Пламен Дойнов: "Любовта на министър-председателя" - "Балът на тираните"

03.12.2016
Снимка 1
 
ЛЮБОВТА НА МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
 
Министър-председателят сънува
сърцето си във лед, върти се,
добре че има кой да го целуне, да го сгрее,
макар че той отдавна не живее,
по-скоро спи върху смъртта и плува
срещу една непобедима мисъл:
това е толкова несправедливо,
защото той обича, Боже, как обича!
 
В съня си той остава много верен
на своята любов. Каква любов!
Забравя всякакви гешефти и трансфери,
та те ли са най-важното, та те са
като следобедна любов с метреса,
магазинерка или поетеса –
сляп дивеч в сив, случаен лов,
а колко е по-истинска, по-честна
голямата единствена любов.
 
О, любовта към себе си! Не тая,
в екстаз от нарциси, а много тънка,
едва, едва с народа споделена,
живее тя в зазиданата стая
на къща обетована в мъгла,
свенливо спи в сърцето на кадънка,
над нея из страната тъмни плачат
тълпи от неуспешни подпалвачи
на собствените си тела.
 
Той пази любовта. Но го обграждат
еднакви призраци от изневери – виж,
тъй както развален компютърен клавиш
ти дава все една и съща грешка,
докато стане твоя – твоя вярна
любовна грешка, хрупкаво мънисто,
любима бенка върху тялото на листа –
така привикваш без любов, без жажда,
пораства ужасът и те изяжда.
 
Министър-председателят се буди,
                                                 мята
в лицето си вода и над чешмата
се вие литургичен дим:
И сякаш любовта ни по е свята,
защото трябва да се разделим.
 
 
 
НА ПЪРВА ЛИНИЯ
ПО ВРЕМЕ НА МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ
 
Чий е този бункер срещу морето?
Насред бетона – стопанинът – гол,
вместо оръдие – як, дебел крак,
ръце – чукове, глава – бомба,
очите – отдавна не светят,
още по-малко помнят,
туловище – обраснало в мрак
сред огромен люлеещ се стол.
 
Понякога вдига бинокъл – гледа
кой нарушава крайбрежните му води,
напсува някоя чайка, че му кряска,
настане вечер и друсне резлив кючек.
Но пак се връща на пост в шпалир от звезди,
под желязна луна – вместо каска,
той вкусва голямата си победа –
как морето мие краката на един силен човек.
 
А морето мълчи, търпеливо го чака –
само да влезе, да се отпусне за миг,
ще го поеме като откъртена летва,
ще го скрие в себе си и ще пусне резето.
Никой няма да чуе вика на самотната жертва.
Само черни делфини ще предават във мрака,
че на фронта срещу морето
човечеството е изгубило още един войник.
 
 
КРАТЪК ПЛАН ЗА УБИЙСТВО
НА ВЪРХОВЕН СЪДИЯ
 
 
(изпълнява се по обикновена радиостанция)
 
Той излиза от нас,
през тълпата върви,
приближава към вас –
(извърнете глави).
Той се спъва – в несвяст,
че е просто маша.
Ще си спомни до час,
че е имал душа,
ще забрави за миг,
че е наш, че е ваш,
че е просто войник
с подарен патрондаш,
че е идвал у нас,
че е влизал у вас,
произлязъл от нас,
произлязъл от вас.
Кой е той? Просто той!
Син на стари лъжи,
но сега – нов герой,
празна реч ни държи
за честта и дълга,
за съдбовния час –
тежка топка тъга
той търкаля към нас –
приближава към нас,
приближава към вас…
 
Нека малко посвети
този умен глупак,
а сега – заредете
и очаквайте знак.
 
 
ПОЛИЦАИ ПРЕБИВАТ
ЛЕКО ПИЯНА ЖЕНА
 
Ето, сега им е паднала – и те млатят
както се удря леконравна сърна.
Защото така се бие жена:
мачкаш гърдите, щипеш бедрата…
 
После – цялата посиняла,
все едно е ударила крак и таз
след пиянско падане във несвяст.
И виж – като мъртва си е заспала.
 
