Христина Панджаридис: "Гнездо за книжни лястовици" - поетична диагноза на съвремието

Христина Панджаридис за новата поетична книга на Филип Кабакян "Гнездо за книжни лястовици", 2016

…истина и чиста риза…

                       ( Не ми е трудно с лакът  да излъсквам)

Стихосбирката „Гнездо за книжни лястовици” е поетична диагноза на съвремието, книга за сезоните на човека и неговите взривяващи се, изчезващи места за спасение, и за неотменния и непроменлив сезон на надеждите му. Въпреки „Да се търпим, когато друго нямаме”  (Новина) и заради  „останките от пътешествия” (Зимна река).

Дългото разстояние между първата и втора книга е плод на авторовата прецизност, вглеждане в детайлите, раждане на стихове, но не и раждане на творчески шум и изтъкване на позиции, избягване на суетата. Писането като начин на живот, според собствената мяра, писането като кислород без ограбване от  „бивши удавници”  (Две шепи).

                                        (Суров звездопад)                      

Гнездото е символ на топлина и сигурност, на дома и завръщането, птиците на полета и свободата, но когато лястовиците са книжни - небето става оградено, нереално и необещаващо безкрайност.

50-те поетични откровения са натежали от болка, но не и от отчаяние, от зима, но и от лято, от багри и „крадено слънце” (Огън край Тунджа). Поетът не се е предал на умората от фалша и лицемерието, не е обърнал гръб на всекидневието, съзерцаващ реката, градините, детството, идващите приятели, спомените. Птици населяват поетичния пейзаж на автора и разсичат тишината, плетат стълби към вярата. Те не са придатък, а необходимо обстоятелство за олекотяване на битието.

Филип Кабакян често споменава Бог в творбите си, но не Бог месията и единственият, справедлив изход на кризата, в която живеем, а по-скоро Бог - повод за пречистване, изнамиране на светлина, опора, изтупване от прахта на рутината и взиране в изгрева и залеза, в хората до теб.

Стиховете, макар и в преобладаващата част да звучат минорно и често като послепис на земното ни съществуване, а не с възторга на одата и възклицанията, са предпоследна репетиция за очовечаване, за редактиране на смисъла на престоя ни от – до на земята. Последно време е, но до финала ти решаваш да си победител или победен.

Образният език е рисунка на нашата нетленност и избеляване от прекомерна употреба на вещи втора употреба, но и искрен, точен и нечакащ одобрения автопортрет.

                                                      (Рециклиране)

Поетът не е затворник на куплети и стриктен изпълнител за поставянето на препинателни знаци, знаменосец на емоции. Поетът е разказвачът на деня, на провиращото се през ръцете и миглите време, който се бори за опазването на езика, на характера и ценностите на идващите след нас, не за затварянето им в музеи и архиви. Поетът е следотърсач на хубавото, от което се опиваш, но оставяш глътка и за децата си, за да пораснат и не забравят корените си.

Каквото има да се дояде – ще се сдъвче, каквото има да се допие – ще бъде изпито, но дори лястовицата от хартия може да полети, ако е направена и държана от ръката, от мисълта и обичта на достойния, на човека с памет за историята и стремеж към бъдещето.

„Гнездо за книжни лястовици” е пристанище на поетичния талант на Филип Кабакян, където и читателят ще завърже лодката си, за да намери утеха и превърже раните си, а щом излезе вятър – ще тръгне.

Филип Кабакян, "Гнездо за книжни лястовици"

ИК "Анубис" и изд. "Булвест 2000", 2016

Филип Кабакян в "Диаскоп":

"Лято е, лято е!"

© Христина Мирчева