по заглавие   по съдържание

Капка Касабова: "Огледалната планина" - "Граница"

01.05.2017
Снимка 1

 

граница

Според българския тълковен речник:

1. място, където свършва една държава или област и започва друга;

2. изобщо край на нещо; предел, межда.

Пример: Граница на търпението

 

 

УВОД

Тази книга разказва човешката история на последната граница на Европа: там, където България, Гърция и Турция се приближават и раздалечават, защото това правят границите – приближават се и се раздалечават. Тук започва нещо като Европа и свършва друго, което не е съвсем Азия. От географска гледна точка е така, само че една карта би ви оставила дотук, а нататък ви очакват горите на вашите предци, потънали в сенки и извън времето. Поне аз се озовах там. Вероятно всички гранични територии излъчват честотите на неосъзнатото; границата е място, където тъканта отънява.

Специално тази граница обаче изкушава и отблъсква едновременно и има три особености. Първата: по тези места все още блуждаят призраци от времето на Студената война. Втората: тук е едно от последните девствени кътчета на Европа. И третата: откакто съществуват континенти, на това място съжителстват Европа и Азия.

Моето поколение порасна в момента, в който Берлинската стена падна. Тази граница хвърляше безмълвната си, хладна сянка върху българското ми детство в последните години на „социализма с човешко лице“, както гласеше онзи несполучлив израз. Нищо чудно че обхождането на тази граница сега, близо трийсет години по-късно, ме привлече със силата на магнит. Впрочем, границите неизбежно го правят: още щом попаднеш в обсега им, ти се приисква да прекрачиш някъде, да се освободиш от нещо. „Хайде – шепне ти границата, – премини отвъд. Ако ти стиска.“ Прекрачването на границата, било то в слънчев ден или в черна нощ, е акт, подплатен едновременно със страх и надежда. Там някъде те очаква лодкарят, чието лице се провижда смътно. Хората умират, докато преминават границите, а понякога дори само докато стоят в близост до тях. Успелите да преминат оттатък все едно се раждат за нов живот.

Строго охраняваната граница винаги е враждебна – там властта се сдобива с тяло, ако не с човешко лице. Сдобива се и с идеология. Една от най-очевидните идеологии, свързани с границата, е националистическата: ролята на границата е да отделя една нация от друга. Втора, по-коварна и потайна идеология, тегли към центъра: увереността, че ядрото на властта може да раздава безнаказано заповеди от разстояние, като жертва периферията; че останалото извън полезрението на центъра не заслужава да се забелязва, нито да се помни. А граничната зона по дефиниция е периферия, извън полезрението.

Една от подбудите да предприема това пътуване по родната граница се корени в мястото, където живея: северна Шотландия, периферия, погледнато не само от Лондон, а и спрямо шотландската столица Единбург. Шотландия е по традиция страна – и земя – на свобода и толерантност, на острови и ексцентричности. Ето защо е толкова стряскащо, че именно в Шотландия през последните години настъпи ерата на корпоративния бюрократ „с човешко лице“ и на всеки няколко месеца върху някоя отдалечена общност се стоварва нов централизиран закон: или е изсечена поредната гора, за да се отвори място за каменоломна, или са изградени вятърни паркове, които не изглежда да работят, или са издигнати гигантски пилони, които май не провeждат ток, във всеки случай не за местните хора. На мястото на дивата природа плъзва индустриална пустош, финансирана по някоя програма. Докато гледах с покруса грубото унищожаване на шотландската природа, се запитах какво ли се случва в родината ми. Исках да видя с очите си. Така както с очите си видях как издигат поредния гигантски пилон точно пред къщи.

Ако разделим границите на „меки“ и „твърди“, то границата в тази книга е втвърдявана в продължение на петдесет години Студена война: най-източната сестра на Берлинската стена, ивица земя, зaтъмнена от армиите на три страни. А сега какво е? Това беше въпросът ми, когато тръгнах. Впрочем през 2013 година, когато започна моето пътуване, човешкият поток от изток все още не беше станал неудържим, но дори при по-ранен и по-невинен допир до тази граница вече беше ясно, че живеем в размътено време на глобално движение и глобални барикади, на нови интернационализми и стари национализми. Беше ясно, че човечеството боледува и заразата се пренася от една периферия към друга, и именно при това пренасяне някои от симптомите се виждат ясно.

