по заглавие   по съдържание

Хишам Матар: "Анатомия на едно изчезване"

21.02.2017
Снимка 1

 

Хишам Матар финалист за MAN BOOKER PRIZE 2006!

Превод от английски: Надежда Розова

 

Мама беше починала две години преди онези събития.

Сега си спомням как през безкрайните следобедни часове полягах върху бедрото й като на възглавница. Слушах ритмичното й дишане, отгръщането на страниците на книгата й. Задремех ли, звукът се превръщаше в ленивото шумолене на дърво или на метла по земята. Помня ключицата й. Пресягах се към нея, както катерач търси стабилна скална издатина. Помня и косата с дебели като въжета кичури. Изпъвах някой върху показалеца или върху езика си и усещах как се изопва като острие. Тези неща обаче не я разсейваха от четивото й. Гледах как широките цветя на очите й се плъзгат по редовете - същите очи, които грейваха, когато я откриех зад някоя плътна завеса по време на игра на криеница или когато й покажех искрящата пеперуда, която съм уловил. Колко бързо пламваха тогава бузите й. Заговаряше със сърдечен шепот, преди смехът да извие шията й. Вече съм над земята, изненадан съм от мекотата на ъгловатата й ключица, когато полагам чело върху нея. Съзерцавам формата на ухото й. Тя ми беше почти сестра.

После идваха онези жестоки внезапни пропадания, просеките, в които стоеше самичка, защото не знаеше как да се върне. В такива дни бе недостъпна. Как помръкваха тогава очите й, как ме гледаше, сякаш вижда човек, когото почти не познава. Понякога се събуждах нощем и я съзирах да изучава лицето ми с поглед. Усмихваше се насила и излизаше, тихо затваряше вратата подире си, сякаш не съм нейно дете. Друг път лягаше до мен, две глави на една възглавница. Ръцете й, бледите тънки пръсти, които наглед не съответстваха на силата й, приличаха на замръзнали криле. Пъхваше ги между коленете ми или, ако лежах по гръб, ги плъзваше под кръста ми, на мястото, което още си е нейно.

През последната й година мълчанията станаха по-чести и по-дълбоки. Имаше дни, когато изобщо не излизаше от стаята си. Викаше само вярната си прислужница Наима, която също я наричаше „мама“.

- Разбира се, мама. Веднага, мама.

Често изпращаше Наима до аптеката за аспирин, приспивателни или обезболяващи.

Нещастието на мама ми се струваше толкова отколешно и упорито, че изобщо не се запитах за истинската му причина. Нищо не е толкова приемливо, колкото даденото ни по рождение.

*

Помня последната нощ.

Беше късно. Наима вече беше заменила домашната си галабия с черна рокля от корав плат, а под плътното фередже се очертаваше деликатната форма на черепа й. Познатата пазарска чанта висеше от китката й и в нея имаше един-два, но никога повече от три плода, чиито обли тела издуваха пластмасата.

По нареждане на мама Наима всяка вечер трябваше да отива до фруктиерата в средата на дългата маса в трапезарията и да отнася у дома всички гуави, кайсии или ябълки, които не бяха съвсем пресни. Наима се съпротивляваше и често твърдеше, че плодовете още стават за ядене. Съпротивата й ме озадачаваше, защото знаех, че на рождените й дни родителите на Наима й подаряваха по една ябълка или само шепа черници.

Тя и сега стоеше смълчана и колеблива пред вратата на мама. Вдигна ръка, но не почука.

- Когато се събуди - прошепна, - кажи й, че съм се прибрала вкъщи. До утре. - Явно бе усетила, че не искам да си тръгва, защото спря и попита: - Изми ли си зъбите?

Всеки път, когато вдигнех поглед от мивката, я виждах в огледалото - стоеше пред банята, долепила изпънати ръце към талията си като по време на молитва.

Последвах я до вратата и останах бос на студения мрамор. Тя огледа неясното си отражение във високото и тясно стъкло на вратата на асансьора и с неспокойни ръце прибра немирни кичури. Винаги се страхуваше от дългото прибиране у дома. Когато родителите й позволяваха да пренощува у дома, Наима изпълняваше задачите си с обновено въодушевление, настояваше пак да обере прах от лавиците с книги, да почисти отново баните и през цялото време пускаше шеги, на които никой не се смееше. Бузите й неизменно поруменяваха в мълчанията, които следваха шегите й.

