по заглавие   по съдържание

ЕНТУСИАЗЪМ ЗА НОВ ДУХОВЕН И ПОЛИТИЧЕСКИ ЖИВОТ

01.05.2013
Снимка 1

Диоген, син на банкер, търсил човека вън от себе си. Търсил напразно дотогава, докато смъртта не затворила очите му и не изгасила фенера.

И най-великите идеи и най-честните намерения, остават само красиви благопожелания, щом не се намерят хора,  които да ги осъществят на дело.

Обновата на обществото, на обществените отношения, на държавните форми трябва да започне от обновата на човешката монада. Защото човек подобно на атома крие в себе си огромна динамична енергия,  която еднакво може да се употреби за строеж или разрушение.

За да се обнови социалната тъкан на нашия живот, трябва да се възпита отделната клетка, т.е. отделната личност чрез светещия пример на онези, които най-добре са го приложили в живота си.

Такива примери нашата история ни дава в изобилие. В най-новата история на България напразно бихме търсили по-велико и по-важно време от борбата за църковна независимост. Тази борба доказа на света духовната мощ на един възкръсващ народ. Професор П.Никитов описва възкресението на този голям ентусиазъм за нов духовен и политически живот: ”Българската църква като идея, като искане и най-подир като борба, раздвижи в ново време за пръв път повсеместно българския народ и го обедини в едно цяло”.

След 3 април 1860 год. Българската църква преживявала тежки времена. Тя била заобиколена от всички страни с врагове, но нейните водачи не загубили присъствие на духа, а с рядко умение и такт успявали да надвиват трудностите. Волята на онеправданите била прогласена и ударила като гръм в Цариград. На Великден, 9 април 1860 г. българската църква била препълнена и литургията вървяла по реда си, ала в гласа на Иларион Макариополски звучало нещо нечувано до този ден. Богомолците си тръгвали със запалени свещи в ръка, а по челата на всички се разчитал печатът на неизвестността.

През февруари 1861 г. патриаршията свикала църковен събор, за да се разправи с българските духовни водачи. Били лишени от духовен сан Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски, както и ръкоположените от тях духовни лица. Съборът решил водачите на движението за българска духовна свобода да бъдат заточени.

На връх Великден осъдените владици трябвало да заминат на заточение. Но намеренията на правителството не се сбъднали. Преди отпътуването на духовните водачи хиляди започнали да се стича в българския метох. И тук станало нещо невероятно и небивало: народът се възпротивил на войската и полицията и не позволил да отведат владиците преди да минат празниците. Веднага две депутации поднесли прошения, превързани с черно и покрити с пет хиляди подписа – едни до султана, други до дипломатическите представителства в Цариград. Трета депутация от младежи подали прошения до султана, до султанката, до великия везир, до шейх-юл исляма и до видни държавници, както и до европейските посланици.

Разпрата между опечаления и възмутен народ с министъра на полицията взимала все по-застрашителен характер. Владиците били оставени да прекарат празниците в Цариград.

Но на 29 април те били откарани с лодка на парахода за заточение. Разтъжили се българите, дори някои почнали да се отчайват. Вратата на българската църква въпреки светлите празнични богослужения била покрита с черно платно. Съмнително било дали ще се осъществи идеалът за църковна независимост. Ала българските дейци не се отчайвали, напротив - те още повече се сплотили и окуражили.

Преди да поемат пътя на заточението владиците отправили послание: „Ние, възлюбени чада, с душевна радост отиваме да пострадаме за правда и истина”. След това посъветвали българите да постоянстват твърдо, та да придобият исканията.

На 11 май 1872 г., на най-големия български празник, народът сякаш пораснал с един век. Вестник „Македония” издадал притурка със следното известие: „Днес Негово Блаженство Антим I-и и първий Български Патриарх служи за пръв път в народната наша черкова тук заедно с Т.Т.П.П. Пловдивскаго Панарета, Ловченскаго Илариона и Макариополскаго Илариона. В служението се прочете Акта и се провъзгласи независимостта и самостоятелността на Българската черква”.

За съжаление това паметно събитие не се среща като история в картини при развитието на българските комикси. А сюжетът е благодатен и от формална гледна точка. През 80-те години в поредицата пловдивски  статии за езика на комикс изкуството е публикувано изследването „Музиката в комикса”. Според изложените в материала принципи,  ритъма на евентуална творба по историческото събитие може да изглежда като звуков ефект в неми изображения.

Известно е, че изразяването на тъга и скръб чрез камбанен звън започва с удряне на всяка камбана по един път: от най-малката до най-голямата, след това се удрят едновременно всички. По този начин скръбния звън завършва с утеха – трикратен звън,  изразяващ радостта на Възкресението.

И в комиксите чрез смяна на плановете и размерите на кадрите може да се постигне подобно настроение като описания звуков ефект: започва се с различни приближени планове на камбани, следвани от няколко по-близки планове на камбаните, но в по-тесни кадри, а след тях още по-крупни изображения на камбани в още по тесни кадри. Накрая заедно всички камбани.

Автор: Геoрги Чепилев