Начо Христосков: "Божа"

Звукът „з” не може да прозвучи от устата на Таньо. Още от дете вместо него произнася някакво джвакащо като дъвка  „ж”. Не е ходил никога на училище, не може да чете, не разпознава стойността на българските пари, още по-малко пък да различава банкнотите от евро и левове. Пък и защо ли му е, като никой никога не му е показвал дори и пет долара или евро?  Не може да работи нищо. Само се усмихва по инерция на всичко. Дори и когато покрай къщата им жално и бавно  проскърцват колелата на каруцата с ковчега на поредния мъртвец от малкото хора, останали в селото им.

След смъртта на майка им, той и  сестра му Лика живеят сами в крайната едноетажна къща , близо до гробището. И отдалече, и отблизо къщата им изглежда като захвърлена на поляната, овехтяла  и пожълтяла от годините картонена кутия за обувки. Двамата май са около 45-50 годишни, но кой е по-големият от тях трудно може да се определи.

Лика също никога нищо не е работила, но познава парите, дори е чувала, че България била в Европа, може да се подписва и затова всеки месец редовно ходи до пощата, за да вземе пенсиите им по болест.

Иначе от години тя всеки ден прави едно и също. Още от сутринта започва да се приготвя да пътува за близкия град. Приготовленията й са дълги и старателни. Първо измива до блясък гумените галоши, мие лицето си на дворната чешма, после избира и облича една по-шарена рокля от майчините си, намазва обилно устните си с някакво останало от години червило, слага върху сплъстената си като мокра слама коса една  капела с поразплетена периферия и застава пред пукнатото огледало.

Така се е случило, че никой  от селото не е поискал досега Лика за жена, затова тя от двайсет години всеки ден тръгва за града да си търси мъж.

Докато тя  дълго и със  видимо задоволство се вглежда в собствения си образ, въртящият се около   огледалото Таньо я пита загрижено:

- Жначи тръгваш вече? Вже ли си пари?

- Взела съм – успокоява го  Лика и продължава да се оглежда с наслаждение. За всеки случай изважда от джоба на шарената рокля вехтото портмоне, за по-сигурно заиглено с безопасна игла.

- Жначи ще ми купиш и донесеш баничка и божа! – възкликва радостно  брат й и при спомена за вкуса на тия две лакомства тънка слюнка потича от единия ъгъл на устата му.

- Ще ти донеса, ще ти донеса! – уверява го Лика. Тоя път не може никой мъж да не ме хареса! – продължава да стои пред пукнатото, оплюто от мухите огледало.

Цялото село знае, че Лика никога не е ходила в града. От толкова много години всеки ден се кани да отиде до там, но винаги се приготвя толкова старателно и дълго, че все изпуска единствения рейс  в десет сутринта.

Затова, когато имат някаква работа до града, някои от хората понякога донасят по баничка и боза за Таньо, а на Лика казват, че лично с ушите си са чули как някакъв градски мъж питал за нея.

В такива моменти братът и сестрата са безкрайно доволни и щастливи. Таньо лакомо отхапва от мазната баничка със сирене, с шумна наслада отпива големи глътки от пластмасовото шише сладка боза, поглажда с длан мършавия си корем и доволно възклицава : „охаа!“, а Лика с блеснали от радостна възбуда очи пита:  „ама, мъжът хубав ли е?“

Съселяните им кимат утвърдително: „много, много е хубав“, а после като се отдалечат гледат надолу, кръстят се  и шепнат тихо: „Божа, божа работа са тия двамата…”

© Христина Мирчева

Фото: © Диаскоп Комикс - Diaskop Comics