по заглавие   по съдържание

Иван Драгоев: "Индийски бележки" - "Скитащи записки"

09.02.2017
Снимка 1

 

Вече сме на път към Кхаджурахо... Най-сетне успяхме да се откъснем от лепкавия Варанаси, който като че ли не искаше да ни пусне.

След сравнително леко и кратко (за индийския аршин) пазарене успяхме да наемем кола за дистанцията от 600 км. Ако бяхме продължили пазаренето може би бихме постигнали по-добра цена. Като начало не е зле....

Спукахме гума. Явно колата не е собственост на двамата шофьори, защото след половинчасово въртене се решиха да я карат почти пет километра само на джанта... преди да намерим импровизиран сервиз.

Малкият, но достатъчно широк път се вие сред полето. Има непрекъснат поток от колоездачи, пешеходци и от време на време минава някой друг камион. Изглежда, че къщите тип „Варанаси“ са преобладаващите. Единствената, но съществена разлика е, че покривите не са найлонови или пластмасови.Тръстиката като покривно покритие е може би не толкова функционална, но поне е много по-красива и по-естетична.

По индийските пътища кравите са абсолютните царици. Имам чувството, че са навсякъде. Шофьорите не престават да клаксонират било при задминаване, било за да накарат някое от горепосочените свещени животни да се помести от пътя, който е явно любимата им тоалетна.

Пътешествието с кола в Индия изисква подобна доза религиозна вяра, както ползването на такси в Кайро. Рисковете са от различен характер, но в никакъв случай по-малобройни. Намираме се на места, където почти никога не минават туристи. Хората се спират, за да ни гледат, но тук никой не иска милостиня. Просията е присъща за места, привикнали с манната небесна, каквато са туристите. Погледите на индийцитеса чисти. От време на време очите ни се спират на някое особено красиво лице. Като че ли съществува някаква невидима и неведома справедливост: повечето от докоснатите от дара на красотата лица са на хора от най-долните касти. Лицата на по-заможните индийци са закръглени, задоволени от социалното им положение и може би, точно заради това, безизразни и безлични.

Красотата, която се среща в бедните квартали и села, няма нищо общо с телевизионната и филмовата естетика на силиконовите и естетически оперирани медийни актьори. Тази красота е дарът на случайността, която налага справедливост, различна по природа и същност от тази на еснафските човешки договаряния, които претендират законност, но всъщност узаконяват единствено социалното неравенство и постигнатите със сила привилегии...

Пристигнахме в Кхаджурахо към 4.10 ч. призори. Сториха ни се безкрайни онези 620 км, които разделяха Варанаси от Каджурао. Пътищата в щата Утар Предеш бяха що-годе приемливи (пътувахме цели 50 км по нещо като магистрала). Смяната на щат се оказа драматична. Пътищата в Мадха Прадеш са в плачевно състояние. Почти 50 % са чисто и просто утъпкана, но не асфалтирана земя. По тях средната скорост е едва от 20 – 30 км/ч. Въпреки всичко, изживяното има своя чар. След повече от 14 часа в сравнително малка кола не знаех ни къде, ни как да си сложа краката, за да ме болят по-малко.

Цената на неудобството бе контактът с невероятни места. Ядохме в крайпътен ресторант за шофьори на камиони и с абсолютна сигурност се осмелявам да твърдя, че бяхме първите европейци, които прекрачват прага му. Индия с кола е нещо съвсем различно от това, което може да се види от влака или от самолета. Тя е царството на кравата (която спокойно може да спи насред пътя въпреки отчаяните клаксони на шофьорите). Много от катастрофите са свързани със самоубийствени маневри, целящи да се избегне сблъсък със свещеното животно... Видяхме спрял камион, чийто шофьор се вайкаше, защото в тъмното е ударил крава. Не искам дори и да си представя как се е чувствал бедният човечец. 3a броени минути е унищожил добрата си карма за този живот и дхарматa си за бъдещите три прераждания... Освен ако се откаже от всичко и се превърне в един от просяците във Варанаси, които медитират и имат привилегията да измиват част от греховете си, къпейки се всяка сутрин в Ганг.

Много от селата, през които минахме, бяха без ток. B онези от тях, които бяха електрифицирани, повечето от къщите имаха една-единствена лампа. Най-странното е, че въпросната крушка осветява входната врата, а не стаите....

Въпреки бедността, хората имат особена телесна красота и вродено достойнство. Остава впечатлението, че индийците се грижат много повече за своето тяло, отколкото за къщите си, които остават като че·ли на втори, ако не и на трети план.

