Анжела Данева: "Щрихи към творчеството и биографията на Николай Дюлгеров (1901–1982)"
28.02.2017
"Българи в италианските академии за изящни изкуства" (1878-1944)
Николай Дюлгеров е от малкото български художници, които след приключване на художническото си образование избират да развиват своя творчески потенциал извън България. Той е един от дейните участници във втората вълна на движението италиански футуризъм, наред с Филия, Деперо, Прамполини, Ориани и др., които се опитват да пресъздадат в творбите си движението и скоростта, като едновременно показват произведенията си от различни гледни точки.
Футуризмът, като движение възниква в Италия благодарение на техническия прогрес, на индустриализацията и на появилите се в края на XIX и развили се в първите десетилетия на XX в. нови културни възможности. Филипо Томазо Маринети – италиански писател-символист се вдъхновява от термина „футуризъм”, появил се най-напред в политическа лекция, изнесена в Испания. Няколко години по-късно, през 1909 г. Маринети публикува статията си Футуризмът във френския в. Фигаро, с което поставя началото на най-авангардното италианско движение в Европа. Футуристичните идеи на Маринети за машината, красотата на движението и скоростта намират последователи не само в литературата, музиката, киното и изобразителното изкуство, но намират приложение и в архитектурата, рекламата, мебелите, облеклото, в керамиката, детските играчки и дори кулинарията.
„С течение на времето футуризмът се превръща в истински тотален авангард, който оказва въздействие не само върху дадаизма в Цюрих и Германия, но и върху вортицизма в Англия, лъчизма на Ларионов и Гончарова, кубофутуризма и конструктивизма в Русия” – пише Джорджо ди Дженова.
В Торино футуристката група е организирана около Филиа през 1922 г. Три години по-късно Филиа се подписва под манифеста Механичния идол (1925). В началото негови съмишленици са Уго Поцо, Озвалдо Томазини, Анджело Маин. Така че, когато Николай Дюлгеров пристига в Торино през 1926 г., той попада в един динамичен град, в който техническият прогрес, развитието на индустрията и изкуствата са устремени към бъдещето. Николай Дюлгеров се записва в школата по архитектура към академия Албертина в Торино с идеята да обогати познанията и опита си, придобити в Европа. В този смисъл той не толкова случайно или по приятелска препоръка тръгва за Торино, а съзнателно търси място, което може да му предложи свобода на въображението и нова благодатна почва, която да оплоди идеите му. Така в лицето на Филиа и останалите футуристи – Мино Росо, Дино Гамбети, Франко Коста Николай Дюлгеров намира разбиране за търсенията си. Той се присъединява пълноценно към групата им и излага с тях от 1927 г. Негови произведения участват във всички по-важни национални футуристични изложби в Италия и чужбина. Излага заедно с футуристите и на Венецианското биенале, където в края на 30-те и през 40-те години на ХХ в. движението на Маринети се представя в самостоятелни зали и павилиони.
Николай Дюлгеров е от малкото български художници, които са получили признание в страна, в която са се реализирали професионално. В Италия за творчеството му има публикувани статии, издадени са очерци и студии, в които наред с имената на италианските художници са отразени подобаващо и различни аспекти от многообразното творчество на българина Николай Дюлгеров. Италианските критици и историци на изкуството винаги са свързвали името му с групата от втората вълна италиански футуризъм – например Енрико Крисполти в книгата си „Il Secondo futurismo: Torino 1923–1938”, излязла през 1961 г. или Джорджо ди Дженова в „Storia dell’Arte Italiana dell’900”, от 1986 г.
Още през 1929 г., в ранните години на професионалното утвърждаване на Николай Дюлгеров, творчеството му е коментирано от Филия в студия, наречена „Дюлгеров – художник футурист.” В нея той прави кратък творчески портрет на българина, като го представя като „художник, декоратор, плакатист и архитект: всички пластични изкуства, събрани в едно”. През годините активната творческа дейност на Николай Дюлгеров и участията му с групата футуристи в Италия винаги са отбелязвани в многобройните каталози от изложби. Тук не е възможно да бъде коментиран и цитиран целият критически материал, свързан с италианските футуристи и респективно с дейността на Н. Дюлгеров. Общото мнение, което се налага във всички публикации за българина е, че идеите, отразени в произведенията му се отличават с конструктивистичен характер и цветно съзвучие. Впечатление правят и винаги най-много са коментирани от критиката абстрактно-геометричните колажи на художника. Тази негова страст и оригиналност на идеите се обвързва и обяснява с най-ранните впечатления на Дюлгеров, които получава в печатницата на баща си.
