Ина Иванова: "Малки обети" - "Летящ акордеон"

Нося часовника на дядо – лек, но солиден, с жълта кожена каишка.

Преди да се родя дядо е влязъл в затвора. Бил е политически. Това – естествено - се е отразило на всички членове на семейството ни. Даже на тези, които не са го долюбвали. Всъщност - на тях най-вече. Липсвала им е дистанция, а безпомощният гняв те прави зависим.

Когато дядо излязъл от затвора, нашите тъкмо щели да се женят. Завидна смелост от страна на баща ми било, че се решил да вземе за жена дъщерята на политически затворник. Всички се усъмнили в способността му да разсъждава. „Впрочем аз също разбирах, че е лудост, но романтичните пози особено ме привличаха. Беше си моята малка, лична революция”, каза веднъж тате.

Както и да е – справили се, основно заради факта, че баба шиела на частно рокли на ръчната си шевна машина. Тоя „Сингер” аз колко съм го разглеждала! Даже ми позволяваха да отварям едно капаче и да му капвам малко машинно масло от старовремска тубичка с дълга човка. Много специално усещане!

Дядо – като бивш политически затворник – се отдавал на четене на книги. Основно за отглеждането на пчели. И за събиране на билки. Особено го привличали лечебните отвари на Димков. Но не се реализирал в нито една здравнополезна дейност. После дошла 1989-а и нейният бурен идеализъм – така го определяше.

Вкъщи дойде да живее, когато вече тръгвах на училище. „Овдовя и не бива да остава сам. Ще му кажем, че имаме нужда от помощ за детето”, чух, че постанови баща ми. И го прибрахме. Помня ясно синята карирана риза на моя дядо и очилата с рогови рамки. И миризмата на лавандулов спирт, който шляпваше върху бузите си сутрин, след като се избръсне..

Дядо – един много слаб мъж с кокалести рамене, който повече мълчеше и от време на време ходеше из хола странно присвит. Тогава мама му правеше бебешки кашички и попара. „Стомахът му е прояден от ядове”, така казваше, но винаги гледаше той да не е наблизо и да я чуе. Изобщо около него витаеше строгост, която изключваше повечето теми за разговор.

Моят дядо говореше увличащо за астрономия и митология, той единствен можеше да решава всичките ми задачи по математика, чак докато завърших. Мисля, че беше доброволната ми детегледачка – функция, която възрастните членове на семействата по онова време охотно изпълняваха, защото още не беше модерно да имат личен живот. И така: той гладеше първите ми ризи и купи първия ми часовник, който аз загубих.

„Часовник може да загубиш, но с празни работи не си губи времето”, коментира в пословичния си стил. И не ми купи друг.

Бях едва в десети клас, когато двамата с него се оказахме последните оцелели от малкото ни семейство и аз отмъстително и малко напук започнах да се ползвам от възможността да го ядосвам. Понеже реших, че не нося отговорност за нищо, щом съществува нещо така глобално като световната несправедливост.

Балансирахме внимателно: аз се бунтувах, той пък имаше привилегията да ми мълчи за наказание.

Мълчанието после усъвършенствах като най-съкровената форма на общуване с дядо. Когато имах малка пубертетска тайна, лош ден или желание да слушам музика до дупка (със слушалки) винаги можех да разчитам на съучастническа тишина. Дядо се оттегляше в своите книги или сменяше новините по всички канали.

Чак докато се оттегли на небето. Бавно, на системи и с достойнство. Завеща ми плик от грапава хартия със спомените му – „Мемоари за лично ползване”, личния си часовник и едно картонче, на което калиграфски беше написал: „Когато си най-ядосана, брой до десет”.

Сега лежа в басейна в упоителна тишина. Върховете на пръстите ми се сбръчкват. После цялата някак олеквам, омеквам, разтварям се в миризмата на хлор и напечен бетон, на препарати. Отпускам се върху водата и зад стиснатите ми клепачи слънцето прожектира петна с променлива география. Дехидратирана съм. Не зная как е възможно да се дехидратираш, докато цял си във вода. Същото е и със самотата – най-плътна е точно, когато разговорите преливат даже над гърлото ти.

Сама на басейн се чувствам лека, позволявам си всичко. Например никаква мисъл да не раздвижи леността ми. Не се доказвам, не внимавам, даже не си стягам коремните мускули, когато се навеждам и сигурно изглеждам прекалено инертна, обаче това наистина не ме интересува. Изглежда, сякаш съм свободна.

Излизам от водата с усилие, мускулите не ме слушат, металната стълбичка е хлъзгава и стръмна до степен, която вече е демоде. Ние искаме леснина и функционалност.

