по заглавие   по съдържание

Катерина Стойкова - Клемър: Целувката, Писателят и други стихотворения

06.05.2013
Снимка 1
Целуване на снежен човек
 
Не те обича.
Днес – не.
Вчера – може би.
Утре – дали?
Кръвта ти – бивша капка,
се вкопчва като жалка бенка
в бузата, която беше нежна с теб.
Чезнещото му лице
изплюва в скута ти
последен въглен.
Не те обича –
освен окото ти,
пронизано от меча-морков.
Целуни го силно
и го обичай здраво,
прегърни отблизо
грапавите топки
на студеното му тяло,
кръглата основа,
стискай дървените палци.
Не те обича.
Миниатюрна капка
се стопява, пътува
между сините ти устни
и ти пак дишаш.
Не те обича.
Под тенекиената шапка –
само лед и зима.
 

Писателят
 
Изглежда свободен.
Прилича на себе си.
 
Без да си прочел дори
единствен негов ред,
 
ти знаеш,
че думите му идват отдругаде.
 
Ако се изкуши да се помоли
на собствената си икона –
 
ще увехне като цвете,
нарисувано на евтин порцелан.
 
Но сега наднича
от въздуха на божието време
 
и безмилостно огрява града.
 
 
 
О и аз
 
                             Най-накрая моята любов пристигна.
    Самотните ми дни свършиха.
                                               „Най-накрая“, песен на Ета Джеймс                         
 
Той се казва О.
 
Той е едноклетъчен
организъм
и най-добрият ми приятел.
 
Срещнахме се миналата зима.
 
За малко щях да го настъпя,
когато забелязах
млечното му тяло
и го повдигнах от паважа.
 
Ха! – казах,
като го наблюдавах
на дланта си.
 
Фю! – каза,
като разбра,
че няма да го наранявам.
 
Е? – казах
и нежно го пуснах
в портмонето си.
 
Добре! – каза
и се сгуши
между снимка и стотинка.
 
Онази вечер аз го сложих
във водна чаша
до леглото си.
 
Той притисна
коремче към стъклото
и не отмести от мен окото си
до сутринта,
когато се събудих
и го видях усмихнат.
 
Той сведе поглед
към своето ядро,
но рибозомите се изчервиха.
 
Признах му, че за мен е всичко.
 
 
 
***
 
Аз съм тъмен, влажен
и уплашен от себе си –
призна Ъгълът.
Моля те – каза Стаята, –
позволи ми да се скрия в теб.
 

***
 
Чистотата привлича.
 
Четката с боя потъва
в бистрата чаша,
върти се, усеща
как водата се оцветява,
а тя се пречиства.
 
Така и ти
в мен.
 
Така и аз
в него.
 
Омекваме.
Олеква ни.
 

 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Катерина Стойкова е родена на 4 юни 1971 г. в Бургас. Завършва електроника и електротехника в Бургаския свободен университет през 1995 г. и същата година се преселва в САЩ, където работи като инжeнер в IBM и Lexmark. През 2009 г. получава магистърска степен по изящни изкуства, специалност поезия, от „Сполдинг Юнивърсити“ в Луизвил, Кентъки. Основател и главен редактор на издателство „Accents Publishing“ от 2010 г., К. Стойкова е водещ на радиошоуто за литература, изкуство и култура „Акценти“ в Лексингтън, Кентъки, където живее в момента.

Катерина Стойкова пише стихове и проза на български и английски и превежда поезия на двата езика. Автор е на поетичните книги „Въздухът около пеперудата“/„The Air around the Butterfly“ („Факел Експрес“, 2009), „The Most“ („Finishing Line Press“, 2010), „Неделимо число“(„Факел Експрес“, 2011) и  „The Porcupine of Mind“ („Broadstone Books“, 2012). Нейни стихотворения са публикувани в български, американски, ирански, немски и италиански литературни издания. Катерина Стойкова е носител на литературната награда „Дъбът на Пенчо“ (2010).

 


 

Проф. Светлозар Игов за поезията на Катерина Стойкова - Клемър

 

Лиризъм на изтънчената лапидарност

В началото на 90-те години първите поетични опити на Катерина Стойкова събудиха надеждата, че се появява ново име в българската поезия. Но внезапно и задълго Катерина Стойкова се изгуби от литературната сцена. Оказа се, че е завършила компютърни науки и е заминала да живее и работи в САЩ. Което се случва не за пръв път – поезията е била детската болест на мнозина млади дарования, които поемат различни от литературата житейски пътища. Но преди две години Катерина Стойкова се завърна в България с поезия, която „Факел експрес“ издаде в книга – „Въздухът около пеперудата“. Тази закъсняла дебютна книга бе приета ласкаво от критиката и оценена като много успешна.

„Въздухът около пеперудата“ впечатли най-вече със своята уникална като поетика аскетична словесна сгъстеност. Впечатляваше и проблематиката на разколебаната идентичност, макар че за разлика от мнозина „нови българи“ у Катерина Стойкова „алиенацията“ имаше по-скоро екзистенциален, отколкото национален смисъл.

Втората книга винаги е била твърде важно изпитание за всеки автор. Ако следва поетиката на първата, създава впечатление за повторение, липсва приятната изненада на дебюта. Ако пък е тръгнала в друга посока, буди съмнението, че авторът още не е намерил своя образ и глас.

