така или иначе е дошло време за отпуските. Навярно дори се усмихнах, без изобщо да влагам нещо подигравателно в усмивката си, а просто защото идеята ми се стори абсурдна. Взех си сакото от лабораторията и излязох от сградата - огромна и разнебитена отвсякъде, шефът имаше право. Взех автобуса и отидох в дома на дъщеря ми. Свечеряваше се. Отвори приятелят й, след второто позвъняване, изкрещях му, че искам да говоря с дъщеря си, тя се появи, отидохме и седнахме в кухнята, разказах й всичко. Не ми повярва. Ужасена бе, но отказваше да повярва на думите ми. Гледаше ме втренчено, почти изпитателно, сякаш се опитваше да открие някакъв знак, да прочете нещо в очите ми. „Да се обадим на Люк, а?“ - промълви най-после. Кимнах одобрително. Никога не съм правел разлика между двете си деца, отнасял съм се с тях по абсолютно еднакъв начин, Жюли също. Просто имаше директен автобус до дома на Клер, докато, за да стигна до жилището на Люк, бе доста по-сложно, пък и по това време той все още бе на работа, никога не приключваше преди осем вечерта. Клер се опита да го открие на служебния му телефон, но накрая се свърза с него на мобилния му. Дойде доста бързо. Той също не знаеше какво да каже, не беше съвсем убеден, че говоря истината.

Нито един от двамата не пожела да дойде с мен обратно в апартамента. Отидохме в полицейския участък. После всичко стана много бързо и същевременно много бавно. Коридори, кабинети, килия, затворническа кола, съдия, лекари, пак затворническа кола, друга килия, сетне още килии, стая за свиждане в затвора, множество свиждания, недоумение. Само Клер се опитваше да разбере. Задаваше въпроси. Знаеше, че обичам майка й с цялото си сърце, но защо не съм казал нищо, за изследванията, за прогнозата на лекаря, ако им бях казал, ако й бях казал, това никога нямаше да се случи, но съм се бил затворил в моите си неща, точно това бяха думите й, повтаряше ги всеки път, като идваше, затворил съм се бил в моите си неща. Имам три месеца, за да приключа с всичко, ми бе казал докторът. Три месеца на болки и страдания, които ще стават все по-силни. След това жена ви ще е свободна, ще си намери някого, хората не са създадени, за да живеят сами. Не ми каза точно това, но си го помисли. Прочетох го по изражението на лицето му, когато ме попита на колко години са съпругата и децата ми. Представяше си как животът продължава напред, за нея, за тях - живот без мен, живот с някого другиго или с мнозина други до нея, и всичките тези протегнати към нея ръце, които я сграбчват, подхващат я отвсякъде, въртят я и я преобръщат, опипват я и я мачкат. Жюли има нежна и деликатна кожа - и при най-малкия натиск й се появяват синини. Ето защо се насочих към главата й и по-точно към скалпа. Заради синините. За да не стане цялата в синини. Нямам представа колко точно удара съм й нанесъл - сигурно го пише в доклада от аутопсията. Когато стане въпрос за това, изключвам, изобщо не желая да слушам, не ме интересува особено, сякаш се отнася за някого другиго.

Сестрата ми казва, че адвокатът ми е уведомен. Няма да бъда лекуван повече. Няма за какво. Трябва само да ми се следят кръвните показатели, понеже погълнатите през последните няколко седмици лекарства биха могли да окажат нежелан ефект. “Нежелан ефект” - какъв израз само! После директорът отново се обърна към мен: “Робер, това променя всичко, във всеки случай променя доста неща, не знам какво следва, но при всички положения това ще има своите последици. Не ми изглеждате много изненадан“ - добави той с известно подозрение. Сетне излезе, като нареди на стоящия зад вратата пазач да ме съпроводи обратно - най-добре ще е да ме сложи в самостоятелна килия.

Карло ще е разочарован. Харесвам Карло - той е внимателен и отзивчив към останалите, - винаги се интересува как вървят нещата, когато някой има проблем, налегнали са го грижи или пък е болен. Ще ми липсва.

 

Разказ от книгата на Бернар Комон, "Всичко отминава", изд. СОНМ 2016

 

Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегнат жанр“, подкрепен от програма „Креативна Европа“ на ЕС.

 

За автора и книгата

Бернар Коман (*1960) е френски писател и преводач, роден в Швейцария. Автор е на близо петнадесет произведения - романи („Сянката на паметта“, 1990; «Флоренция, завръщания», 1994; „Риба на сухо“, 2007 и др.), сборници с разкази („Мравките на Бернската гара“ 1996, „Дори птиците“, 1998; „Между двете: детство в Ажоа“, 2007 и др.), есета. От 2004 г. отговаря за поредицата „Fiction & Cie“ на парижкото издателство „Сьой“. Сборникът „Всичко отминава“ носи на Коман наградата „Гонкур“ за разказ през 2011 г.

Деветте истории във "Всичко отминава" разкриват отрязъци от миналото на натрупалите достатъчно жизнен опит протагонисти и поставят въпроса за бъдещето, за онова, което си струва или не си струва да бъде пренесено в него. Какво съхранява в паметта си човек от един живот? От собствения си живот? Какви следи оставя подире си? Може ли да отклони съдбата? В нашия променлив свят, в който правилата често са изпразнени от смисъл, а приемствеността е сякаш пагубна илюзия, героите на тези разкази се опитват да разберат - без непременно да прозрат докрай - смисъла на собственото си съществуване.

 

Публикува се със съдействието на изд. СОНМ и Калоян Праматаров.

 


 

© Христина Мирчева