Вече никъде не е много далече, казваме ние от градовете, урбанистичната европейска интелигенция, която не ходи по перифериите – особено по родните. Да, никъде не е много далече, докато не се загубиш в гори тилилейски и не изчезне сигналът на мобилния ти телефон.

Преди да тръгна бях наясно с границата не повече от централизираните бюрократи политици и урбанистичния елит. В съзнанието на повечето от нас граничната периферия е страна-извън-страната, някакво не-място, мост между познатия ни свят и всичко останало. А мостът изниква като метафора винаги щом се заговори за Балканите. Мостът е неизбежното клише, което се оказва актуално, тръгнем ли на път: мостът между двата свята, които сме свикнали да наричаме Изток и Запад, но може би тези наименования са само една приятна заблуда. Това беше другият ми въпрос към границата: има ли място или момент, където Изтокът преминава в Запад? Ако има, то ще да е някъде по протежението именно на тази граница, така си мислех.

Нека обаче веднага поясня, че истинският двигател за мен беше емоционален. Исках да отида на местата, които през моето детство бяха забранени, тъй като попадаха в силно милитаризирани гранични райони, да посетя всичките градове и градчета, реки и гори, които бяха недостъпни за две-три поколения наред. Движеше ме усещане на гняв и тъга, че сме били държани тъй дълго вързани като нелюбими кучета. Движеше ме и нещо друго – любопитството да срещна хората на тази Обетована земя, да надникна в лицата им, да се храня на една трапеза с тях, да чуя гласовете им, да науча нови думи, истории, имена и да разбера как се живее в такава наелектризирана гранична атмосфера, сред фантомите на митове и тайни. Независимо къде живеем, никой от нас не може да избяга от границите и огражденията: между личното и колективното, между съня и реалността, между живота и смъртта. Всички сме белязани от тези граници.

Може пък хората от границата, тази именно граница, да ни разкрият как се живее между светове.

Формата на това пътуване е кръгообразна, циклична, тъй като следва не граничните пунктове, а естествения релеф. Започваме от Черно море и загадъчната Странджа планина, където се срещат Средиземноморието и Балкана. Слизаме в тракийските коридори на трафикaнство и търговия, откъдето се качваме в Родопите – там всеки връх е легенда и всяко село крие изненада. Накрая се връщаме при огледалната страна на началото – Странджа и Черноморието.

С няколко изключения, имената на хората са променени. Някои географски, хронологични и биографични детайли са слети или опростени в интерес на разказа, както и от уважение към личната история на хората. Не отделих достатъчно място на неизмеримото природно богатство на този огромен район, но това е книга по-скоро за хората и гората, отколкото за гората и хората. В човешкия разказ границите са безкрайни във времето и пространството – видими и невидими, меки и твърди, винаги с нас и в нас, независимо дали искаме, или не – но гората, дивата древна гора, е много по-стара от тях, и много по-ценна. Тя е крайна и уязвима. Не знам защо - може би защото тази именно граница e все още част от древна гора, която, ако нещата продължават както са сега, след едно-две поколения навярно вече няма да я има – наистина не знам, но част от мен остана там, с хората и привиденията от границата.

Kaпка Касабова, Северна Шотландия

 

Огледалната планина I

Това се случи по средата на пътуването ми. Високо в Родопите, при гръцко-българската граница. Над речната долина се виеше път като змия, а в самия му край, на върха, се намираше последното изоставено гранично село с избодени прозорци и пресъхнала чешма с издълбано в камъка македонско слънце. Заедно с пътя свършваха и къщите, а по-нататък започваше граничната дъбова гора към България. Повечето хора се надяват, макар и несъзнателно, да преминат през живота без дa преживeят дълбоки разриви между реалното и имагинерното, между рационалното и необяснимото, между любопитството и потреса. Нo там, в онова село, ме сполетя точно такъв разрив.

