по заглавие   по съдържание

Кристин Юрукова: "Жив съм!"

18.02.2017
Снимка 1

 

Посвещавам на прадядо ми Стоян Димитров Юруков от град Брацигово.

 

Никога, ама никога бай Стоян не беше питал Бог: “Защо си ме напуснал?” Никога такава мисъл не бе пропълзяла в него. Едно знаеше - каквато е неговата воля, това ще е. И гледаше да действа според неговата воля. Не че е бил много смирен, но животът на смирение първо го научи, колкото и да не му харесваше то.

Заточението си прекарваше в съновидения за дома. Върнал се е и щерката, и синовете са го наобиколили и гледат да му угодят, да се наслади на първите си дни у дома. Стопанката щъка напред-назад из одаята, носи манджите от оджака, всяко движение, всяка дреха, всяка везба, всяка гозба е тъй, както е било още в Македония преди да стане преселението на родовете им в Брацигово. Хлябът от житото на техните ниви дими, ябълките, крушите, прасковите от техните градини като тежки гюлета се търкалят по плетената покривка. Виенската мебел, дето с голям зор я довлече на волска каруца по планинските пътища без повреда, весели окото му, светлина има в окото му, околният мрак на жалкото му настоящо битие хич не може да пробие светлината, та да я затъмни. Тъй си караше - гладен, гол и бос, нищо не усещаше - ни глада, ни голотата, ни мизерията, той си се беше заселил в спомените си и никакви ритници и камшици не можеха да го изритат и изхвърлят от това негово златно царство, на което единствен господар беше самият той.

И ето че напук на всичко един ден съновиденията му станаха реални.

Изведнъж вардачите им вместо да ги пазят да не избягат, както някои напразно се опитаха да се отскубнат от малоазийската пустош, взеха да ги гонят от град Ерменик, града на заточението им.

- Хайде, по-бързо мърдайте! - Подбутваха ги да вървят, но не към вътрешността на града, а обратно - към свободата. Чудо невиждано - караха ги да излизат по-бързо от затвора си. - Не се тълпете, хайде! Пръждосвайте се! Вземайте си чукалата! Дим да ви няма!

Де се е  чуло и видяло вардачите да те гонят на свобода, да бързат и припират! Наваляха се псувни, викове, блъскаха ги, теглеха ги, бяха готови да ги носят напред, само и само да не са вече заточеници.

- Раз, два, размърдайте се, мърди такива, само с вас ли ще се занимаваме!

- Вън, вън, къде залитате, къде се мотате! - Гонеха ги от вечното им заключение и туй то!

Слънце в очите! Ръцете опипват лицата - на мястото ли са си. Нозете тупкат по земята - и тя на мястото ли си е. Толкова време бяха някак привидно живи, без жените, без децата, без дома си, най-лошото - без надежда да ги видят някога.  И без отечество мило.

Сега обаче започваше завръщането вкъщи, на което така малко се бяха надявали. Ноздрите се впиват в свежия въздух, смучат от него сякаш е наргиле, няма ги миязмите, няма я вонята, чист въздух и видело. Вече са на горната земя, вън от пъкъла - и всичкият този благодат без никаква тяхна заслуга.

Дотук с гниенето в черната дупка на заточението, вряща от жега и гадини, дотук с подхвърлянето на някой комат на тях, клетниците, като на кучета. Ама даскали, свещеници, заможни хора, изучени по Роберт колеж и по странство - всичките нищо друго от несретници, по-долу от последния просяк. Колко странно завършваше заключението, дето го имаха за вечно, да се хванеш за главата.

“Прав е Левски - времето се е настанило в нас, чучнало се е насреди нас и ние в него и взаимно се преобразяваме.- Би изрекъл другарят му Душо хаджи Деков, ако беше с него. Добре, че не беше с него, би рекъл.  -  Ето, времето ви отваря вратите на заключението, така както апостолите някога бяха отваряли, без да докосват, вратите на затворите.” И би му прочел както някога от сума ти вестници едновременно. Душо беше абониран за какви ли не вестници и Стоян идеше ли в Пловдив, му гостуваше и заради приказките, и заради вестниците, каквито в Брацигово нямаше. “Откъде такива бунтовни вестници?” - Питаше Стоян, без да знае, че същите бунтовни вестници получаваше синът му направо в Брацигово. “Да живеят Австрийските пощи.” - Бе отговорът на Душо. Та и сега щеше да му рече: “Ето ги цариградските вестници, ето ги европейските, пък вие още не вярвайте - Свободни сте, защото България е свободна.”