„Неделимо число“ е създадена в същата лапидарна поетика на първата книга, дори засилва тенденцията към словесна сгъстеност, особено във втория цикъл „Дължини“, събрал най-късите ù стихотворения. Някои от тях, както и поредицата „целувки” от първия цикъл, ми напомниха „списъците“ и „игрите“ на Васко Попа, но ако Попа превръща образите в многозначни символи с универсално значение, творбите на Катерина Стойкова по-скоро зашифроват „приватни“ преживявания, а образността им е по-скоро йероглифна, отколкото символна.

Не само защото има посветено на Иван Методиев стихотворение, някои творби в „Неделимо число“ ми напомниха с нещо и поезията на рано отишлия си поет. У Катерина Стойкова обаче липсват социалните ламентации на Методиев, нейната поезия се стреми към емоционална неутралност. А най-лапидарните ù творби приличат на стафиди, на изсушени зърна, от които сокът е не само изстискан, но и на които липсва сладост.

Склонен съм да считам тази нулева, неутрална емотивност не само за бягство от отдавна тривиализираната в българската традиция емотивна стихийност (която мнозина все още считат за органична поетичност), но и за търсене и изобретяване на съвсем нов лирически език. Което е свързано не с индивидуалния лирически идиом на всеки поет, а с неговата лингвистична принадлежност.

„Кажи ми на какъв език говориш, за да знам как да слушам“ – това е цяло едно кратко стихотворение от „Неделимо число“. Но то съвсем не е свързано само с рецептивната нагласа като важна за разбиране на литературата. Защото уводната „Бележка“ – „Отчупената дръжка на чекмеджето“ – показва „иманентистки“, а не рецептивен ключ към поезията. А стихотворението „Две“ – по български и американски поговорки – клони към идеята за възможност да се пише едновременно на „два езика“. Има обаче двуезични издания, както и дву- и дори триезични автори, но не и двуезични творби. Защото дори двуезичните автори пишат едни творби на един език, а други – на друг, не и една творба на два езика едновременно. (Бродски например е рускоезичен поет и англоезичен есеист.)

„Две“ не е двуезично стихотворение, а стихотворение, което чрез разноезични идиоми извлича и по-точно твори „поетичното“ от образни съпоставки на различни национални ментални нагласи и различни национални образи на света.

Лапидарността и йероглифността у Катерина Стойкова са всъщност желание да се изобрети нов, друг, трети „език“ в нейната литературна ситуация на дву/междуезичие. Бих нарекъл тази ситуация и поезия „апатридна“ (предпочитам чуждицата, за да избегна негативните конотации на българското „безотечественик“).

В „Неделимо число“ има едно стихотворение, започващо с „Тук отново мога”. „Тук“ е деиксис, който указва мястото, от което се говори. Но кое точно е това място –за това трябват допълнителни указания. От „деня на благодарността“ обаче разбираме, че „тук“ е Америка. Но „мястото“, от което говори поетът, никога не е географско, а езиково, езикът е единствената родина на поета.

Кое е отечеството на поезията на Катерина Стойкова?

Писана на английски и изразяваща един „американски“ опит, би трябвало да е „американска“ поезия. В първата книга имаше много български спомени, в тази – не много, но ги има – блянове за смърт в родината на предците, а и авторски преведени или писани на български; би трябвало тогава поезията да е „българска“. По някакъв начин Катерина Стойкова обаче настоява, че поезията ù е двуезична, макар че всъщност се опитва да бъде междуезична и/или надезична. Да създаде някакъв друг, екстралингвистичен, метаезик на своята поезия. Забележете, че приличащите на „носталгични“ стихотворения са поместени в цикъл, наречен „Краят на траекторията“.

Копнежът по смърт в родината чрез образа на смъртта като „край на траекторията“ – това е геометричен образ, а цялата стихосбирка и нейните цикли имат геометрично-математически образи. Търсейки по-адекватни изрази, за да интерпретирам тази поезия, бях изкушен още за първата є книга да говоря за това, че Катерина Стойкова ни представя не „нещата“, а техните „образи“ в смисъла на Платоновите „идеи“, „ейдоси“. Книгата със заглавие „Неделимо число“ и заглавия на циклите „Пресечни точки“, „Дължини“, „1/16 от луната“ и „Краят на траекторията“ ме убедиха, че всъщност екстралингвистичният език, който търси и изобретява като свой поетически език Катерина Стойкова, е по-скоро „питагорейски”, отколкото „платонов“, език не на „идеите“, а на „цифрите”. В „О и аз“ „О“ е по-скоро цифра, а не буква.

Всъщност питагорейски е не езикът, а въображението. Език изцяло на цифрите, като поетичен език, разбира се, не може да има – лингвистичният минимализъм на Катерина Стойкова е само разтягане, или по-точно свиване, на границите на езика по посока на математичното само за да потърси нови възможности на поетическото въображение и език.

Макар че всъщност има един истински език на поезията, единствения общ език на поезията на всички езици – оня, за който говори Витгенщайн в края на Трактата – езика на мълчанието, езика на тишината:

За онова, за което не може да се говори, трябва да се мълчи.

Езикът на мълчанието е универсалният език на поезията, всъщност единственият ù и истинският ù език. Поезията е винаги това, което думите не казват, а премълчават.

Кажи ми
на какъв език мълчиш,
за да знам
как да слушам.
 

 

Още за Катерина Стойкова - Клемър тук