През 1977 г. излиза малката книжка „Дюлгеров – футурист”, на доцента по естетика в Университета в Торино Марцио Пинотини. Тя е посветена изцяло на Николай Дюлгеров и неговото творчество. В нея се съдържат текстове и от Алберто Сарторис „Футуристичния синтетизъм на Николай Дюлгеров”, от Марцио Пинотини „Дюлгеров – вчера и днес” и „Експресивната същност на изпреварващия Дюлгеров” от Карло Белоли. Белоли подчертава в текста си, че „конструктивистичната логика на Дюлгеров, като всяка логика, съдържа в себе си чувство за хармония”. Това са накратко по-важните публикувани материали в Италия, които коментират и анализират творчеството на българина Николай Дюлгеров в контекста на втората вълна италиански футуризъм, който се развива в Торино през 20-те и 30-те години на миналия век.
В България през този период единствено Николай Райнов в сп. „Пламък” и Гео Милев в сп. „Море” отбелязват името на Николай Дюлгеров и представят авангардното му творчество на българската публика по повод на самостоятелната изложба на художника в София през 1924 г. Репродуцирани са и няколко негови картини. По-късно Сирак Скитник ще преведе и публикува във в. „Слово” част от статия за Николай Дюлгеров в списание „Le Revue Moderne”, която представя изложбата на футуристите в Париж през 1928 г. През 1986 г. Атанас Божков пише в сп. „Изкуство” статия за творчеството на Николай Дюлгеров и Анна Балсамаджиева-Парвис. През 2005 г. излиза книгата „Николай Дюлгеров – архитект” на Валерия Гаруцо, но както пише Ирина Генова в коментара си за съдържанието на книгата: „Последователното фактично изложение е качеството на работата”. През 2008 г. Ирина Генова подготвя изложба за Николай Дюлгеров, чиято цел е да се представи авторът в неговата „множествена идентичност”. Излиза едноименен каталог с текстове от Джорджо ди Дженова „Българинът Дюлгеров, италиански футурист” и от Ирина Генова „Критическия интерес към хибридната художествена идентичност. Творчеството на Николай Дюлгеров”. Изложбата е представена и в Торино, като тази инициатива напомня и обръща внимание върху фигурата на един от малкото известни, активни и с принос в развитието на европейското, в частност италианско изкуство български художници.
Докато проучвах документите в архива на академия Албертина се запознах и с архива на семейство Дюлгерови в Торино. В него попаднах на две фотографии от 1928 г., на които Николай Дюлгеров е със свои колеги от Висшата школа по архитектура (Торино). На гърба на едната художникът е написал, че са на разходка в Албисола и гостуват на Тулио д’Албисола. За съжаление не е ясно кои са колегите, с които Дюлгеров се е снимал. Само две години по-късно Николай Дюлгеров ще проектира за приятеля си прочутата къща Мадзоти. Къщата става факт през 1934 г. в Албисола Марина, провинция на Савона. Тя представлява едновременно място за живеене, лабораторията на художника-керамик Тулио и магазин. Освен че е рядък пример за футуристична архитектура, къщата и днес функционира като седалище на фирмата „Керамика Мадзоти” и съхранява документалния архив на Тулио д’Албисола.
„ (…) Архитектурата е красива и превъзхожда другите изкуства, защото създава жив и хармоничен организъм във всичко. (…) Проектът на новата фабрика Мадзоти е в модерен и футуристичен стил, но в един футуризъм, който не трябва да те притеснява, защото сме много, ама много далече от футуризма на Прамполини. В нашия проект няма друго, освен естественост, логика, пропорция, икономия. Останалото е хармония и добър вкус.” – пише Дюлгеров на приятеля си Тулио на 16 декември 1930 г., като описва идеала и разбирането си не само за футуристична архитектура, но за архитектурата изобщо. В тази връзка за мен бяха интересни малкото запазени учебни работи на художника от Висшата школа по архитектура в Албертина. Това са от първите му учебни проекти за обществени и жилищни сгради.