Щеше да му рече, ако Душо беше още жив, за кого ли Стоян можеше да е сигурен, че е сред живите от всички онези славни люде, дето му се изпречваха незнайно как на пътя и веднага му ставаха приятели. За гибелта на повечето беше узнал в пролуката между двете му арестувания след въстанието. Първия път го арестуваха като най-опасен бунтовник, командвал въстанието в Брацигово като член на Военния старейшински съвет, дето баш с доставка, закупуване и раздаване на оръжие се беше занимавал, а маазата му беше тъпкана с туй оръжие. Втория път имаше наредба да се арестуват най-видните люде в Пазарджишката кааза. Между двадесетината арестувани беше и той, преди започването на войната с Русия можеха да ги избият тъкмо като първенци. Това беше наградата за първенството сред българите.

- Извеждат ни, за да ни избият! - Шепнеха край него невярващо.

- Ей, Тома Неверни, не мърси свободата с гнусните ти съмнения! България възкръсна и ти с нея! Ако тя не бе възкръснала, щеше да си се пържиш във вечното си заключение и костите си щеше тук да оставиш. Хайде, към къщи!

- Ще ни местят в друг, още по-страшен кът, съвсем накрай света - обажда се друг, - думичка не им вярвам, намерил си на кого да вярваш! Всичко е лъжа и измама, без никой нищо да чуе и види. Стоварват ни в пустинята, слънцето и скорпионите ще ни довършат, те няма какво да се цапат. И после никой няма да е чувал за нас. Ама сме си имали определено заточение - няма значение, няма заточеници, няма заточение. Аз си искам заточението. Нито ще излизам, нито ще ходя някъде. - Имаше такива инатливи глави, които не искаха да мръднат от заточението си, та тояги и приклади се посипаха по тях.

- Ненапразно ви трошат инатските глави. Тя, свободата дошла, вие жумите срещу нея и казвате, че я няма.

Струпаха ги на едно място всичките бити-недоубити - четници от четите на Хаджи Димитра и Стефан Караджа, работници от организацията на Левски, бунтовници от Старозагорското и Панагюрското въстание. Четяха им заповедта за освобождаването им. Поради освобождението на България.

- Боже, доживях да го чуя, Боже, оцелях - носеше се от вси посоки някакъв ромол като от падаща вода, застъпваха се гласовете.  Опитваха се заедно да се убедят, че не сънуват, радостта беше толкова огромна като самото небе, като самата земя, та не знаеха как да я преглътнат, без да ги изгори. Как тъй Господ определи да живеят тъкмо те във време, в което след 500 години България като феникс птица изпляскваше сякаш от небитието. Един взе съвсем налудничаво да пее някакъв тропар - да изрази блаженството си, кой го знае, може да беше и поп, друг викаше “Ура!”, та си изпроси боя. Но най-сетне всички се втурнаха напред към корабите,които щяха да ги доведат вкъщи.

 

