по заглавие   по съдържание

Горан Симич: "Втора мечка" - "Записки за бившите хора",

05.11.2016
Снимка 1
 
Горан Симич, "Записки за бившите хора"
Превод от босненски: Рада Шарланджиева
Художник: Борис Праматаров
Издателство СОНМ, София, 2016. 

 

 

Втора мечка

 

В онова златно време, когато моите връстници в гимназията се бръснеха, докато аз се утешавах, че няколкото мъхчета под носа ми могат да минат за мустаци, печелех с труд летните си джобни в сараевската зоологическа градина. В почивните дни заставах на входа и късах билетите на посетителите. През работните, когато влюбените двойки поголовно плъзваха по раззеленените рътлини на зоологическата градина и ползваха меката трева вместо постеля, а за местните момчетии разголените двойки заместваха гледането на безплатни порнокасети, аз извършвах основно почистване на смърдящите клетки. Бях нещо като помощник на Канада. А Канада беше нещо като мой началник, защото отговаряше за поддържането на клетките, в които се щураха някогашните горски зверове, превърнати с времето в раздразнени самоходни козини, под които лудо биеше сърцето на дивите босненски гори. Щом Канада затвореше животните в помощните кафези, аз влизах с маркуча и отмивах отпадъците от посетителите: близалки, загнили ябълки, бананови обелки и по някоя пластмасова играчка. В клетките влизах по следния ред: лисици, вълци, мечки, лъвове, тигри, маймуни. При лисиците и вълците влизах с газова маска на цялото лице, защото вонята разяждаше очите, и там имах възможност да проверявам на живо смисъла на сентенцията, която Канада не спираше да повтаря: заспиш ли в лисича бърлога, не разчитай, че ще се събудиш, освен ако и ти не си лисица.

Канада беше циганка, може да имаше петдесет, а може и да нямаше, кой знае. По онова време смятах, че всеки, навършил тридесет години, мисли само за това, как да не пропусне вноската си в Погребалното дружество за запазения собствен гроб. Мургава и висока, навярно някога е била красива. Някога отдавна, преди да гравират на челото й дълбокия белег, който се спускаше от върха му до под лявата вежда. Предполагам, заради тази грозна бразда тя сплиташе дясната половина от косата си на плитки, а лявата страна на лицето си прикриваше с разпуснати кичури. Разправяха, че се сдобила с името Канада, понеже се предполагало, че баща й е канадски пилот, когото по една чиста случайност хвърлили по времето на Втората световна война с парашут над Босна вместо над Сицилия, а после срещнал тук майка й. Другата версия за нейното име гласеше, че на младини дълго си пишела с някакъв канадски турист, който също тъй случайно слязъл в Сараево с убеждението, че е пристигнал в Атина. И както казва Ристо, голяма любов паднала. Тази версия е на Ристо Косача, той твърди, че Канада не пропускала сутрин, без да попита пристигнало ли е писмо за нея. Всъщност, откакто ме предупредиха да не другарувам с него, защото наскоро бил излязъл от затвора, аз не вярвах много на Ристо.

Каквато и да беше истината за нейното минало, тя не сваляше от себе си ни зиме, ни лете коженото яке с малкото избеляло канадско знаме на гърба. Винаги ми даваше напътствия с такава сериозност, сякаш от моето чистене и задушаване под газовата маска зависеше бъдещето на нашата социалистическа федеративна държава. Единствените моменти, когато улавях на лицето й усмивка, бяха при нейните занимания с мечките. Влизаше спокойно в мечешката клетка като в собствена стая, говореше им нещо на цигански, а още щом се появеше, мечките просто лягаха по гръб и докато тя ги чешеше зад ушите, пуфтяха от кеф.

Една вечер, преди да затворя след себе си вратата на клетката, я видях да лежи на бетонната плоча при тях и през решетките да гледа звездите. За малко да хукна към телефона да повикам бърза помощ, като видях как от двете страни на корема й са положени две мечешки глави, ближат ръцете й и също гледат звездите. Но се изнизах и отидох при нощния пазач Милан, който в тази доба вече беше в изповедната си фаза пред празно шише ракия.

            - Мечките ще я изядат – развиках се.

            - Значи ще имаш повече работа около чистенето на клетките – отговори ми.

            - Лежат върху нея – изстенах.

            - Мечките не нападат свои. Не виждаш ли, че тя мяза повече на мечка, отколкото на жена!