Разгърнатите планове, проектирани от Николай Дюлгеров по време на обучението му в Албертина се характеризират с функционални, хармонично разпределени пространства – Остерия Кампестре от 1928 г. и Проектът за жилищна сграда от 1929 г. Що се отнася до външния изглед на двата плана, то за Остерията като типично италианска кръчма/гостилница младият архитект е използвал близки до италианската алпийска класическа архитектура конструктивни елементи. За градската еднофамилна къща нещата изглеждат по малко по-друг начин. Ако се съди единствено по разгърнатия вътрешен замисъл, с който разполагаме се вижда, че тя е с модерна отворена форма и не нарушава хармонията на заобикалящата я среда. Друга запазена учебна работа на Николай Дюлгеров е инетриорен проект от 1930 г. Задачата е била да се организира място за четене, съставено от диван и библиотека. Студентските задачи дават представа за творческите възможности на Дюлгеров и за обучението на студентите по архитектура в Албертина. Освен тези проекти, в архива на семейството са останали запазени малки рисунки-скици с молив върху хартия на Николай Дюлгеров.
Поради експерименталното им естество те не са предизвикали любопитство у изследователите на художника. За настоящето изследване обаче ранният характер на тези идеи дава представа за интересите на художника към дизайна и опитите му да пресъздава хрумванията си на практика. Това са скици за възглавнички, на които цветовете са отбелязани на български и преведени от художника на италиански език. Само можем да си представим брилянтната цветна хармония, която би се получила при реализирането на тези вещи. Чувствителността на Николай Дюлгеров към композирането на цветовете е известна и многократно коментирана от италианската критика, която ги обвързва с познанството на художника с Йоханес Итен, който преподава в Баухаус. Това съзвучие от цветни форми е плод и на емоционалната душевност на Н. Дюлгеров, която му позволява да съчетава по-сурови конструктивни елементи с мекия колорит на българската природа и култура.
Радослав Дюлгеров е запазил като скъп спомен от баща си и три рисувани керамични чинии в кръгла форма. Биха могли да се датират към 1929–30 г. При тях рисунката е чисто геометрична и естетски завършена. Представлява комбинация от черни начупени зигзагообразни и прави линии, които придават определена динамика на рисунъка. В съчетание с геометрично синтезирани форми, в които все пак се разчита обектът на художническата интерпретация, те са разположени в концентрични цветни кръгове на неутралния кремав фон на чинията. В литературата за художника са публикувани и други негови опити в областта на керамиката. Например Марцио Пинотини цитира Марко Росчи, който казва, че общоевропейското образование на Дюлгеров му „дава право било за абсолютно строгата рисунка на мебелите от метал или от традиционни материали, било за вярна и същностна насока в сериите от красиви лампи за маса или за керамични сервизи за чай на Албисола, които дори напомнят моделите на Малевич за Liberi ateliers”. Такъв начин на пресъздаване на натурата чрез геометрични форми, в които са вложени обем, цвят и ритъм напомнят по някакъв начин и идеите на руския художник Ел Лисицки (1890–1941), който също като Дюлгеров има интереси в изкуството на архитектурата. Ще се спра и на един триптих от 1935 г., който е запазен у наследниците на художника. Това са три монохромни работи върху хартия в сиво-черната гама, представляващи свободно и емоционално изпълнена абстрактна живопис. Не знам да има други подобни произведения на Николай Дюлгеров, в които художническото чувство да не е контролирано и затворено в рационална геометрична форма от автора, а е оставено свободно изразено върху картинната повърхност. Освен това в тази тройна картина липсва типичният мажорен хроматизъм, който излъчват колажните композиции на автора или пък маслените произведения и цикли от 70-те години, в които темите са светове и космос.