Откакто го заловиха, бай Стоян чакаше края си и нямаше една основателна причина, поради която да оживее. На младостта си ли да се оповаваше, той, старецът на преклонна възраст от 50 години или на милостта на враговете си, които бяха събрали от кого ли не сведения, че е бил един от ръководителите на най -дългата буна - Брациговската, която държа в страх и трепет Империята сума ти дни. “Господи, нареди така, че да дочакам и другия ден!” - Дотам се простираше молитвата му. И той достигаше смазан от бой до другия ден, смаян, че е жив. В Одринския затвор го бесеха с главата надолу като апостол Павел. “Не съм обаче апостол Павел, та да издържа.” И пак дишаше! Колко народ погина още докато ги разпитваха и изследваха, той обаче по някакъв неведом начин оцеляваше. “Пратят ли да те съдят, не да те изпитват, значи вече са ти приготвили въжето.” Въпреки безспорните доказателства срещу него все оставаше на ниво изследване, но не съдене. От мъка как не се задуши кога в Одринския затвор видя и сина си, Данаиля. Ами той създава комитета, най-близък другар беше на Васил Петлешков, Константин Величков, Тодор Каблешков, приятел на даскал Петър Бонев от Перущица, под бащината закрила на побратимите му поп Георги Тилев и Душо хаджи Деков от Пловдив. И в Панагюрище при Бенковски беше ходил, у Бобеков беше пренощувал, та и това навярно се знаеше, не дай си Боже. Ами ако го обесят, тогава какъв живот щеше да има за него?   Братовчедите му измъчваха заедно с него, но че и единият от синовете му сега беше под подозрение и имаше опасност да му хвръкне главичката като на толкова брациговци и пазарджиклии, това не му даваше мира. Откакто го зърна и него в килия в Одринския затвор, вече и болка не сещаше, да го варяха и печаха, все тая, нему му стигаше, че се вареше и пържеше на огъня на мисълта, че Данаила е в страшна опасност. Като знаеше как мъчат и изтезават него и бащата на Константин Величков и другите брациговци, можеше да си представи какво го чака сина му. Но имаха късмет, огромен късмет така, както сетне често щеше да става в живота му. Пристигна амнистия, щото след нотата на княз Горчаков, че Русия няма да търпи повече издевателствата над християнското население на Балканите, пътят към война между Русия и Турция бързо се отваряше. Амнистията хвана Данаила, тъй барем синът му беше на свобода, малко ли беше. Иначе само неколцина останаха в затвора и Стоян сред тях. Сетне Данаил всичко му обясни.  В заповедта за амнистията стояло - амнистия за всички, но не и за ръководителите. Добре, че Данаил бе отишъл при английския консул в Одрин, познат с милостите си, да моли да бъдат пуснати и неосвободените, не само за него и за братовчедите им се бе молил и ето, че бе сполучил. Озова се на свобода и мислеше, че макар и с оголяла къща, загубил целия си движим имот във въстанието, който бе трупал зърно по зърно, ще бъде оставен да изживей старините си. Криво си беше правил сметката. Добре знаеха кой е, за да го оставят на мира.

Между двете арестувания му оставяше отчаянието на баташките вдовици и сирачета, просещи из Пазарджик, и ужасающият вид на богатите някога перущенлии, превърнати сега и те в скитници по градовете. Беше минал през пепелищата на селата, които бяха се преселили с деца и жени в Брацигово, за да вдигнат заедно общото въстание и заедно да се бранят. Не можеше сърцето му да не го боли, нали като член на Военния съвет те бяха действали и по негови заповеди. Кладата на Петлешков още димеше във всяко съзнание, гледката на Георги Търпоманов, който трябваше сам да копае гроба си, бе прогорила всяко родолюбиво сърце. Пепелта от изгорените околни селища се носеше от вятъра и сякаш скърцаше между зъбите им. Скайлер и Макгахан минаха тъдява на път за Батак. Добре че и Лейди Странгфорд и разни американски и английски благодетели и благородници се появиха, че хората да имат дреха на гърба си, пък по-късно и покрив над главата.

Април се обяви Руско -Турската война от Царя Освободител, през август 1877 на 16-то число дойде това му второ улавяне. Арестуваха го в Пазарджик, едно от заптиетата му беше познато, та склони да обясни защо - имали заповед да арестуват първенците на Пазарджишко. “Пък ти, бай Стояне, хем беше богат като бей, хем въстание вдига срещу нас, та оголя.”“Колко ли първенци останахме живи, та да се чудите кого да арестувате.” Отговори му мислено Стоян. И от Пазарджик ги повлякаха пак в Пловдив, на Пловдив вече знаеше не само училищата, но и затворите. А на ден тук бесеха по 50-60 души. И над града се носеше викът на разярената тълпа, която се опитваше да ги избие с камъни.  И от армията на затворниците мина в армията на заточениците, заточиха го в гр.Ерменик Адана, Мала Азия. “Добре де, на заточение, ама жив, това пак е армия на живите. Друга работа е колко ще стигнат целта на заточението - Адана. Тази Адана ще да иде от ад.” Доставянето на заточениците щеше да стане с кораб, но преди това те трябваше да изходят огромни пространства пеша.  Върху смазаните му от бой кокали увесиха десетки оки тежки пранги. А-ха, да се свлече на земята, синджирите тежко кънтяха сякаш всичко в него се разпадаше. И в първия момент не се свлече, и после не, че този който паднеше, беше пребиван с тояги или разстрелван, но това само при милозлив вардач. Марш, марш, напред към пъклото! Тогава сякаш хептен се бе уякчило предположението му, че няма как да го бъде. Тежестта на прангите караше кокалите му да пищят от болки. Уж отговорът на въпроса - как могат тези старчески редовно снабдявани с бой кокали да носят прангите, бе от ясен по-ясен  - не могат, но ето че зад гърба му останаха стотици километри. И да не вярваше, те бяха извървени от него.