- Хайде, тръгвай, ще изстинеш.

Въпреки подканата й, аз не помръднах, докато не пристигна асансьорът, защото знаех, че предаността ми я радва. У Наима открай време имаше нещо неуловимо, което се нуждаеше от потвърждение не толкова чрез моето внимание, колкото чрез моята преданост, сякаш тя се опасяваше, че бих могъл някой ден да я предам.

Чаках татко и само веднъж се осмелих да надникна в стаята на мама. Тя лежеше на една страна и не помръдна, когато докоснах ухото й. Отидох в своята стая и се качих на стола до бюрото си срещу снимка, която мама неотдавна си беше направила сама. Тя я постави в рамка и я окачи там. Очите й се взираха нетрепващо в мен, но скулите й не бяха съвсем на фокус, сякаш мама излизаше от облак. Харесвах снимката, защото лицето й беше почти в естествена големина.

Тогава не знаех защо мама изглежда по-добре на снимките отпреди моето раждане. Не просто по-млада, а и по-ведра, сякаш тъкмо слизаше от въртележка: косата й се успокояваше, очите й очакваха повече радост. На тези снимки почти чувах весела музика да звучи като фон. След раждането ми обаче всичко се променя. Много дълго, преди да узная истината, мислех, че физическото изпитание на бременността е помрачило веселия й нрав. Понякога ведрият й поглед към нещата отново се проявяваше, разбуден от стар спомен, както когато тя ми разказваше как татко се спънал и се стоварил по дупе на една стръмна уличка в старата част на Женева.

- Гърбът му беше побелял от снега - каза тя, едва смогвайки да изговаря думите от смях. - Викаше ме и почти се препъваше в хората, пазаруващи за Коледа.

Лицето на татко се промени, сериозното му изражение подсказваше, че може би се е засегнал, което направи случката още по-смешна.

- Едва не си счупих врата - отбеляза той накрая.

- Така е, но баща ти винаги е бил великолепен навигатор - каза мама и двамата избухнаха в смях. Не помня друг път да съм бил толкова щастлив.

*

Събудих се и чух татко да повтаря: „Спасителю, Спасителю…“ и приближаващите му тревожни стъпки.

Застанах на вратата на стаята си, заслепен от ярко светещия полилей в коридора. Имаше и други хора, двама от тях в бяло. Държаха входната врата отворена, когато татко се спусна към тях, понесъл отпуснатото тяло на мама на ръце. Дългата й разчорлена коса потрепваше при всяка негова крачка. Едното й провесено стъпало сякаш се поклащаше по-бързо от другото. Хукнах подир него надолу по стълбите. Помня как веднъж той ме предизвика да се надпреварваме кой ще слезе пръв и твърдеше, че ще стигне от третия етаж по-бързо, отколкото аз с асансьора. Когато асансьорът спря на приземния етаж, татко отвори вратата, като се мъчеше да прикрие колко е задъхан и със светнал от задоволство поглед. Сега обаче, като ме видя да се спускам подире му, спря.

- Нури.

Очите му бяха зачервени. Мама лежеше безмълвна в обятията му с твърди като мидени черупки клепачи. Спрях за миг, а двамата мъже в бяло ме изпревариха.

- Нури - провикна се татко и двамата мъже ме погледнаха. Израженията им тогава все още ме ужасяват.

Върнах се обратно горе, като спирах на всяка площадка и поглеждах надолу в клетката на стълбите. После се завтекох към балкона и се вкопчих в студения метален парапет над главата си. Наблюдавах го как я носи към линейката. Едната й гърда почти се бе заголила изпод сивата сатенена нощница. Когато един от мъжете в бяло опита да поеме мама, татко поклати глава и му кресна нещо. Положи я върху носилката, изправи се и загърна тялото й, събра спуснатата й коса, уви я като колан около юмрука си и подпъхна снопчето под тила й. Зави сирена. Татко тичешком се върна в сградата между скованите фигури на портиера Ам-Самир и синовете му. Тъкмо се развиделяваше и те също се бяха разбудили стреснати. Кой знае защо не изглеждаха изненадани, сякаш бяха очаквали подобно нещастие да връхлети „арабското семейство на третия етаж“. Нил течеше мощна и равнодушна. Нямаше почти никакъв вятър, който да размърда бамбуковите стебла на бреговете му. Листата на банановите дървета бяха увиснали, а върховете на палмите изглеждаха тежки като кадифе. Чух вратата на апартамента да се затръшва.