След Втората световна война Николай Дюлгеров продължава да работи в сферата на футуризма, но вече експериментира и с нови материали– прозрачен плексиглас, включва и светлина в едни от последните си творчески търсения. В живописните му и колажни произведения от 70-те години все по-често се появяват сферични обекти, квадрати, правоъгълници, триъгълници. Наименованията им са свързани с Космоса, с откритието на нови светове и по някакъв философски начин художникът разсъждава върху капризите на съдбата – цикъл Светове (Бяла поредица, Удивителен порядък, Втора симфония, Жълта симфония, Космичен пейзаж, Електронни импулси и т.н.), цикъл Утопия на светове (Космическо ноктюрно, Контакт между две планети и др.), триптихът - колаж Трите топчета на съдбата и сериграфиите Триптих.
Един факт, който досега не беше известен на българското изкуствознание е, че в галерия Уфици се съхранява рисунка Автопортрет на художника, подписана и датирана 1924 г. По този повод потърсих мнението на Радослав Дюлгеров, който сподели, че тези рисунки са били мили, спонтанни жестове от страна на Николай Дюлгеров към негови много близки приятели и роднини. Винаги са били подписвани и датирани от него с годината, в която за първи път е нарисувал подобен свой портрет. Различават се един от друг при много прецизна съпоставка и по средството, с което ги е изпълнявал. Самият Р. Дюлгеров предостави за настоящата публикация своя скъп подарък от баща си. Цел на това изследване е да събере, доколкото е възможно, достоверни и документирани факти за българите, учили в Италия, аз ще добавя към вече познатите ни документи дипломата и студентската книжка на Николай Дюлгеров, които досега не са били публикувани.
Както сподели Радослав Дюлгеров (син на художника) от дипломите за получено образование на баща му са оцелели единствено дипломата и студентската му книжка от академията в Торино и то не защото са запазени нарочно, а по щастлива случайност, след преживени две войни и многократните премествания на семейството. Дипломата и студентската книжка на Николай Дюлгеров от Торино, за добро или за лошо, не биха могли да бъдат подминати без някакво разсъждение от моя страна, въпреки че повдигат въпроси върху известната досега информация за полученото от Н. Дюлгеров образование извън Италия. Двата документа са попълнени според сведенията, дадени от самия художник и смятам, че са достоверни и точни по отношение на датите и посочената в тях информация. Като оригинални документи, касаещи Николай Дюлгеров, те са ценни за българската история на изкуството, тъй като в архива на Школата по архитектура в Албертина беше открит само ръчно направен списък с имена на кандитатствалите специалност „архитектура” по онова време. Сигурно сведение и потвърждение за тези български архитекти беше получено след справка с архива на Политехниката в Торино, за която споменах в глава втора „Българи в академия Албертина в Торино”.
Дипломата на Николай Дюлгеров на гърба си носи печат от Комисията при Министерството на народното просвещение в България, от 16 декември 1933 г., с което се признава образованието му и званието „архитект”. От студентската книжка на Дюлгеров разбираме, че той пристига в Торино от Политехниката във Виена, където е учил за архитект до 1925 година. Това сведение се разминава донякъде с публикуваните досега известни биографични справки, според които художникът е посещавал найнапред Виенското училище, Кунстгевербешуле от 1920 до 1922 г., т.е две учебни години. Има ли вероятност Дюлгеров да се е върнал отново във Виена и да е останал там до 1925 г.? Няма да имаме отговор, докато не бъде проучен архивът на училището във Виена и не бъдат изнесени фактите за българите, които са учили там.
Най-ранните публикувани биографични сведения за Николай Дюлгеров намираме в италианската литература от 1929 г. Справката е съставена от неговия близък колега, художникът Филиа. Според нея Николай Дюлгеров е посещавал следните висши училища: Kunstgewerbeschule Виена, Der Weg Schule в Дрезден и Bauhaus във Ваймар, Висшето училище за архитектура в Торино. Филиа не посочва годините, прекарани в тези институции, а и едва ли тези подробности са го вълнували през 1929 г. Самият Филиа по това време е известен художник и приятел на Николай Дюлгеров. По-късно публикуваните биографични справки за художника следват горецитираната например, че художникът учи в Дрезден (Германия) през 1922 г. Не е ясно за какъв период от време. Посочва се, че през 1923 г. Дюлгеров посещава/учи/следва в Баухаус, във Ваймар. И това последно сведение за художника повдигна втори въпрос: защо никой от изследователите приживе на художника не е намерил за необходимо да уточни информацията относно професионалното му образование.
