по заглавие   по съдържание

Майя Динева: "Мъртвата пеперуда"

11.12.2016
Снимка 1

Особено харесвах орхидеята, известна още като Маймунски салеп. Изключително рядка. Името й идва от формата на цвета, наподобяваща човече или маймунка. Вирее най-вече в дивата природа. Там, в онези джунгли на Перу, където никога няма да отида, уви.

Среща се и в Средиземноморието, и вечер, преди да заспя, аз понякога си представях как пътувам на бял кораб сред тъмносините води. И далеч на брега, сред вечнозелените гори на Гърция или Италия, сред тревите греят усмихнатите личица на салепа. Като малки пъстри маймунки, скрити в тревите.

Това е защитено от закона растение в Червената книга. Листата започват да се появяват през април. А цъфти през май. За да разцъфти една луковица, са нужни поне 7 години. Седем години?! Как можеш да изтърпиш такова нещо?

Подобно на другите представители на този род всяко растение има две овални грудки като тестис.

Цветът е бял или бледорозов. Всяко цветче има форма на човече-маймунка с главичка с шапка, усмихнато личице, очички, ръчички, крачета и бледоморави или люлякови точици по телцето. По-тъмнолилави са лапите и опашката на маймунката.

***

А в дълбините на океана, там, където не достига човешкото око, живее племето на морските хора. Хора-русалки, морските пътешественици често са ги виждали. Тогава океанските води са били по-спокойни и хората-русалки можели да общуват с тези, живеещи по земята.

Морските хора имали големи очи с бездънен и отсъстващ поглед. Тези очи омагьосвали земните жители. Те не можели да ги забравят. Имали също така силни, здрави, гъвкави тела на хора-риби с тежка и могъща опашка накрая. Заставали изправени на тази опашка и оглеждали водните дълбини. Често ги виждали полегнали на голи скали в океана, където не стъпвал човешки крак. Само далекогледите на моряците можели да ги зърнат. Жените им били красиви, омайни, пеели и омайвали заблудените души на пътешествениците.

Но онова, за което хората само се досещали и никога не виждали, били градините им с водни орхидеи. Те били безкрайни. Слънцето огрявало през водната пелена невероятните им багри, а дългите зелени листа, подобни на пипала, се люлеели наляво-надясно до безкрай. Орхидеите на хората-русалки били невероятни! Никой още не ги е видял и описал.

Но легендата разказва колко нежно и внимателно ги отглеждали морските жени-русалки. Вплитали ги в косите си, когато излизали на брега или когато плували, наравно с някой кораб. Само някои от моряците имали очи да ги видят и с възторг споделяли виденията си. Изумителни жени с рибя опашка, силно тяло, гъвкава гръд и вплетени в дългите сини коси цветове на странно цвете. Цветът приличал на детско личице, очичките в по-тъмен от основния цвят, и усмихната устичка. Виолетови, лилави, жълти, златисти, алени, седефени, изумрудени, опалови, всякакви цветове с човешко личице. Лицата на морските жени били непроницаеми, гладки, с огромни бездънни очи.

***

- Има два начина да изживееш живота си. Единият е, като мислиш, че не съществуват чудеса. Другият е, като мислиш, че всяко нещо е чудо. Аз май съм от втория вид. Всяко нещо е чудо, дело на Божията сила, но ние, хората, повечето чудесни неща просто разрушаваме и унищожаваме, така е. Не ми харесва видът ти, миличък - каза Малинката на огромното дърво. - Толкова си стар, какво ли си видял, а? А пък сякаш болест е полазила по клоните ти. Градска болест. Отровен въздух. Как да ти помогна.

- Не можеш - прошумоля дървото.

- Не мога, да.

- Сам ли си говориш? - попита Васко. Беше застанал на завоя и го гледаше оттам с усмивка. Малинката бавно заслиза по склона, като се опираше на бастуна си от стар клон на дърво - Един човек пита за теб. Няколко пъти идва, явно се качва пеша, държелив изглежда. Як такъв, жилав. Каза, че ти бил приятел.

- Нямам приятели долу.

- Така му казах и аз, ама той напира. Довечера се събираме да си посвирим и попеем. Лили ще направи салати, аз ще метна скарата, поканен си. Ще дойдат нашите приятели от горната хижа, познаваш ги, Петьо и Диана. Диди пее страхотно, ти май не си идвал на сбирките ни. Аз все те каня, на Лили й е мъчно, самичък по цял ден, години вече, не ти ли омръзна.

- Говоря си с дърветата и птиците. Добре ми е, само ми донеси книги, че тези ги прочетох.

- Както кажеш. Лили ти праща малко мусака - каза Васко. - Ще му кажа на този... идва вече втори път...

- Няма ме, кажи. Отишъл съм някъде. Днес ще обикалям за нови корени. Хубав ден е, а гората боледува. Дърветата също. Благодари на Лили.

