Tyxo.bg counter

по заглавие   по съдържание

Ина Иванова: "Само толкова и завинаги" - "Бащите не си отиват"

18.04.2017
Снимка 1

На една от най-любимите ми снимки сме аз и тате. Снимката е хартиена, залепена в тъмночервен трогателно-тромав албум – от онези с картонените страници, знаете. Кораб от друго време, натоварен с черно-бели опити да се улови мигът, да се запечата светът отпреди времето на дигиталното редактиране и автофокуса.

Тате ме е вдигнал над главата си и над елата в двора на баба (сигурна съм, макар че не се вижда), към небето, към лятното слънце, въобще – много високо. Гледа нагоре към мен и няма снимка, на която да се усмихва по-хубаво. Сигурно всички деца имат подобни кадри. Но щастието не е банално, защото е лично. И дори животите ни непрекъснато да се повтарят, болките ни са съвсем истински. И така… тате е протегнал ръце нагоре, лицето му свети. Аз имам бял чорапогащник и шкембенце, и къдрици край ушите, а на всичкото отгоре се опитвам да си лапна палеца. Гледам го доверчиво с огромни очи. И се смея, естествено.

Знам, че тази лъчиста, случайно запечатана връзка между очите ни е завинаги.

Ние сме родени на една и съща дата точно през 40 години. 26 декември никога не е бил само моят рожден ден. Не съм сантиментална (Боже опази, само това оставаше при всичките ми женски несъвършенства). Та… не съм сантиментална, обаче вярвам, че знаците съществуват. И това си е нашият рожден ден.

Тате си отиде през непрекъснато отдалечаващата се 1997 година. Бях ужасно млада и твърдо решена да мина с чест през живота, който ми оставаше, продължаваше и каквото там още е прието да се мисли в такива случаи.

Беше ледената Жан-Виденова зима, магазините почти не работеха, нямаше транспорт, навсякъде витаеше усещането за страх и омраза. Купих от гарата карамфили с вкокалени от студа дръжки. Четен брой. Качих се на влака, макар че тогава влаковете невинаги стигаха до гарите, имаше блокади.

Не помня как съм пътувала. Не можех да плача.

Това беше първият от всички случаи, в които усещах необратимостта. Не беше непосилно трудно, тате, само дишах по навик и се опитвах да се държа съвсем като другите. Оттогава знам – възпитанието ме държи, когато няма за какво друго да се хвана.

Случвало ми се е да започвам отначало живота си повече пъти, отколкото е здравословно. Не е лесно, нито романтично, и изобщо не включва генерални бягства. Иска се само силата да се измислиш отново. И да имаш приличието да устояваш, докато си сам, докато всичко познато и съхраняващо те е другаде, зад гърба ти, а ти си търсиш нови близки хора, нови сънища, нови източници на светлина, нови думи и чак накрая – нови вещи. Случвало ми се е дори да си сменя името. В мен обаче винаги оставаше тънка стоманена нишка – да зная коя съм.

Дъщерята на Тодор Тодоров.

Вкъщи тате беше извънредно мълчалив човек. Извънредно сдържан. И по-късно всички ми казваха за него: „Беше принципен“. Сега разбирам, че мога да го описвам само с думи от онова време. Сякаш светът на родителите ни се стопява и заедно с него си отива съкровеността на езика им. Куражът да вярват в честта и честността.

Затова ли запомних онова интервю на респектиращата Цветана Манева: „Напоследък слушам за старомодна почтеност... а не знам коя е модерната. Заклевам се, че ще остана старомодно почтена“.

Баща ми носеше гълъбовосиви костюми и ризи, които мама гладеше вечер, помня миризмата на нагретия от ютията плат и съскането на парата, както помня и тийнейджърския си бунт срещу прозата на ежедневието (цитирам). Тогава още не знаех, че ежедневието може да бъде красиво – понякога и за кратко. Че то ни подрежда и структурира. Че винаги малко ще бягам от него.

Не подозирах, че всички предмети и миризми от детството ще потънат в мен. Ще оцелеят като иглички, вбити в тъканта на времето, за да ме пазят.

Баща ми имаше смешни войнишки истории и кадифени панталони за уикенда, имаше поне по два пакета цигари в джобовете, имаше поожулена брачна халка, която не сваляше, имаше купчини с вестници и неутолимо любопитство към света.

Тате, как искам да беше доживял ерата на интернет. Ти, който обичаше да изследваш скритите причини, основанията за нещата – представям си колко ненаситно щеше да сърфираш из терабайтовете информация! Както го прави мъжът, с когото живея вече почти седемнайсет години и когото ти не успя да видиш.

Зная, че съществуват бащи-патриарси – които възпитават и изискват. Които наказват. Напоследък са се навъдили и подозрително разкошни татковци, които поощряват, мотивират и глезят. Моят баща не беше силен в разговорите. Не ми е поставял вечерен час, не е искал от мен да получавам високи оценки. Познавал ме е – когато ми гласуват доверие, аз ще направя и невъзможното, за да го оправдая. Той не разпитваше, но можеше да изслушва като никой друг. Слушаше ме с внимание и сила.

Моят баща не хабеше думи, обаче даваше пример. Онази особена, безмълвна мъжка деликатност, която граничи с почти филмово мълчание. Знаете.