Не настоявам, кротко си катеря напречните тръби, докато задникът ми натежава и вече ми се струва, че ще бухна обратно във водата. Измъквам се хлабаво и трудно като от труден разговор и сядам на шезлонга, който съм покрила с хавлията си. Н-да, самата предвидливост, личи си кой ме е възпитавал. Окапвам се, слънцето щипе по веждите ми.

Не искам да гледам нагоре, защото съм суеверна. Аз съм последователно, неотменимо суеверна. Моят фатализъм е по-силен от суетата и по-оправдаващ от верността. Чудесна привичка!

Та… не поглеждам към слънцето, защото: подточка „а” – боя се да не взема да ослепея, мама ми казваше да не гледам към слънцето, тате ми зае собствените си „ленънки” – кръгли очила, с които можех да мина за идиотски европеизирана Йоко Оно. Това – когато бях започвах десети клас. После те катастрофираха. Оттогава все сама си купувам нещата, които се очаква да ме предпазват.

И подточка „бе” – да знаете, че най-важното обикновено не се съобщава първо… та подточка „бе”: не гледам към слънцето, за да не взема да видя някой ангел там. Или слънчево божество. От съобразителност не гледам! Защото ме обзема полазващото като мравки по кожата чувство, че видиш ли такова същество, то също ще те види. Ще те види цялостно, отвътре, ще ти види белезите и страховете, и дребните, злокачествени, грижливо забравяни прегрешения ще ти види. Ще види яда ти. Горещият, неконтролируем гняв, че не е справедливо всички да си отидат от теб.

Ще види и по-дребни неща като сбръчканите връхчета на пръстите. Но те ще са абсолютно нищо пред знанието, с което ще се въоръжи това същество за теб. Защото онова отвътре е най-уязвимо. Непоправимо.

И винаги се стига до чувството за вина. Тогава здраво си стискам очите, дано се размине. Дано се разсее съдбата, фатата моргана или каквото там следи за тия неща, които по-малко мислещите хора наричат „случайност”, а аз наричам „причинно–следствена връзка”.

Само при мисълта за тази красива, зловеща, по-фина от паяжина и по-логична от астрономията на дядо свързаност усещам, че нещо около пъпа ми потръпва и сънното омекване на тялото се разбягва в неочакван хлад.

Или е излязъл ветрец.

Мобилизирам се, за да не изпусна знака. Цветните петна зад затворените ми клепачи се оцветяват в кармин - боята, добивана от хиляди смлени буболечки, с които смело и неинформирано се мажем векове наред. Червено като гърлото ми след изтръгването на сливиците. Единствената операция, която съм преживявала. С упойка.

Въздухът жужи и пука, в басейна нечии свръхневъзпитани деца крещят. Крещят пронизително – дразнещи, високи гласове, струни, които не се уморяват да трептят. Думите са изядени, остават само нечленоразделни, възторжени звуци, по-остри от слънцето и по-натрапчиви от жаждата в устата ми.

Ръбчетата на устните ми се пукат – една втвърдена кожичка се вбива в горната ми устна и аз я прехапвам, прегризвам и поглъщам. Както правех в детството си. Самоизяждам се.

Пръстите ми са още по-сбръчкани, побелели, безчувствени. Десет малки мозъчета с автономна памет цъфтят върху ръцете ми. Палците ми още помнят натиска от тъпата страна на безброй ножове. Дядо ме научи правилно да режа лук, чушки и моркови. Нямаше кой друг - нашите първо ходеха на работа, после отидоха на небето. Не режа меса, не, благодаря, миризмата на амоняк от суровото месо ме отвращава. След затвора той също беше станал вегетарианец, не по принуда, а по убеждения.

Съвсем отчетливо обаче палците ми помнят онзи нож, с който рязах лимони. Малки, недоузрели лимони в най-студената зима – онази, през която си отидоха мама и тате. И ние изведнъж трябваше да продължим да живеем без тях. Лимоните пръскаха сок право в очите ми – болезнени, прецизно насочени струйки, от които ми се струваше, че плача. После пиех джин с лимон. Водка с лимон. Лимон с вода и захар, хрускаща между зъбите като пясък, като изкуствен сняг.

Всичко ме връщаше в общия ни живот, онзи, в който тате си правеше брада и пак не приличаше на дядо Коледа. Вата и памук. После кейка на мама с портокалови корички, чиято рецепта си отиде заедно с нея.

Зимата след тях беше безвкусна вата с малко цитрус за стайлинг и това не можех да й простя. Преживявах някак заедно с дядо, блъскахме се из тясната, гореща кухничка, докато режех лимони против грип. Той мълчаливо си бъркаше попара. Парата замъгляваше стъклото на ръчния му часовник, после матираше очилата и почти бях сигурна, че зад тях очите му сълзят ли, сълзят.