Бях докретала до тази забравена планинска дипла в търсене на нещо. Може пък несъзнателно да съм търсила именно това. Видях се все едно насън как тичам надолу по стръмния криволичещ планински път, двайсет километра без жива душа, само гори, чиито единствени обитатели са дивите прасета и скалите, a безмилостното слънце ме блъскаше в главата като наказание за незапомнено престъпление.

Сред чукарите горе, на българска територия, има една скала, наречена Съдилището – от нея хвърляли тела в пропастта още от времето на първите човешки жертвоприношения на траките. Аз обаче тичах в обратна посока – надолу към най-близкото населено място, което беше толкова далеч, колкото и всичко в обсега на разума ми.

Сега, като се връщам назад в мислите си, осъзнавам колко силно е било усещането, че това не се случва само на мен, че този пoтрес е не само мой. Бях уловила вибрациите на случвалите се в планината събития. Събития, свързани не с природата, а с границата – с трептенията на една гора, белязана с инициалите на млади и отчаяни хора, живели през XX век. Бях отишла там заради техните истории, но бях ли готова да ги пoнеса? В този момент по-скоро исках да се откажа от всичко, да се прибера у дома и да затворя вратата, да легна и да потъна в дълъг сън на забвение.

Казват, че по тези места сe губят хора и неща, но никога не изчезват напълно. Точно това усещах сега, докато тичах – присъствие, което дишаше зaд мен, без да изостава, колкото и бързо да тичах. Изчезналите, нетръгнали си, блуждаеха сред издрасканите с инициали дървета. Макар да беше пладне, планината на Орфей помръкна. Стигнах долу до реката и спрях да утоля жаждата си. Ледената вода жeгна гърлото ми. Започнах да си припомням факти за успокоение: изворът на Места е оттатък границата, в Рила; реката е дълга 234 метра и се влива в Егейско море – но фактите не помагат на хора с помрачен разсъдък. Не, аз стоях не на кой да е бряг, и не беше никак случайна тази река. От другата страна на границата, в полите на същата планина, има пещера с оглушителен водопад: Дяволското гърло. Според легендата, именно там Орфей слязъл в царството на сенките и допреди този ден историята ми беше звучала като туристически кич, докато сега ми се видя съвсем реалистична, същински факт. Къде, ако не тук, става обменът между този свят и другия. Тук каквото влезе, не излиза, включително последните спелеолози, изчезнали там през 70-те, мъж и жена. Дори Орфей, единственото живо същество, върнало се от царството на сенките, впоследствие е бил разкъсан от вахканките, главата му била хвърлена в река Хеброс, днешната Марица, която продължава още 480 км преди да се превърне в Егейско море. Престъплението му било, че към края на живота си престъпил две важни граници – преминал от своя стар наставник и бог на нощните мистерии Дионис към бога на слънцето Аполон; а също от жени към мъже. Преминаването на граници не е безопасно дори за полубоговете, какво остава за смъртните.

По-надолу по течението на реката срещнах жена и двама мъже, които товареха малка лодка със самуни хляб. Десетки обли самуни. И тримата имаха дълги коси и лица, озарени от някаква рaдост. Ужасът ми се претопи в омая. Поканиха ме да прекося реката с тяхната лодка. А там, от другата страна… Но за това по-нататък.

Какво е границата извън речниковите определения? Границата е онова, което носим вътре в себе си, без да го знаем, докато не се озовем на подобно място. Провикваш се в бездната, която от едната страна е слънчева, а от другата тъне в мрак, и ехото усилва желанието ти, страха ти също, изконния ти страх, изкривява гласа ти, отнася го някъде, прибира си го, и кой знае, някой ден другa заблудена душа, попаднала в тази родопска дипла на времето, ще усети, без да знае защо, че и ти си минал оттук.

 

Снимка: Манол Пейков

 

Капка Касабова в "Диаскоп":

 


 

© Христина Мирчева