по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: "Поезия, която рисува с думи от песни и приказки"

11.11.2016
Снимка 1

 

На добър час на книгата на Илиана! И да не мислим докога!

                                                                                   (И.Д.)

 

"В тази книга поезията не се интересува от надпреварата с модерното. Паметта на езика се оказва дълголетна и стабилна като домашно дърво с корона от стари и кичести български думи. Това са стихове със силни вибрации, изградени от бистри метафори и слова, готови да прегръщат."

Това усетих и написах за книгата „И не помислям докога” , когато я прочетох за първи път още в електронен вариант през месец февруари тази година. И очаквах времето, когато ще мога да я държа в ръцете си, както с трепет се чака дете. И ето я сега – материална вещ, която радва сетивата ми от съприкосновенията  с нея. Зарежда ме със светлина и надежда, дори в мрачните дни, дори в тъмните часове на денонощието. Заради жълтия цвят ли, заради семплата и стилна корица, дело на Иво Рафаилов ли – не знам. При новите ми  прочити на стихосбирката почувствах много вътрешни, субективни „ползи” от пресния контакт с книгата на Илиана Илиева.

А книжката наистина не е голяма, вярно е. Съдържа 33 стихотворения. Как ви звучи това, случайност ли е? Според мен  това е числовото изражение на зрелостта. А тя, зрелостта, е премерена и пестелива, и търпелива. Поезията в тази книга е превалила жизнения пик, преминала е през ненужните стремежи и големите болки. За това свидетелства епиграфът на книгата, който авторката е извадила от едно от стихотворенията. Той гласи:

 

            „… и знай, че това не е стихотворение.
            Това е побеляла поезия.”

 

Стихотворенията на Илиана Илиева носят белезите от болките и огорченията в себе си, но с достойнство, с осанката на харамия, с вдигната глава, като непревили гръб слънчогледи. И този изправен гръб, облечен в поетичния език на авторката, ми дава усещане за точното място – че съм тук, където трябва, в тези стихове, в тази поетика – като у дома, уютно ми е. Уютът ме приютява, срещайки ме с позабравени хора, топоси и домашни думи. Музикалното звучене на стихотворната стъпка, лексиката на старото време, на песента и на приказката, не ми дава да се съглася със завършека, с поантата на стихотворението „Есен за България”:

 

            „И щом като короната не пада,
            е време корените да сечем.”
 

Ами – не, няма да сечем корените, защото красивото българско слово в тази книга подсилва растежа както на родовата корона на дървото, така и на корените ни.

Четейки стихосбирката „И не помислям докога”, вие ще се срещнете със стихотворения – крайъгълни камъни и морални стожери – такива като „Виновна памет”, „Скотска чест”, „Световен мащаб”, „Духовен Гулаг”, „Окоп от светлина”, „След края на света”, „Въжен мост”.

Други поетични текстове от книгата са като икони, те са словесни изображения, рисуващи с много любов свидни и скъпи на авторката образи. Ще ги разпознаете в „Слънчогледи”, „Затворените гари”, „Бавен хляб”, „Мълчана вода”, „Чисти момчета”, „Вибрации”, „Спомен за Илинден”, „Писмо до сина ми”, „Мама слиза с пролетта”.

А има и такива стихотворения, в които посредством иронията поетесата създава оксиморони, показващи девалвацията като част от живота, от отношенията, от човешкото битие в световен мащаб. Стреличките на иронията в творбите на Илиана Илиева са насочени към успешностите на днешния ден, както е в стихотворението „Виновна памет”, към собственото лутане между правдата и измамата в „Скотска чест”, към обичта и нейния обект в творбата „Понякога вечно”, към собствената женска същност с нейната сила и слабост – в стихотворенията „Сила, мила” и „Танц в разградения двор”.

Поетическото перо или моливът, който в ръцете на Илиана Илиева вае не само блестящи метафори, но и прецизни графики, придава неочаквани форми и измерения на времето и човешкия дух. Времето се оказва едновременно реализиращо редки събития, които  траят вечно. Как се получава това? Ами по единствения възможен начин – чрез любовта, в стихотворението „Понякога вечно”. А човешкият дух в книгата е такава неуловима субстанция, която въпреки относителността си живее, а не се изхлузва, както е в творбата „Пред иконата на телевизора”. Духът може да е невидян и нечут, и непитан – как е той всъщност. Духът може да накара човек да изпита задоволство и щастие заради даровете на един пълен ден, като  в стихотворението „Бавен хляб”. Човешкият дух в стихотворението „Въжен мост” ни е показан уплашен и жалък, без твърди външни устои. Но той е спокоен, издигнат над борбите и ежеминутните житейски перипетии. Това е духовната устойчивост и здравина, която се разгръща в пълната си сила и красота в стихотворението „Горещниците имат край”. Едно от най-обичаните ми стихотворения в книгата, то разказва за търпението и издръжливостта, за доброто и благодарността.  Стихотворение, което съгражда свят и надежда върху или под сринатото небе.

Нека това да бъде най-силната метафора и послание на книгата: крайни са горещниците и несгодите, но премине ли през тях поезията – отваря се един безкраен хоризонт, безкрайно време за духовно и любовно насищане.

На добър час на книгата на Илиана, и да не мислим докога!

 

Думи от Иглика Дионисиева на представянето на книгата "И не помислям докога", ИК Жанет 45, от Илиана Илиева на 10 ноември 2016 г. в  Национална библиотека "Св.Св. Кирил и Методий", София – клуб "Писмена".

 

Снимки: Илeана Стоянова, Таня Звездарова и Румяна Станкова (НБКМ)

 

Илиана Илиева в „Диаскоп”:

 


 

© Христина Мирчева