От виадукта на спукана вена
руква кръв – черен дъжд, черен дъжд.
И добре че вкъщи не я чака мъж –
така поне болката не е удвоена.
 
 
ДОКАТО ОСВОБОЖДАВАТ ХАЗАРТА
ОТ ДАНЪК ДОБАВЕНА СТОЙНОСТ
 
Запознайте се с бащата,
който през деня профука
насъбраните дарения,
за да върне дъщеря си
от бездънната й кома.
Искал да ги удвои.
Вече нищо не си спомня –
влязъл с чисти намерения,
цял – депресия и скука,
блъскал се като в решетка,
искал топчето на слънцето
да го вкара за последно
в омагьосана рулетка.
Гузен в празното стои.
 
После е съвсем логично –
влиза бързо в тоалетната,
шмръква прах от табакерата,
писват в него триста дракони,
смъртно и метафизично,
мята се с душа пометната,
взира се във огледалото –
зад лицето му разплакано
вече се усмихва черепа.
 
 
НА БОРБА СЪС СВЕТОВНАТА САМОТА
 
Един мъж обикаля кафенетата на града –
да си търси жена, ама сериозна,
жена без претенции, но с достойнство,
да хареса двустайния му апартамент,
да има ръце на майка, но да не иска да ражда.
Вероятно ще я намери до ден или два,
по-скоро красива, по-малко грозна,
със скрито вълнение, но без душевно разстройство,
без брачен договор, без акцент
и без да има навика да се обажда.
 
Когато я заведе вкъщи, ще му трепне сърцето,
ще погледне с надежда към отвореното небе,
ще слезе в мазето, ще си сложи въжето,
спокоен, че има кой да го погребе.
 
От книгата на Пламен Дойнов "Балът на тираните"
Изд. "Кралица Маб" и ИК "Несарт – Милен Миланов, 2016
Брой страници: 84
Цена: 12 лв.
 
 
 
 
За книгата и автора
 
Изданието съдържа стихотворения, писани между 2012 и 2016 г., които се появяват за първи път в самостоятелна авторска книга на Пламен Дойнов. Тя се основава на текстове, представени в поетическото четене Нова политическа поезия на 22 февруари 2016 г. в София. Сред заглавията личат „Любовта на министър-председателя“, „Кратък план за убийство на върховен съдия“, „Секретарката на военния министър разказва“, „Докато освобождават хазарта от ДДС“, „Поканата от президента пристига при точния човек“, „Продажните поети на 60-те, отново“, „Агент „Ирис“ и Вера се завръщат от Швеция“, „Агент „Георги“ превежда „Власт и съпротива“, „Непроизнесено слово от Любомир Левчев…“, „Ловец на бежанци“ и др.
 
 
 
В тази необикновена стихосбирка никой не е пощаден - от самотника, който си търси жена, за да се обеси спокоен, че има кой да го погребе, от детето, в което расте бъдещият убиец, от младите патриоти /сред които поетът вижда себе си/, които се включват с ентусиазъм в гаврата над съученика им с променено име, до повече или по-малко назованите и/или разпознаваеми днешни и някогашни царе и вождове, политици, администратори, културтрегери и обикновени доносници.
 
 
 
 
В своите „Фрагменти към Нова политическа поезия“ Пламен Дойнов излага опорните тези на експеримента, извършен с книгата. Неговата поезия е нова, защото е станала възможна след края на една диктатура. Тя е политическа, защото помни „Венец пред саркофага на Сталин“, „Димитровско племе“ и „Априлски сърца“; понякога ги рецитира и репликира, дори говори като тях: „пряко на гражданина, но не за да го съди и назидава … а за да представи политиката като зависима от избора на човека“. И все пак си остава поезия, защото й е чужд „буквализмът на публицистиката“, защото не е изоставила метафорите, а се опитва да работи с тяхното директно значение: да пренася посланията по най-бързия начин. Новата – политическа или социална – поезия, можем да кажем, залага на ново разбиране за политическото, не като идеология или доктрина, а като неизбежно засрещане на „интимното същество“ с „общественото животно“, употребявайки фрази на Пламен Дойнов.
 
 
 
 
 
 

 
 
© Христина Мирчева