Мирослав Петров: "Сказание за Железноръкия войн"

10.11.2016
Снимка 1
 
Из книгата "Сказание за Железноръкия войн"
Изд. Гаяна, октомври, 2016
Автор: Мирослав Петров
Художник: Веселин Чакъров

 

"Сълзите на нимфите" (ил. 1)

...Алдомир свали привързаната за колана му кратунка и внимателно коленичи, потапяйки я в миниатюрното естествено езерце. Сърцето му биеше лудо, докато гледаше как сълзите на Богините бавно се стичат в нея. Когато водата изпълни около половината от кратунката, той сложи плъстената запушалка и увивайки я в парче плат, грижливо я пъхна под връхната си дреха. После бавно се спусна по заледените камъни към очакващата го недалеко от олтара Хела.

Двамата застинаха смълчани край назъбените, увиснали в сребърната тишина синьо-бели кристали на окованата вода. Очите се впиваха в лицата, но устните не отронваха нито дума. Зад тях матовата неравна повърхност на ледените висулки отразяваше пречупените им треперещи силуети, вплиташе ги в сложни фигури, свързваше ги с ефирни нишки от светлина...

 

"Златният елен" (ил. 2)

...Сиянието се усили, потрепващите в него неясни, удължени фигури придобиха форма. Радостта на Алдомир бързо беше заменена от безпокойство, когато първите от тях излязоха на открито. Багаинът се оказа обграден от около десетина ездачи, възседнали елени с кичести рога. Непознатите носеха големи причудливи маски от дървесна кора, оцветени с естествени багрила и изобразяващи различни животни, а телата им бяха обвити от дълги украсени с мъниста и поръбени с лисичи кожи ризи. Очертаващите се под тях меки, приятно заоблени форми несъмнено принадлежаха на жени, макар че Алдомир не беше сигурен доколко това е добре или зле. Според разказите на живеещите между Хем и Истър славини, дълбоките дебри на горите били обитавани от женски духове, наречени самодиви. Те се грижели за поверените им животни и местности и ги защитавали ревностно от врагове, поддържайки баланса между обозримия и невидимия свят. Онзи, който навлезел неканен в техните земи, изчезвал без следа и ни-кой повече не чувал нищо за него...

 

Ил. 3

...Тунелът беше леко криволичещ, с дължина около триста стъпки. Ту се изкачваше, ту слизаше надолу. Краят му свършваше насред ново естествено пещерно разширение. От едната му страна имаше арковиден, зазидан тунел, а в другата – няколко стъпала, отвеждащи до заградена с естествен каменен парапет скална площадка, през която прозираше кадифената тъмнина на нощното небе. От нея като на длан се разкриваше изглед към Градището.

Твърдината беше внушителна, оставяща при първия поглед усещането, че е изникнала като гигантска каменна гъба от гръдта на планината. Върху високите ѝ, увенчани с назъбени бойници стени и стражеви кули, пламтяха многобройни ярки огньове, които изтласкваха мрака назад и правеха невъзможно незабелязаното приближаване до нея. От изток я защитаваше допълнителен пояс от издигната наскоро ограда от заострени колове. В подножието на стената, край останките на някакво древно светилище или храм, се издигаха няколко гигантски скрипци. Камари прясно изкопана пръст, над които като пречупени зъби бяха нахвърляни изтръгнати от крепостния зид камъни, заемаха пространството недалеко от него. От назъбения черен отвор на разбитата стена стърчаха дървени скелета и платформи...

 

Публикува се със съдействието на Мирослав Петров

 

Още по темата в рубриката НОВИ КНИГИ в "Диаскоп" тук

 


 

© Диаскоп