- Къде я водят?

Татко коленичи пред мен, за да изравни лицето си с моето.

- Мама трябва да си почине мъничко… в болница. - После се изправи и се приведе, като да сподави пристъп на кашлица.

- Защо? Ние можем да се грижим за нея тук. Двамата с Наима можем да се грижим за нея. Защо им позволи да я отведат?

- Скоро ще се върне.

Татко миришеше на цигари, на други хора. Сякаш изобщо не беше мигнал. Последвах го в спалнята им. Той светна лампата на тавана и тя озари смайваща самота. Очертанията на тялото й още личаха върху дюшека. Татковата половина беше непокътната. Стаята изглеждаше като място, станало свидетел на страховит сблъсък, на изгубена битка.

 

Превод: Надежда Розова
Дизайн на корицата: Деси Баева
Първо издание
Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева
Коректор: Ива Колева
Предпечатна подготовка: Асен Илиев
Печат: ПК „Жанет 45“, Пловдив
Издава: ICU, София
Цена: 15 лв
 
 
Още за книгата в рубриката на "Диаскоп":
 
 
 
 
Накратко за автора и преводача
 
За автора
 
Хишам Матар е роден в Ню Йорк, където баща му работи за либийската делегация към Обединените нации.
Когато Хишам е тригодишен, семейството се връща в Триполи, където той прекарва детството си. През 1979 година баща му е обвинен в реакционизъм спрямо либийския революционен режим и принуден да напусне страната заедно със семейството си.
Живеят в изгнаничество в Египет, където Хишам и брат му завършват училище в Кайро.
През 1986 г. Матар заминава за Лондон, където следва архитектура. Четири години по-късно баща му е отвлечен. Оттогава се води за безследно изчезнал. През 1996 година семейството получава две писма с почерка на бащата, в които той пише, че е отвлечен от египетската тайна полиция, предаден на либийския режим и хвърлен зад решетките в известния затвор „Абу Салим“ в сърцето на Триполи. Нататък всичко е мълчание и неизвестност.
 
Първите си литературни опити Хишам Матар прави в стих. Експериментира в театъра.
Започва да пише „In the Country of Men“ в началото на 2000 г. През есента на 2005 г. Penguin International подписва сделка за две книги с него и романите жънат огромен успех. През 2016 година излиза и великолепната му мемоарна книга „The Return”.
 
„Анатомията на едно изчезване“ е написана с емоционалната прецизност спечелила на Хишам Матар огромно международно признание. Притча за бащите и синовете, книгата разказва за трудния им път един към друг и за още по-трудното преодоляване на отсъствието. Романът е преведен на повече от двайсет езика, включително на английски, арабски, датски, иврит, испански, италиански, немски, норвежки, унгарски, полски, турски, шведски, финландски, френски, холандски и пр.
 
 
За преводача
 
Надежда Розова (р. 1968, Пловдив) е завършила СУ „Св. Климент Охридски“ с магистратура по индология и специализация по английски език. Преводач и редактор на художествена, документална и научна литература от и на английски език и от хинди.
Преведените от нея над 150 заглавия включват произведения на Роуз Тримейн, Прия Базил, Джейн Остин, Хенри Джеймс, Ръдиард Киплинг, Салман Рушди, Халед Хосейни, Рут Озеки, Уилям Тревър, Дафни дю Морие, Ерика Джонг, Джон Гришам, Стивън Хокинг, Джилиан Флин, Далай Лама, Удаян Ваджпеи, Нирмал Варма, Камлешвар, Гангапрасад Вимал и др.
 
Носител е на специалната награда за превод „Кръстан Дянков“ за 2014 г. за романа „Създания от време“ от Рут Озеки и на наградата за превод на художествена проза на Съюза на преводачите в България за превода на романа „Последният дъх на мавъра“ на Салман Рушди, 2015 г.
 
През 2018 предстои на български да излезе и “In the Country of Men”. Отново в превод на Надежда Розова.
 
 
 

 

© Христина Мирчева