Туй зловещо място на заточението му го бе чувал не от друго, а от търговията си по пазарите на Империята. В Цариград му бяха складовете и в Одрин, в Мустафа-паша, но търговията му - по цялата Империя, търговия с най-смолистите и яки дървета от Родопите. Какви силици му бяха останали, та да измине още сума ти път пеша? На какво да се нада? “Ами, каквото е, такова. Каквото Бог даде.” Будеше се с Божието име на уста, заспиваше с него, друго нямаше. Край него наистина като круши капеха хората, и то млади, юначни младежи, не жалки старци като него. Където падаха, там оставаха - това беше правилото. Никой нямаше намерение да пренася и спасява ранени и болни заточеници, колкото по-малко бяха заточениците, толкова по-малко гърла щеше да има за хранене, защо да се трошат за тях пари от хазната. Кървава диря оставяха заточениците, но той как остана жив по време на пътя - туй само Господ знаеше. Не му го прошепваше - защо - но тайната пак бе само у него.

И като премазано гущерче с Божията помощ до корабите стигна, и до гр.Ерменик, който ги погълна както рибата - Йона.  Но имаше нещо, за което синовете му можеха да му завиждат. Някога четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа им бяха все в устата, де седнеха, де станеха, то възторзи, то надежди - се връз тях. Сега той седеше сред четници и въстаници, които бяха успяли да спасят главите си, едно заточение бе приключение за младостта им. От устите на недостижимите герои научаваше всичко за пътя на четите или  за вдигането и потушаването на въстанието, нали бяха натъпкани заедно в едно чрево адово, време за приказване имаха бол. Светло му ставаше на душата, че може да си хортува с хора като тях въпреки мрака на оключението. “Навярно те ми дават от младите си сили, та не хвърлям топа.” - Предполагаше не на шега.

И изведнъж - изпълзял на горния свят, дори не изпълзял, а доставен на горния свят от ръцете на палачите, а де. Слънце, не катран се лее по тялото му, Божият свят му се усмихва. “Я да видим, аз мога ли сам да се усмихна на Божия свят? Бре, ставало, мога.” И една отдавна забравена усмивка, дето не я знаеше, че още я има, като вълна се разля по лицето му и стопи чернилката. Сега първо трябва да се научи да ходи, другото - сетне. Ако си изкарал месеци, сгъчкан като в полог в едно пространство педя на педя, движенето после може да ти се види най-голямата мъка на света, а може да ти мяза и на невъзможност някаква. Едно, две, хайде бре, старче, хайде оттук до там, напред към Свободна България.