После свикнах с гледката. Дори не ми се стори необикновено, че даде на новороденото мече, за което писаха и в „Сараевски вести”, името Син и че майката мечка позволяваше само на Канада да го изнася от клетката и да разрешава на скупчените деца от училище да го милват. Не зная дали съм виждал някога майка да гали детето си с такава нежност, с каквато Канада приласкаваше мечетата.

Директорът на зоологическата градина, който си беше истинска свиня, не само защото ми удържаше от заплатата несъществуващи обществени осигуровки и го интересуваха повече приходите от билети, флипери и въртележки, отколкото състоянието на клетките, ми каза, че назначил Канада само защото тогавашната югославска власт задължавала да се отварят работни места за циганите.

            - Канада е единствената циганка – каза ми, - която живее в апартамент във висок блок, а не е вдигнала паркета да си напали огън насред стаята, както правели другите цигани, за да изпратят по този начин послание до властите колко страдат за своите табори и катуни.

Аз кимах на неговото обяснение. Вече бях влюбен в дъщеря му Юлия. Юлия не пропускаше да излезе на терасата точно в часа на идването ми на работа и най-небрежно да се протегне така, че малките й остри гърди да изскочат от сутиена. Тя беше първата и единствената, която заведох да се скрием във високата трева и да зяпаме клетката, в която Канада, наобиколена от мечките, гледа звездите. А гърдите й не се противяха на моите пръсти. Тогава не знаех, че само след някой-друг месец тя щеше да се омъжи за току-що назначения нощен пазач, който се бе намърдал в стаята й. На моето разбито сърце не помогна дори фактът, че нейните излизания на терасата, когато идвах на работа, не спряха дори и след това и че понякога безгрижният вятър се вмъкваше под домашната й роба, за да ми покаже, че не носи пликчета. Тогава си мислех, че струвам повече от онова, което ми бе обещано във вечерта, когато й разкрих моята голяма тайна.

Една лятна нощ, след затварянето на градината, я заведох при клетката с мечките, от една страна, за да й разкрия тайната, която ревностно пазех само за себе си, от друга, за да я омилостивя и да забрави немирната ми ръка, която тя винаги възпираше, щом започнеше да пълзи по бедрата й.

Затрополих с пръсти по ламаринената плоча, окачена на решетката, както правеше с тъпана малкото грозно циганче, дето не ми продаде тайната си срещу дядовата шунка и старите обувки, и мечките излязоха. Появиха се два горски великана, пристъпваха на два крака и започнаха да танцуват. Залюшкаха се с вдигнати глави, вперили очи в небето. Увлечени в играта си, май изобщо не забелязваха мечето, което подтичваше между тях и се опитваше да привлече вниманието им. Мечките танцуваха с вирнати към небето муцуни и сякаш в онзи миг не съществуваше нищо освен звукът на моето трополене по плочата. Какво виждаха в защитеното от решетките небе? Какво чуваха в пръстите ми, хлопкащи по металната плоча с техните имена, които вече не помня? Не зная.

Тогава мислех само за смеха на Юлия, за нейните очи, изпълнени с изненада, и за моята ръка, която се плъзгаше по бедрата й. Едва бегло съм запомнил и момента, в който мечките се наведоха, а от ръката на Юлия падна златната гривна и се изтърколи в клетката.

В този миг побягнахме и се скрихме в шубраците, защото лъчът от фенера на нощния пазач Милан присвятна над решетката. Мечките се върнаха в дъното на клетката, като че ли нищо не се бе случило, а звездите си останаха там дълбоко в недостижимото небе. Притаени в гъстия треволяк, слушахме Милан да кълне съдбата, запратила го тук, в зоологическата градина, сред диви животни, които не са вече животни, и сред хора, които не са вече хора.

Тогава Юлия се разплака, разхълца се така силно, че не разбрах и дума, от онова, което ми говореше. Плачеше, сякаш бе прозряла нещо, за което на мен ми трябваше още време. Може би се наплака по мен, предусетила, че баща й вече й е намерил добра партия за брак. Кой знае?

По-късно показвах откритието си и на други момичета, благосклонни към немирните ми ръце, към същите тези пръсти на чудодеец, които можеха да накарат горските титани да танцуват на задни лапи. Покрай тия разходки тръгна приказка, че години наред съм бил дресирал мечките.