Като институция Баухаус е изключително интересно и до днес явление в света на изкуството, затова помолих за справка служителите, натоварени с отговорността и грижата за архивите на Баухаус в Берлин и Ваймар. От Берлин любезно отговориха, че сведения, касаещи случилото се преди войните се съхраняват в музея Баухаус във Ваймар. От детайлната проверка в архива, относно името Никола/ Николай Дюлгеров, направена от куратора на музея г-н Михаел Сибенброт стана ясно, че в архива им няма сведения Дюлгеров да е учил в Баухаус през 1923 година.
Освен най-ранната, но и много лаконична биографична справка от 1929 г. на Филиа, разполагаме с италианско издание от 1977 г., от поредицата Arte Moderna Italiana № 75 със заглавие Diulgheroff Futurista, съставено от Марцио Пинотини. Текстът на Пинотини потвърждава информацията в познатата ни от Филиа последователност, а именно: „Получил образованието си във Виена, в Дрезден и в Баухаус във Ваймар, Дюлгеров почти случайно се оказва в Торино през 1926”. (с.15) В същата книга Карло Белоли пише, че Дюлгеров е бил студент в Баухаус от 1921 до 1924 г., с което картината става още по-объркваща. В тази книга е поместен и документ, който е попълнен собственоръчно от Николай Дюлгеров и представлява информационна карта за художника, съставена през 1934 година. Картата е от историческия архив за съвременно изкуство на Венеция. В нея, освен рождените си данни, в графа „професионален жанр, в който работите” Дюлгеров е написал: художник и архитект. Следва графа „обучение”, в която пише: Академия за изящни изкуства, Дрезден (Германия), Hochschule във Виена, Висшето училище за архитектура в Торино. Hochschule във Виена предполагам е училището Kunstgewerbeschule (Училище за изкуства и занаяти), а днес Universitat fur angewandte Kunst Wien (Университет за приложни изкуства). В тази информационна карта не става дума за Баухаус. Едва ли Николай Дюлгеров случайно е пропуснал такъв важен образователен опит. Не е възможно, още по-малко е логично да спести тази част от биографията си през 1934 г. във връзка с политическата обстановка в Германия и в Италия, при положение че още през 1929 г. Филиа пръв пише в студията си, че българинът е бил в Баухаус във Ваймар!? От българските изследователи лични контакти с Николай Дюлгеров през годините е имал Атанас Божков, но дори такъв прецизен учен като него, по отношение на биографията на Дюлгеров в книгата си „Български приноси в европейската цивилизация” (с.348, 349) препраща с бележка под линия към произведението на Марцио Пинотини Diulgheroff Futurista (1977). Дали е учил или не Дюлгеров в Баухаус през 1923 г., няма никакво значение. Това, което знаем със сигурност е, че със своята активна и оригинална дейност през годините Николай Дюлгеров е създал достатъчно известно име на художник, както на италианската художествена сцена, така и в България. Със сигурност това е причина в Италия, а и у нас, никой в ранните години на неговото утвърждаване да не се интересува от документи, от учебни процеси и т.н. С годините образователните степени, независимо в какви и в колко престижни учебни заведения и институции са получени, стават все по-далечни, маловажни и вероятно банални, както за самия художник, така и за неговото обкръжение. Остава обаче принципен въпросът за достоверността, за конкретността на фактите и за отговорността на разказвачите на една житейска и художническа история.
Откъс от книгата на Анжела Данева "Българи в италианските академии за изящни изкуства" (1878-1944)
На снимката: Николай Дюлгеров, Автопортрет, 1924, Галерия Уфици, Флоренция
Още по темата в "Диаскоп":
© Христина Мирчева