Свободна България при него започна от Левски, за другите не знаеше как бе, но при него с туй се захвана. Синовете му все за сватбата на България със свободата разправяха и се каращисваха с Василя Петлешков, вряха се по тавани и мазета да четат “Горски пътник”. Дотолкоз, че този “Горски пътник” им беше заместил “Библията”. Дядо Димитър, баща му, най-строго вярващ християнин вървеше подире им - “Едното не може да отмени другото. Че ще ставате бунтари, хич не значи, че ще живеете не по “Светото писание”. “Горски пътник” може да е харен, но без Светите писания нищо не е харно. Опичайте си акъла.” Дядото, син на преселници, нетърпели зулумства, нямаше нищо срещу революцията, но нямаше да позволи тя да мине без живот според Евангелието. Той ги следваше по петите и мърмъросваше. “Питайте баща си как го направих за резил пред цяло село, че е ял блажно през великденския пост. И с месеци не съм му говорил заради това.” А синът му Стоян слушаше него, слушаше бунтовните приказки на синовете си и другаря им Васил Петлешков, пък се грабваше и - хайде - на Кричимския манастир да уточнява Божия промисъл с монасите, включени в заверата. Но истината за пътя към Свободна България му се разкри, когато чрез Душо хаджи Деков Левски се появи в живота му. От Душо, от първа ръка беше научил защо му викат Дякона, защо - Левски, а от общуването с него веднага му стана ясно защо е и Апостол. Нямало при него ексик приказки, приказки на голямо, всичко било предварително премерено и претеглено, вмъкнато във времето, отгледано от времето, огледано от всички страни. За да блесне истината пред очите ти, трябва да си хлопнал вратата пред заблудите. Той се имаше за трезв човек и гледаше да не се подава на измишльотините, с които си хранеха умовете други заможни хора, но не много акълии на негова възраст. За това му помагаха и многото познайници с най-възвишени умове, които като него диреха брод към свободата. С Душо имаха не само едно поприще - търговията с дървен материал, но така им бяха сраснали душите, че не можеха един без друг и все се търсеха. Всички сме във времето, учил ги Дяконът, времето отсъди, че българската църква няма да е веке под чужда камбанария. Пак времето е решило, че държавата ни ще е наша, българска, а не турска. Как ли щеше да стане това? Нему ли не беше ясна мощта на царската армия и на оръжието ѝ. Нали бе избродил пътищата на Империята и с кон, и с камила, с каруца и с файтон. Как можеше да се отхвърли тази тежест от гърба на българския народ? Ами като се изправи този народ в цялата си големина. Но все пак все гледаше да възпира синовете си да не се изхвърлят много-много, за да не се е произвела беля за тях без полза за майка България. От думите на Душо общият кураж се вля в душата му. На никого нямаше да разчитат. Българите щяха да се освободят скоро и то сами, без да чакат милостта на някого. Вземат се в ръце и нареждат общата работа, така че всеки да си е на поста и в длъжността си. И от даскал Петър Бонев и от  поп Георги Тилев му бе известно, че в Букурещ се е образувал Централен Революционен комитет и неговият пратеник Васил Левски е вече в страната да я подготви сама да се освободи. Георги Консулов от Пазарджик беше веднъж тайнствено намекнал, че Левски е не само в страната, но и много наблизо. После, по време на Панагюрското въстание стана ясно, че и Душо хаджи Деков, и Петър Бонев, и Георги Консулов бяха от хората на Левски, комитетски хора. За освобождението на България и тримата предаваха всъщност становището на Дякона - тази работа с четите не можела да стане, трябвало да се обхване всяко селище, всеки човек, за да е извършена самостоятелно от българите.  И той си влезе в поста си и в длъжността си, всичко тръгна от бързо по-бързо, но Левски по това време вече не бе сред тях да ги ръководи. И както Стоян беше на поста си, така всеки смяташе, че си е баш на мястото. През въстанието го туриха във Военния съвет да взема решения: “Както печелившо водиш търговията си, тъй и въстанието ще го водиш до победа.” Не стана обаче така, победата не дойде с въстанието, но как дисциплината в работата е решаваща се видя още при Организацията на Левски. Ако Общи не бе допуснат до Организацията, щеше ли да го има този грандиозен провал,  щеше ли турската полиция изобщо да залови Дякона? Като член на Военния съвет Стоян трябваше да вземе в ръцете си съдбините на само на Брацигово, но и на още 6 села - Ясъ-Кория, Бяга, Радилово, Здребичко, Аликочово, Козарско. Синът му с Величкова организираха революционния комитет в Ясъ-Кория от онези бегълци от потурчвания от целите Родопи, че и Македония, ясъкоричаните, инат-хората минаха под клетвата над Евангелието и пищова. Големите им гугли се полюляваха от далече и напомняха върховете Света Неделя, Света Елена над селото им. Ясъ-Кория беше много, много тайнствено място и юначните му по два метра жители бяха сякаш от рода на някогашните гиганти. По върховете му като търкулнати тъкмо от великани се бяха насъбрали причудливи скали, на някои имаше изрязани и знаци, селото си знаеше, че там някога са живели хора и са им оставили тези знаци в наследство. Помнеше се къде са били старите оброци, къде параклисите и манастирчето. Събираха се в боровите гори да пукат и да се учат да улучват нишани по дърветата.