Васко тръгна по пътеката. Слизаше бавно вече, остаря и той. Макар и планинар, трудно обикаляше за билки и лековити треви. Малинката береше достатъчно. Носеше на хижарите малини, диви ягоди, боровинки и всякакви билки за чая и постните супи. Много харесваше Васковите постни супи.

Васко пое по пътеката, надолу към хижата си.

- Дори корените ти са болни, приятел. Цялата гора се е заразила, ама няма на кой да се оплачем. Освен да се помолим на Бога, да се смили над нас. Хората и дърветата, и животинките. А, какво ще кажеш?

- Да се помолим - прошумя борът.

- Направи го ти. Дори не знам да се моля, не са ме учили.

Клоните на бора се наведоха над него, прошумяха и сякаш тихо шепнеха молитва, молеха за милост, помилуй ни, боже...

Малинката беше измил и изпухал, беше изпрал малкото си пране и го простря на терасата. Беше изпил кафето си. И тръгна по пътя нагоре.

Дървото край дървената му портичка го повика. Все още не му личеше като на бора до оградата, болестта още не беше избила явно, като рак, като проказа, като отчаяние. Но дървото страдаше вече, Малинката усети страданието му, прегърна го и започна да се моли. С негови си думи, сам ги измисляше. Помилуй ни, боже...

Светът наоколо притихна. Мъжът приседна в тревата и отпусна глава върху коленете си. Мирисът на билки и лековити треви напълни дробовете му. Едно птиче кацна до него. Гледаше го с кръглите си, черни очета, като въртеше глава и от време на време издаваше тънък писък. Горната част на птичето телце беше сиво-кафява с едри, по-тъмни петна и надлъжни щрихи по главичката и гръбчето. Коремчето беше белезникаво, а страните и гърдичките - жълтеникави. Крачетата, с които непрекъснато шареше по гнилия пън, бяха розови, човчицата - тънка и остра. Птичето издаваше нежни звуци, които постепенно се усилиха в сип-сип-сиииа, после се забавиха в чи-чи-чи, а накрая завършиха с кратко цит. Птичето се издигаше, разперваше крила и опашка, пееше пронизително, после кацаше и все така кратко го питаше: цит?

- Какво искаш, бъбривке? Не те разбирам - каза Малинката.

Птичето се разходи по дънера, като все така се взираше, въртейки главица, с черните си, кръгли очета в мъжа.

- Разбирам те. Всички човешки действия са подтикнати от въображението. Умът е принуден да отстъпи. Времето лекува скръбта и обидата, защото човек се променя. Защото всички нещастия на човека се дължат на неспособността му да стои тихо в своята стая, усамотен. А дървото си няма своя стая, планината е домът му, не може да избяга, нито да се лекува. Виждаш ли, бъбривке, клоните му боледуват, съхнат, грозни са, игличките му падат, дори корените умират, жал ми е, голямо дърво, с толкова спомени в себе си. Другото дърво на вид е по-добре, но знам, че отвътре червеят вече го яде, убива го. Човекът го убива, човекът убива всичко около себе си. Дори тук, в планината, не може да избягаме от човека, мила. Сигурно и ти се страхуваш да свиеш гнездо, лошо ни се пише, бъбривке, човекът няма да ни остави.

- Добър ден - каза убиецът. Беше застанал на пътеката. Птичката отлетя с пищене. Малинката се надигна от тревата, където беше седнал. Тръгна нагоре по склона. Не му се говореше. Когато след часове се върна в хижата, убиецът го чакаше там.

***

Онова, което Борето загуби, когато загуби и Лия, беше не живот, не любов, не смисъл на съществуване, а цялата своя вътрешност. Всичко, което ни прави Божии чада. Той загуби и разума си. Защото нищо не помнеше, нищо не му остана, не си спомняше дори дъщеричката си. Това прекрасно същество, наследило сините очи и русите къдри на майка си, което тичаше към него с малките си крачета и крещеше:

- Татииии!

Нищо от живота си не помнеше. Съдиха го, защитаваха го, той спеше и ядеше, но живота не го докосваше. Осъдиха го по косвени доказателства, той дори дума в своя защита не каза. Мълчеше. В килията му пуснаха техен човек да го подпитва и подслушва. Надяваха се да си признае убийството, да разкаже защо го е направил, да сподели престъплението си. Борето мълчеше и дори не забеляза, че не е сам. Заспиваше и се събуждаше все същият. Може да се каже, че убиецът на Лия уби и него.

От дете Борето ненавиждаше насилието. Не беше страхлив, но предпазлив, да. Не обичаше да попада в двусмислени ситуации. Когато се запозна със семейството на Лия, с братята й и те го поканиха на мъжка разпивка, бяха ги пуснали да присъстват на сватбата на сестра си, само на нея и само тях, не и семействата им, той не стоя до края. Остави братята да се напиват, измъкна се и не присъства на боя, последвал напиването им. Така те го презряха завинаги като пъзльо. Върнаха се в Щатите доста разочаровани.

