по заглавие   по съдържание

Иржи Кратохвил: "Пастирът на битието" - "Бърненски разкази"

16.11.2016
Снимка 1

 

 

Иржи Кратохвил, "Бърненски разкази"
Превод от чешки: Добромир Григоров
Художник: Борис Праматаров
Изд. СОНМ, София, 2016

 

 

 

Пастирът на битието

Това е историята на М., така ще го наричаме, който рано сутринта в град Б. се качи на влака за град В.и когато седна на мястото си, влакът потегли бавно, М. потъна в сутрешна дрямка, докато в 9.48 часа не го събуди писукането на ръчния часовник и така го извести, че вече е пристигнал. М. слезе от влака и първото, което му мина през главата, бе баналната мисъл, че всички градове са еднакви, но с една съществена разлика – градът В., в който пристигнах, е много, ох, много по-красив от Б., откъдето тръгнах.

Застана на островчето на трамвайната спирка, за да чака номер две, от писмените инструкции до участниците в Конференцията върху онтологичната диференция на Хайдегер той знаеше, че ще го заведе до сградата на бившия Окръжен комитет на Партията. Слезе на осмата спирка, но напразно се оглеждаше да открие такава сграда, затова пък имаше чувството, че добре познава мястото. Когато следващите две улици останаха зад него, осъзна, че ако тук си е вкъщи в Б., там трябваше да е, ами да, улица „Г-ова“, където живее. Приближи се и видя, че това наистина е улица „Г-ова“. Извади връзката с ключове и пробва в бравата единия от тях, влезе в сградата и извика асансьора, качи се на втория етаж и уплашен доближи вратата, на която беше табелката с неговото име. Когато си отключи и влезе вътре, на стената в предверието видя голямата рамкирана фотография на търговския дом „У чтиржмамласу“ на Площада на свободата, тогава той започна да проумява. Разбра, че беше заспал във вагона на влака, който никога не беше напускал гарата, само беше маневрирал, а след като се беше събудил, беше слязъл в своя собствен град. И тъкмо беше стигнал до този извод, вратата на стаята се отвори и М. видя самия себе си, но другият човек явно не го виждаше, не реагира изобщо на неговото присъствие (отиваше в преддверието да си вземе вестника от шкафчето за обувки). М. започна да заеква объркано, но никой не го чу, дори и собствената му съпруга, която той видя зад отворената врата на стаята.

Така заживя в своето собствено домакинство, защото не знаеше как да се върне в света, от който беше дошъл. Разбира се, вече не си мислеше, че неговият влак изобщо не беше тръгвал от Б. Наистина го беше закарал някъде. Но кой влак и кога пак щеше да потегли в обратната посока? Явно се беше озовал в град, който много приличаше на неговия собствен град, като изключим това, ако добре сме разбрали, че всъщност беше напълно идентичен с него. Всичко, до което се докосваше (включително и самия себе си), вероятно не беше копие на това там, откъдето бе дошъл, напротив – беше много по-съществено, да, вероятно и много по-истинско от неговия собствен град (и от неговото аз). Много бързо разбра, че всичко е точно така. Например в килера всичко беше много по-сладко и по-солено, и по-кисело от това, което досега беше ял (обаче по-сладка, по-солена и по-кисела по-скоро беше неговата съпруга!), и макар че похапваше по малко, почти като мишка, това доста го засищаше.

На никого не  пречеше в домакинството, не знаеха за него, нали за тях беше само собствената им сянка, дори и това не беше, нямаше вкус и мирис, не го забелязваха, докато за него те бяха изградени от основната първична материя. Той беше много заинтригуван как най-същественото (най-вкусното, най-истинското и най-наситеното) се проявява във всичко останало. Най-интересно му беше да следи самия себе си и съпругата си по време на любовния акт, което носеше отпечатъка на нещо неприкосновено и излъчваше неизмерима сила.