В каменната мааза на Стоян бе струпано оръжието на въстанието, сума ти пари от канторите и складовете му бяха отишли за закупуване на оръжие. Само това стигаше за смъртна присъда. Една друга голяма част от парите му беше дадена в заеми, людето трябваше да си набавят жито, муниции, облекло, да се погрижат за фамилиите. Готвеха се за победа, не за заколение и затова всеки трябваше да притежава необходимото. Измъчваше се от твърдите думи на сина си, който скиташе къде ли не за оръжие и барут, че турците са затегнали извънредно контрола, явно помирисвали дима още преди да се е вдигнал и че контрабандистите не смеели да продават. При раздаването на пари за фамилиите нямаше какво да се мисли, не беше така при оръжието. Това оръжие трябваше да се озове в правилни ръце, при които щеше да послужи, да не стои зад вратата, а да се стреля с него. За всичко трябваше да се мисли - на кого първо да се даде оръжието и на кого - не. И кой щеше да е десетник, и кой - стотник, и какви щяха да са връзките между отрядите от различните селища, хайде, на брациговци им познаваше и зъбите, за тях не беше трудно да отсъди, но за другоселците - знаеше ли се, кой какъв бе - не се знаеше. Че човекът е и плашлив, пък може и само за себе си и за фамилията си да мисли и за никого другиго.

За строенето на табиите отвори складовете си за дървен материал, бичкиджийниците работеха тъй, че се задъхваха, от тях цялото село се оваля в стърготини и мирис на смола. Потомците на дюлгерите, преселили се тук от Костурско, вдигнаха за 24 часа около селището истинска крепост от мазни, лъскави дъски, високи до небесата, птица да не може през нея прехвръкна, камо ли куршум. Които са си отвън, отвън да си стоят. Укрепен лагер стана градецът за страх и трепет на душмана. Селището се обявяваше свободно и крепостта щеше да варди людето и свободата им. И ако всички села в България вземеха същите мерки, ето ти стотици, хиляди свободни крепости, ето ти я Свободна България. В крепостните зидове щяха да рекушират куршумите и гюлетата, та те да воюват невредими. На наследниците на костурските зидари, бегали тук в края на XVIII ти век, нямаше какво да им се опре - дали ще е строеж на табии, на църкви - православни, католически, все едно, къщи, училища, големи като църкви, нови селища, всичко го можеха, отвесът на зидарските им тайфи бе отмервал началото на строеж на църкви и манастири в Германия, в Италия и в Австро-Унгария. С постройките си на църкви преобразяваха България - изведнъж дървените колони на старите църкви при новите щръкваха от камък, кръгли и гладки, да ти се ще да ги погалиш.

Табиите и куршумите им, строгият ред и дисциплина дадоха плодовете си, след въстанието разбраха, че Брацигово се е съпротивлявало най-дълго от въстаналите села и градове. Краят на Панагюрското въстание ги завари в непестанни боеве. Предаването стана неизбежно на фона на димящия четвърти революционен окръг. Още докато траеха боевете с башибозука беше подхвърлена бележка за пълното опожаряване на Батак. Светлините от запалените селища правеха деня нощ, разрастваха се и обръчът им все по-яко заключваше градеца в прегръдката си. А никой не изпълни обещанието си към брациговския укрепен лагер да му се притече на помощ. Не сдадоха селото на разграбление и коление, договориха предаването си с редовна турска войска, макар че и той като почти целият Военен съвет  беше върло срещу предаването. Всеки след това се окопа в собствения си окоп - къщата, но знаеше, че скривалището му е на ачика и затова няма никаква стойност и че всеки момент можеха да нахлуят заптиетата.

Съвсем очаквано след нея започнаха хайките за водачите на въстанието, предводителствани от най-големите бедняци и хаирсъзи, по същия начин както бяха довели заптиетата у Петлешкови. “ Кой беше надзирател на позициите, кой заседаваше всеки ден с Военния съвет, кой нареди да се оберат кантарите на градеца за гюлета и да се турят брънки на топовете, кой раздаваше пушки и барут?” От боя при залавянето си мислеше, че си отива, но пак усети в затвора при новия бой - “Жив съм! Не съм предал Богу дух!”