После една нощ изневиделица изникна Канада. Аз топурках по плочата и си въобразявах, че съм открил вълшебна формула да омайвам момичета, които няма да се разплачат пред гледката на играеща на задни лапи мечка. Никога в ничии очи не съм виждал такъв гняв и омраза, както в очите на Канада, когато ме сграбчи за ризата. Хласна няколко пъти главата ми в решетката, тя отскочи като топка и си помислих, че краят ми е дошъл; в този момент се появиха мечките и затанцуваха. Тя ме пусна.

Побягнал, чух я да ме проклина.

            - Един ден и на теб ще ти напомнят онова, което искаш да забравиш – улових думите й, докато препусках с разпищялото се момиче.

Повече не се върнах в зоологическата градина. Директорът ми прати няколко съобщения, как всичко се оправило и да не обръщам внимание на лудата Канада, която казала, че ще ми прости само ако коленича пред клетката и се извиня на мечките. Не отидох и като посетител, за да не срещна погледа на Канада. Срамът няма срок на годност. За зоологическата градина последно чух от Юлия. Някъде в средата на войната я познах пред полуразрушената автобусна гара на една дълга опашка от чакащи, които отчаяно се надяваха да се появи какъвто и да е автобус, за да ги изведе от града. Беше бременна и бягаше от къщата, долепена до оградата на зоологическата градина. За лош късмет зоологическата градина бе попаднала в ничията земя между две войски.

Каза ми, че градината вече я няма, че едни животни пострадали от гранатите, други пуснали от клетките, трети измрели от глад. Само освободените славеи и папагали не отлетели по-далеч от клоните на първите дървета и цвъртенето им напомняло за някогашното зоологическо царство.

            - Сега в клетките са разквартировани снайперисти – каза ми, - да си останат там дано и като им свършат патроните.

Доста по-късно научих от бившия пазач Милан за невероятния край на Канада и мечките. През първите шест месеца на войната, когато никой не можел да заспи нощем от рева на заключените в кафези гладни животни, само Канада се осмелявала да отиде при тях. Всяка нощ тъпчела храна в торби, пропълзявала през високите треви и незабелязано стигала до клетките. Понякога успявала да се промъкне дотам и обратно по три пъти на нощ, а щом гладните животни престанели да реват, всички знаели, че Канада ги е посещавала. Снайперистите на едната армия, прикрити зад клетката на маймуните, изхабили повече патрони по нея, отколкото по противника, който държал позиция около клетката на дивите прасета. Каза ми, че за тези шест месеца Канада направила грешка само веднъж. Надигнала се, за да погали през решетката мечето Син. Тогава снайперският куршум я пронизал право в сърцето, силите й стигнали само да допълзи и да отвори вратата. После издъхнала.

            - А онова, на което после станах свидетел, можем да се нарече самоубийството на мечките – рече Милан, - като видяха мъртвата Канада да лежи в локва кръв с очи, вперени в небето, двете мечки се изправиха на задни лапи и започнаха да блъскат главите си о решетката на клетката, накрая си разбиха черепите и издъхнаха. И представяш ли си - продължи, - докато мечките удряха глави в решетките, малкото мече Син също се изправи на задни лапички и взе да се друса. Както едно време циганските мечки играеха по панаирите.

 

Разказ от книгата на Горан Симич "Записки за бившите хора", изд. СОНМ, 2016

 

Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегнат жанр“, подкрепен от програма „Креативна Европа“ на ЕС. 

 

За автора и книгата

  • Писателят Горан Симич е роден във Власеница, Босна, през 1952 г. Автор е на дузина книги с поезия, есета, разкази и театрални пиеси. Един от обещаващите писатели на бивша Югославия, Симич преживява обсадата на Сараево. През 1995 г. емигрира благодарение на писателска стипендия заедно със семейството си в Канада, където публикува на английски език и основава свое собствено издателство. Творбите му са преведени на множество европейски езици. През 2013 г. се завръща да живее отново в Сараево.

 

  • „Записки за бившите хора“ се появяват през 2005 г. и носят на своя автор непосредствени номинации за престижните канадски литературни награди „РиЛит“ и „Данута Глид“. В тях авторът ярко и проникновено интерпретира основните мотиви в съвременната босненска проза: войната, живота като кланица, непоносимата тегота на емигрантското съществуване, последиците от травмите, най-тежката сред които е трайната загуба на смисъла. Героите в тези разкази са действително „бивши“ хора, хора от мирното време на европейския ХХ век, свидетели на катастрофата, преживели апокалипсиса, вътрешни или външни емигранти, успели обаче да съхранят човешката си същност.

 

Публикува се със съдействието на изд. СОНМ и Калоян Праматаров.

 


 

© Христина Мирчева