А той не беше такъв, но мразеше подивяването в човека. Не подозираше, че дивото само ще го намери. Макар че не си спомняше своите години на подивяване. Постепенно, страшно... без никакво усилие от негова страна, без никаква вина.

Осъдиха Борето по бързата процедура, по косвени улики. Нямаха друг заподозрян. В затвора той се криеше по ъглите, не говореше, не контактуваше с никого. След като няколко пъти го пребиха, останалите осъдени го обявиха за луд и с погнуса го отбягваха. Това го спаси от по-тежко насилие. Сякаш някаква пелена, невидима стена вървеше заедно с него. Той не виждаше този свят, този живот, който живееше. Дори когато спеше, пред очите му се мержелееше образът на голото, нежно тяло на Лия, красиво заспало в есенната шума на гората. Като бяла пеперуда. Като мъртва пеперуда.

После дойдоха промените. Борето нищо не разбра в затвора, макар и там да започна брожение. Народната милиция се превърна в полиция. Старите комунисти се направиха на социалисти. Младите им наследници, повечето учили на Запад, поеха нещата в свои ръце. И адвокатът на Борето внезапно реши да обжалва.

Докато магазините се изпразниха, докато хората нощем се редяха на безкрайни опашки, за да осигурят хляб и мляко за децата си, докато по улиците вървяха протестиращи, докато престъпниците овладеят властта, някакъв шофьор на автобус призна пред свой приятел полицай, следовател, че той е убиецът на Лия. Била нежна и усмихната, слязла на последната спирка, той я проследил и опитал да я изнасили. Не можел да обясни защо. Тя се съпротивлявала, била хлъзгава и пъргава като рибка. Точно така се изразил: като рибка.

И без да иска, я удушил. Дори не разбрал в началото. После се уплашил, завлякъл я в подножието на планината, навътре в гората, и я положил в есенните треви като... мъртва пеперуда. Така се изразил: като мъртва пеперуда. Години наред искал да си признае, сега вече... И изчезнал. Докато приятелят му напише доклад, докато проверят и отидат да го арестуват, той изчезнал.

А Борето се оказа на пътя сам, без биография, без минало и бъдеще, без памет, без нищо.

***

Хората-русалки имат малко, но сплотено общество. В градините им от водни орхидеи често гостуват стада делфини. Делфините обичат хората-русалки. Те разговарят с тях по техния си начин. Хората-русалки раждат рядко, защото и рядко се съвкупяват. Просто живеят спокойно, красиви, силни, гъвкави, с огромни, пусти зеници и дълги зелени къдрици.

- Дея, идваш ли? Чакат те на сцената - надникна в гримьорната помощник-режисьорката.

- Идвам. Тъкмо си минаваха репликите.

- Хайде, макар че изглеждаш ужасно. Какво си правила снощи?

- Не можах да спя. Много сънувах. Сънувах... майка ми е орхидея, татко ми е пеперуда... Не, не беше така! Майка ми е пеперуда, татко ми е орхидея, като него аз съм луда, хубава съм като нея... Или беше обратното...

- Какви са тези глупости? - попита гримьорката. И се засмя. Опитваше се да скрие тъмните сенки под очите на младата актриса.

- Не знам. Ти какво би направила, ако внезапно разбереш, че нямаш нито майка, нито баща.

- Защо? Осиновена ли си?

- Баба и дядо са ме отгледали.

- Значи не си осиновена. Обикновено се тръшкат осиновените. Ти си расла в семейството.

- Ама са ме лъгали! Аз им виках "мамо" и "тати"! Смятах, че съм изтърсакът на фамилията. Братята, които са ми чичовци всъщност, вече бяха забегнали в Америка.

- Имаш чичовци в Америка? Какво правиш тук още?

- И аз се чудя.

- Как разбра за... че нямаш родители? Че... баба ти и дядо ти?

- Получих писмо.

- От кого?

- От убиеца на майка ми?

- От КОГО???

Гримьорката замря с пудрата в ръка. Никой не й отговори. По уредбата в гримьорната се чу как помощник-режисьорката вика Дея на сцената. Младата жена хукна, като се опитваше по пътя да прибере полуделите си къдрици, да успокои полудялото си сърце, да събере полуделите си мисли и да не откачи съвсем.

 

Откъс от романа на Майя Динева "Мъртвата пеперуда"
Изд. "Ерго", София, 2016
Редактор:  Мартин Христов
Художник:  Кристина Костова

 

Илюстрация в "Диаскоп": © Георги Чепилев

 

Думи за книгата

Това е поетичен роман. Поетичен заради вярата на героите му, които независимо от препятствията и спънките, които им препречва животът, продължават напред. В това е една от поезиите на човешкото – да вярва, макар всичко да го подтиква към обратното. Да вярва въпреки всичко...

Митко Новков

 

Среща с автограф с Майя Динева: 

16 декември 2016 от 17:00
Щанд на изд. „Ерго”, № 411

Софийски международен литературен фестивал, Издание 4 - 13-18 декември 2016 г., НДК

 


 

© Христина Мирчева