Терасата на хотел „Сидхарта“ предлага привилегирова гледка върху западния храмов комплекс. Първият контакт с тези елегантни и рафинирани сгради е опияняващ. Въпреки че влязохме в най-неподходящия момент – между 11.30 и 15.00 ч., не можах да откъсна очи от пищната чувственост на телата и деликатността на лицата на изваяните скулптури, които украсяват фасадите и интериора на храмовете. Ще остане завинаги тайна защо династията Шандела е избрала това място за впечатляващото строителство, продължило почти един век. Нито пък можем да си представим как за толкова кратък период (950 – 1050 г.) са построени повече от 80 храма (от които до наши дни са оцелели 22). Това тайнствено място се запазва от фанатизма на мюсюлманските нашествия, по време на които се рушат с особена усърдност храмовете на индийските „идолопоклонници“.

Докато се криеше от жегата под сянката на вековни дървета, Кармен се запозна с една изключителна личност – гид Анан. Междувременно, почервенял като рак от безмилостното слънце, аз продължавах поклонничеството си от храм в храм и не обръщах внимание на потта, която залепваше ризата за гърба ми и напояваше обилно вече пета носна кърпичка, с която бършех челото си.

Кхаджурахо е известно с еротичните си скулптури. По фронтоните на храмовете са илюстрирани доста обширни части от Кама Сутра. Все пак свеждането на Кхаджурахо само до това, предполага да се избере като единствена врата – секса. Това ми се струва не само несправедливо, но и гледна точка, която превръща любовния акт в нещо тривиално и вулгарно, нещо, което не би трябвало да е част от религиозната архитектура. Проблемът за повечето автори и посетители на Кхаджурахо е точно фактът, че интимните отношения са намерили незаменимо място (а и би трябвало да продължават да го намират) в така нареченото измерение на духовността. Тези храмове са строени по времето, когато в Западна Европа процъфтява готическата архитектура и изкуство. На различно място и по коренно различен начин се пишат „книги в камъка“ (според сполучливото определение на Виктор Юго). В тези особени каменни текстове все още можем да се докоснем до духовните търсения, до всекидневния живот на онази епоха. За разлика от всички останали култури, индийската не изключва от свещените изображения извайването на любовния акт. Представен е по възможно най-директния начин, в цялата си тeлестност и чувственост. Няма място за евфемизми и ненужен символизъм. Всички по-късни интерпретации, които търсят в телесното метaфизични образи на връзката между Бог и душа се опитват да загърнат с булото на свенлива и досадна рудираност любещите се тела. Боговете от индийския пантеон се влюбват, прелъстяват небесни и смъртни жени. Един от най-популярните мотиви в индийската митология е обичта на самия Вишну към една простосмъртна. В храмовете на Кхаджурахо така наречените „еротични сцени“ са просто част от всекидневния живот. Преплитат се със сцени, изобразяващи война, работа, чествания, празници и погребения. Акцентът е поставен върху отношенията между смъртните и боговете, между мъжкото и женското начало, чийто най-красив и възвишен израз е любовта и телесният ù израз в сексуалния акт. В нашите очи културата Шандела би могла да изглежда прекалено разпусната и либерална. Все пак ми се струва, че за онези мъже и жени сексът е бил нещо толкова естествено, колкото яденето и пиенето. Странното за тях би било обратното: да се придава прекомерно значение и особен свян на един от най-естествените за човешкото същество актове. За да се превърне във вектор на нечистоплътен интерес, сексуалният акт трябва да се превърне в нещо нецeнзypнo, за което не e удобно да се говори (па, камо ли да се изобразява), когатo за секса трябва само да се загатва, дa се прибягва до евфемизми...

В един текст, писан преди векове, се говори за условията, които ще предизвикат десетото превъплъщение на Вишну: „Когато обществото стигне до една фаза, в която богатството дава социалния ранг, собствеността се превръща в единствен извор на добродетел, страстта е единствената връзка между мъжа и жената, измамата е основата за успех в живота, сексуалната любов се превърне в единствения път към удоволствието и се смесват външната и вътрешната обърканост... тогава ще се въплъти за десети път Вишну, за да унищожи света“ (цитат от Visnu Parana). Странно ми е защо Вишну все още не се е превъплътил, за да настане последният час на този стерилен и шизофреничен свят, в който живеем. Но всичко с времето си....

 

Откъс от книгата на Иван Драгоев „Скитащи записки“, изд. „Парадигма“, 2016.

 

За автора и книгата

Пред читателя е един разкривач на пътища: „Разкривачът на пътища не може да остане в покой, защото тялото му е напоено със слънцето и вятъра на пътя, плътта му е татуирана с пътищата, по които е минал.“


Проф. дфн Георги Каприев за сборника:

„От наглед дреболии Драгоев взима поводи за дълбочинни анализи – философски, богословски, геополитически. Той се вглежда в характерното и уникалното при „туземните“ човеци и техните жизнени ситуации, за да извлече от там дълбокото и граничното, онова, което прави човека същностно човек, въвличайки във всичко това и своя читател, ангажирайки го с него.„Скитащи записки“ на Иван Драгоев е превъзходен текст, който българската грамотна публика заслужава.“

 

Повече на сайта на изд. Парадигма тук

 

Очаквайте разговор на Яница Радева с писателя Иван Драгоев!

 

 


 

© Христина Мирчева