Нека не забравяме, че когато влезе в тяхното предверие, върху шкафчето за обувки имаше вестник, който домакинът му издърпа под носа. Вестникът го заинтригува много. После го откри върху хладилника в кухнята и видя, че е „Млада фронта днес“ от 16 септември 2006 година. …Така разбрах, че времето тук тече с два дни закъснение, защото чак в понеделник заминах на конференцията във В., на 18 септември. Но след два дни и тук беше понеделник, следях самия себе си как рано сутринта излизам от жилището в сградата на улица „Г-ова“, с доклада върху Хайдегер в чантата, с трамвая отидох на гарата и се качих във влака (влакът потегли веднага) и двамата, аз и аз, заспахме и се събудихме чак (в 9.48) на крайната гара. Последвах М. (себе си) по пътя от гарата (градът блестеше като излъскан), наблюдавах го колко е объркан и как се оглежда, разпознава своето жилище на „Г-ова“, вади връзката с ключовете и се качва с асансьора на втория етаж, застанах зад гърба му, когато той уплашен видя табелката със своето име на вратата и отключи, спря се в предверието с голямата рамкирана фотография (търговския дом „У чтиржмамласу“ на Площада на свободата). После се срещна със самия себе си и осъзна, че е само сянката на истинския М., а светът, от който е пристигнал, е само сянката на света, в който сега се движи.

Добре де, това е история за мен, аз съм само сянката на истинския си аз, който, от своя страна, е сянката на по-истинския си аз, който пък е сянката на още по-истинския си аз. Всяка понеделнишка сутрин (и още по-понеделнишка) пътуваме с трамвая към гарата и се качваме на влака за следващия, по-истинския град, а нашата реалност е все по-плътна, въздухът е все по-опияняващ, когато го правя със съпругата си (най-сладката, най-солената, най-киселата), коленичим като вярващи и наблюдаваме това все по-заинтригувани. Докато някой ден не ме осени мисълта, че редицата най-вероятно преминава и от другата страна, че и аз имам своите сенки и сенки на сенките (не ги виждам, така, както тези срещу мен не ме забелязват), и че вкъщи има много голямо стадо. Когато всички излезем на разходка рано вечерта (в неделя на 17 септември 2006 година, в деня преди да тръгна на Конференцията за Хайдегер), не издържам и започвам шумно да блея. Мигновено се включват и останалите срещу мен, а после и другите зад мен, и блеенето се издига (бееееее! беееееее! бееееее!) към най-бляскавия небосвод.

 

Разказ от книгата на Иржи Кратохвил "Бърненски разкази", изд. СОНМ, 2016

 

Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегнат жанр“, подкрепен от програма „Креативна Европа“ на ЕС. 

 

 

За автора, книгата и преводача

 

  • Иржи Кратохвил (*1940) е писател и драматург, есеист и журналист, една от най-значимите фигури в съвременната чешка литература. Публикува първите си разкази още през 1964 г., а след август 1968 г. попада в списъка на забранените автори заедно с Вацлав Хавел, Милан Кундера и много други. Днес Кратохвил е един от най-популярните и четени чешки писатели. На български са преведени творбите му„Любов моя, Постмодерна“ (2001), „Лягай долу, звяр!“(2006), „Лейди Карнавал“ (2008) и „Лека нощ, сладки сънища“(2015). Носител е на престижните литературни награди „Том Стопард“ (1991), „Карел Чапек“ (1998), „Ярослав Сайферт“ (1999) и др.

 

  • "Бърненски разкази" се появяват през 2007 г. По думите на самия Кратохвил: „Историите […] се разполагат в седем бърненски десетилетия, някои от тях са още от времето на немската окупация, част от тях – в четирите десетилетия на комунизма, а повечето са от нашата съвременност. Най-голямата част от бърненските разкази написах след 1990 г. “В тях откриваме неочаквани развръзки, трагикомични сюжети и герои, невероятни и нерядко гротескни скокове в пространството и времето, както и добронамерено пародиране на техниките на постмодерното писане. Кратохвил разказва увлекателно и с ненатрапчива ерудиция, като същински Демиург, който твори своите собствени светове сякаш отвъд субстанцията на света, осланяйки се единствено на себе си и полета на своето въображение.

 

  • Преводачът на книгата доц. д-р Добромир Григоров (*1968) е преподавател по история на чешката и словашката литература в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на книгите "Милан Кундера и познанието на романа" (2001) и „Градината на литературната история“ (2012). Превежда съвременна чешка проза и хуманитаристика (Даниела Ходрова, Вацлав Хавел, Михал Айваз, Хана Андроникова, Томаш Змешкал, Якуба Каталпа и др.). Член е на редакционния съвет на списанията „Slavia“ (Прага) и „Bohemica Litteraria“ (Бърно), съосновател и редактор на електронното списание за хуманитаристика „Litteraet Lingua“.

 

Публикува се със съдействието на изд. СОНМ и Калоян Праматаров.

 


 

© Христина Мирчева