Сега, когато корабът напредваше в синята вряща пустош и вълните го застигаха като бели риби му се привиждаше, че Брацигово плува успоредно с кораба. Брацигово с каменните къщи и кафявите лъскави талпи по къошковете и чердаците, обрамчено с табиите от въстанието. Очевидно получаваше мираж като жадните в пустинята, та малка ли беше жаждата му по дом и семейство, на неговите години да го разкарваха накрай света сред тези пустини. Поп Сокол си беше жив и ръсеше с китка за здраве от камбанарията на “Свети Йоан Предтеча” и благославяше в четирите посоки. Камбанарията се люлееше като мачта на бял кораб, но заради оловото, дето бяха излели в сърцевината и не падаше. Поп Пейо в цялата си величавост държеше словo до Чорбаджийския бунар, слушатели му бяха Ликоманови, Търпоманови, Боянови, поп Димитър Арнаудов и брат му, отзад се извисяваше А. Мижорков. А по улиците бяха негови другари и от съвсем други селища, най-отпред Гого Ангелиев водеше артилерията. Жената на Петър Бонев бе вдигнала високо и показваше детето си на поп Груйо Бански, дето го бе родила в нивите, когато куршумът бе улучил мъжа ù на позициите. Душо хаджи Деков, нали поддържаше училищата в Пловдив, и сега бе намерил мястото си сред даскалите, с тях се мешеше.

Като ги стовариха на българския бряг, пак го наваляха страховете, че родната планина е недостижима за болните му нозе. Но направи добра сделка - купи си магаренце и го подкара към дома като щом то се заинатеше да не върви, почваше да му разказва кой ги чака вкъщи.

Тъй си се водеха, на шега, на майтап магаренцето изкачи и последния баир, разстлаха се цъфналите розови градини на Брацигово, всичко розово, кипнало, от миризмата ли, от що ли, се провикна: “Жив съм! Ура!” Мислеше си, че е извикал, не, дума не беше продумал, тялото му обаче, смачканото му старческо тяло ликуваше. Светът бе преобразен, с всяка нова стъпка на магаренцето светът му се разкриваше такъв какъвто никога не бе виждал. Реката, баирите, слънцето, облаците бяха докоснати от вълшебна пръчка и струяха в него. Той беше и река, и облак, и цъфнала роза, защото завари тъкмо буйния цъфтеж на розите, сред които плуваше мършавият гръб на магарето му. Ей там бяха и техните розови градини. Заради тях къщата им и лете, и зиме ухаеше на гюл. Жена му гуждаше розов цвят и във възглавките, дето сама тъчеше. И пронизан от ухания и светлина като миро се точеше от него благодарностите към Бог, но и към хората, чрез които стигна дотук. Към момчетата от четите, които му бяха подавали от техния комат, към неизвестните съклетници, които по пътя го крепяха да не се свлече на земята и там да остане, към войничетата, които бяха заровили костите си в българската земя, за да е сега свободен и жив, но и към онзи от биячите, който можеше да го довърши, но не го направи, към турския комендант в Пловдив, непуснал разбеснялата се тълпа с камъните отгоре им да ги стъпче, към изпитвача, дето не записа в протокола думите на предателя, които щяха да го окачат на въжето.

Хубаво, мило беше да се скиташ сред страната на доброто, което са ти сторили насред злото. Сякаш беше се надвесил над един огън, който щеше да го топли до края на дните му.

Искрите на доброто не спряха дотук. А в следващите месеци щеше да опознае още черти на народа си - честността, хумора и ведростта. Точеха се гостите, едно да го чуят какво ще им каже, друго - да си върнат борчовете, които бяха направили да изкарат “морабето”. Парите, дето им бе давал в заем, до стотинска върнаха обратно. А в приказките им - кодошите от дюлгерския таен език, чрез който се бяха сговаряли преди въстанието и се бяха съобщавали сетне. И от нишките на преживяното, без да се усетят, плетяха пелените за новите люлки. Градецът вреше и кипеше, имаше си вече българска войска и български чантаджии, пък един ден синът му взе, че му стана кмет. 

 

На изображението:

Два портрета на Васил Левски - като революционер и като дякон, м.б., платно

Художник: © Георги Чепилев

 


 

© Христина Мирчева