Когато трябваше да избера къде да уча, отстоявах избора си с всичката енергия на седемнайсетте си години. Бях приета в няколко университета и мама искаше най-престижния за мен. Аз исках Пловдив. Бях цялата инат и ярост. След няколкодневни словесни престрелки из всички ъгли на малкия ни апартамент тате наруши неутралитета си. Всмукна от цигарата и каза:

– Убедена ли си?

 Кимнах окуражено.

– Утре отиваме двамата и те записваме.

Мигът, в който осъзнах, че баща ми ме учи да правя избор и да поемам отговорност. Вероятно го е правил и преди това. Но тогава за пръв път разбрах. И притихнах.

Сега имам специален, прелестно-ирационален начин да вземам решения. Даже минавам за решителна, а всъщност не обичам особено да се колебая – без значение дали купувам обувки, или се развеждам. Знам. „Убедена ли си, че това искаш?“ е въпросът, който ме изправя на пръсти. Срещу вятъра. Със свито гърло. Готова.

Не помня гласа ти, тате. Не помня тембъра на гласа ти, и това е едно от нещата, за които си позволявам да плача.

Помня: как ме държиш за ръчичка и крачиш бързо по тротоара. Как години по-късно ме учиш да играем белот и зима след зима вписваме резултатите в тетрадка, а срещу теб не се печели лесно. Как ме возиш със синия семеен полски фиат из страната. Ти шофираш, аз гледам през прозореца, мълчим и сме заедно, и ако отворя прозореца, вятърът ме блъсва през лицето. Тогава знаех, че животът предстои. И че не съм сама. Помня, че можеше да предвидиш финала на филмите, които излъчваха по някой от двата телевизионни канала. Бях поразена, че можеш да познаеш, а после разбрах, че логиката е неотменна част от твоя свят.

Помня формата на пръстите ти, ноктите, цялата честна, неподлежаща на преструвки симетрия на ръката. Помня как обичахме заедно да решаваме задачите по геометрия и колко непонятна беше за мен аритметиката. Помня, че нито веднъж не ми направи забележка, когато слушах едно и също парче хиляди пъти, но знаех, че ако по телевизията върви „Всяка неделя“, трябва да пазя тишина.

Сега знам, че без да го казваш, бавно и непрекъснато, си оформял моята толерантност. Защото тя е рефлекс, способност да отчиташ чуждите гледни точки и да ги разбираш. Тогава дори няма нужда да правиш компромис. Просто приемаш.

Най-трудното не е, че те няма. А че никога не успяхме да говорим като двама възрастни. Защото аз бях малкото ти момиче. И се наложи да нося онези карамфили по гробищата, преди да съм пораснала. Сега се опитвам да откривам сама нещата, които можеше да ми кажеш за хората. Които бих искала да ми кажеш. Макар че едва ли щях да ти повярвам, каквато съм инатлива. Знаеш.

От теб имам: кръв и упоритост. Формата на носа. Недовършена къщичка от две стаи и половина. Страст към четенето. Малко мълчаливост. Обичта към морето. Непомерен стремеж към справедливост. Цветът на очите. Трудната вяра, че справедливостта е възможна, казах. Прецизност. Умението да стискам зъби. И да чертая успоредни прави (да, буквално, но също и символично). Нуждата от шоколад (сега вече я приемат за емоционална, рационалната природа на битието, в която вие сте били възпитавани, вече не е на мода). Бих искала да сложа тук един усмихнат емотикон, всъщност двоеточие и скоба… виждаш ли – бавно вървим отново към изразяване с пиктограми.

Тате.

Помниш ли, че се прибра една вечер от работа и ме завари да имитирам техническия шрифт, с който ми надписваше тетрадките? Имаше такава равномерна красота в него, че пожелах да го мога и аз. Тогава ти седна и ми показа някои от буквите, защото „така се правят“. Ти вярваше в правилността – но не по принцип, а всеки ден. В малкото. Вярваше в ежедневната почтеност. В дисциплината, в теорията на вероятностите, но и в правото да пишеш набързо с развихрената като остър галоп свобода на обичайния си почерк.

Аз гледам снимки и продължавам. Понякога си говоря с теб наум. Удобно е, ние толкова си приличаме, че мога да си помисля всичко. И е утеха, че те има.

Светът е цикличен. Спирала, която ту талантливо изкачвам, ту катеря въпреки себе си. Сега имам дъщеря. Пиша книги. И още повече – чета. Обезверявам се все по-често. Губя хора и срещам други. Пия кафе всяка сутрин. Гълтам въздух и вятър. Но не мога вече да се усмихвам по онзи начин от нашата снимка, не мога да летя високо, високо над двора на баба.

Нека светът да бъде цикличен, тате. Не вярвам, че времето е само вектор. Ако сега те видя, нека бъда пак малкото ти момиче. Понеже с никого другиго не мога да си го разреша. А имам нужда отново, пак, незаслужено да бъда обичана и приемана. Само толкова.

Но завинаги.

 

  • Ина Иванова живее и работи в Пловдив. Автор на книги с поезия и проза. Редактор в списание „Но поезия“. Обича качествени хора и обикновено върви по светлата страна на тротоара.

Дъщеря на Тодор Тодоров.

 

Историята на Ина Иванова е от книгата "Бащите не си отиват", изд. ICU, София, 2017

На снимката: Малката Ина с баща си Тодор Тодоров

 


 

© Христина Мирчева