Моите сега са зачервени от хлорираната вода. Парят леко, но аз вярвам в малките телесни болки. В оздравителната им програма. Вярвам и мълча.

Мълча. Гледам ръцете си.

Показалците ми са най-обикновени, там лакът винаги се изтрива най-бързо. Мозъчето на върха им помни хиляди докосвания, хващания, грапавини и остриета. И точно затова не помни нищо наистина. Показалците са най-арогантните, самодостатъчни и дидактични копелета на света. Но имам един пръстен, който стои добре само на показалец. Факт.

Подминавам средните пръсти, възглавничките им пазят мазоли от химикалите, с които пишех години наред. Неизгладими следи от думи, които са останали, защото написаното оставало. Не е вярно. Познавам хора, които пишат хайку с вода на плочките в двора си и тази претенциозна поза ме кара да ги споменавам в разговори, в които много искам да кажа разни неща, без да казвам нищо особено.

Като споменахме за писане по плочките: когато станах във втори клас, дядо ми нарисува с жълта блажна боя „дама”. За да е идеална, ползваше дъска вместо линия. Ръцете му вече така трепереха, че не можеше иначе. Ръцете трепереха, но перфекционизмът му помагаше да намери решение. Оттогава вярвам повече на волята и желанието, отколкото на човешките възможности. На неговата съвършена „дама” се научих да скачам еднакво добре с ляв и десен крак. Помагаше, когато години по-късно трябваше да се науча да балансирам по тънкия бетонен парапет, опасващ гроба на нашите.

Мозъчетата на безименните ми пръсти са посивели от водата. Там имам луничка, незабележима точица, която се появи след непомерен за размерите си сърбеж. И остана. Обичам да си представям, че е оченце на хитро животинче, което е на моя страна. Сега луничката се е скрила между две гънки и почти не се забелязва. Хубавите неща са тайни.

Обръщам се по корем и оставям слънцето да жари гърба ми. Мога спокойно да погледна връхчето на кутрето си. Уязвимо, дребно и насечено от нежни папиларни линии. Гледам го като чуждо тяло, то е онази малка и болезнена част от мен, с която натискам бутона за отказ на телефона си. Единствено с кутрето чуквам червеното виртуално копче, тъч-скрийнът с готовност изпълнява и това е вече четвъртият ден, в който отказвам да чуя света.

Да, броя часовете и се уча на мълчание. Обетите, които даваме, са като операция на сливиците – ръбчетата трябва да зараснат.

„Дядо, ти държа ръката ми, докато излизах от упойката с разранено гърло. Сега е мой ред. Обещах, когато спуснаха ковчега ти в безучастната земя, да мълча десет дни. Обещах от гняв и безсилие. Повече – от гняв. Само десет дни са. Това е моят ненужен дар, с който ти казвам, с който си казвам пак, че те обичам.

Да мълча означава: никакви смс-и, никакъв интернет, никакви разговори. Само да мисля за теб и мен, за мама и татко. Да вярвам, че всичко предстои. И че ще успея да остана такава, каквато ти ме учеше.

Ти ще видиш колко умея вече да си спазвам обещанията. Дядо!”

Отново се плъзвам във водата, тялото ми е послушно, безтегловно, отпуснато в жаждата, напрегнато от толкова тишина. Нося отговорност и съдбата ще ме следи неотменно. Вярвам в това, както вярвам, че горе на слънцето едни светли същества се боят да погледнат към мен, за да не ги видя и да попитам защо позволиха всички да си отидете, дядо…

Хората на басейна не виждат измамното спокойствие на пъпа ми, не виждат петите ми – натъртени и вече недетски, не виждат ръцете, с които те пренесох до болницата. Не виждат жаждата и подпухването на езика ми, нито новите гънки по всичките ми пръсти. Те мислят, че съм леко безмозъчна, само защото косата ми е с цвят на лен, избелен на слънце.

Дядо, лекарите до последно имаха надежда. И аз вярвах в онези прозрачни разтвори, които системите методично вливаха в теб. Ти единствен си знаел. И си написал онези „Мемоари за лично ползване”.

„Времето е кладенец”. Така започват.

Гмуркам се с отворени очи и дълбоко под водата опитвам да изрека името си, колкото да го загубя сред хлора и онзи мек прах, с който дезинфекцират басейните – сякаш изсипват урна в празните усти на бетонните кладенци. Дезинфектантите не променят тъканта на света, хора. Правилата за безопасност - също.

Светът е обет и дядо ме учи да го спазвам.

Разказ от книгата на Ина Иванова "Летящ акордеон", ИК "Жанет 45", 2014

Илюстрация: © Георги Чепилев

Ина Иванова и "Летящ акордеон" в "Диаскоп":

"Летящият акордеон"

© Христина Мирчева