Нели Лишковска: "След видимия хоризонт започва Вселената"
11.06.2017
Разговор с Нели Лишковска, добрата фея на българския роман, за голямата любов, Сибир и обратното броене в литературата...
Човек наистина няма никаква представа на какво е способен, докато не му се случи нещо необичайно.
Намери онова нещо, което истински обичаш и се остави то да те убие!
Каквото и да пиша, в крайна сметка се оказва, че не мога да избягам от Голямата тема на живота си - множествеността на световете и въпросът дали и доколко светът, който обитаваме, е реален, а не е само някаква илюзия, ментална игра на съзнанието.
Нели Лишковска
До 2009 г., когато излиза дебютният ти роман „Нероденият”, ти пишеш разкази. Защо се обърна към романа?
Разказът е голямата ми любов. Въпреки че в последните години непрекъснато му изневерявам с романи. Съществувам в един прекрасен „любовен триъгълник”, от който не мога да се измъкна. А и не искам.Но за разказа - в началото, разбира се, беше четенето. Винаги съм възприемала четенето на кратък разказ като гледането на картина. Усещанията са аналогични, двете състояния много си приличат. Когато погледнеш едно платно, всичките ти рецептори се задействат. Сетивата ти се отварят. Възприятията се изострят едновременно и те държат в една повишена емоционална възбуда, докато не насочиш очите си в друга посока.
Жанрът на късия разказ позволява почти същото преживяване, защото времето, в което го четеш, е все пак кратко, сякаш пресовано.
През лятото на 2008 г. написах романа си „Нероденият”, след като ми беше поставена една диагноза, която изобщо не ми хареса. Тогава лекарите ме предупредиха, че трябва да избягвам всякакъв вид стрес и по възможност "всякакво умствено напрежение".
Това, разбира се, ме разсмя почти до сълзи. След което седнах и за 72 часа написах „Нероденият”. Човек наистина няма никаква представа на какво е способен, докато не му се случи нещо такова.
Но попаднал в подобна ситуация, той е принуден да се откаже от много неща, съвсем обикновени, ежедневни неща. Като карането на велосипед, например.
И въпреки всичко, оттогава до днес съвсем съзнателно се старая да си създавам всевъзможни видове стрес и си образувам "всякакви умствени напрежения". Може би е някакъв необясним стремеж, неистово желание да опровергая официалната медицина.
Или пък е нещо далеч по-просто – опити за самоубийство. Неуспешни, засега. При Буковски, ако не се лъжа, съм срещала една мисъл – цитирам по памет: намери онова нещо, което истински обичаш и се остави то да те убие. Е, аз правя точно това.
А пиесите? Те също ли са подобен „опит за самоубийство”?
Предполагам ( смее се). В началото на ХХ в. една видна личност в българския културен живот – Иван Пенков, беше казал: ако Шекспир би могъл да види всичките постановки на своите пиеси, не би ги написал. Тълкувам го по следния начин, че след намесата на режисьора, авторът вече не може да познае собственото си творение. Което още повече амбицира авторите, по мои наблюдения.
Но трябва да призная, че обичам театъра. Той е друга вселена. А всяка различна реалност възбужда любопитството, притегля като с магнит.
Текстовете в сборника „Недокоснати пиеси” са писани до 2009 г. Реших, че ще бъде добре да ги събера в книга.
Да, получи се една красива книга. От 2009 не бях писала пиеса, но темата на конкурса,к ойто организира НБУ миналата година - "Справедливостта", ме провокира. Имах идея, която беше в два варианта, но за конкурса написах трети вариант със същото заглавие "72". От първите два текста почти нищо не остана в третия (смее се). За моя изненада и радост пиесата беше сред шестте номинирани на финалната права на конкурса.
Двата ти романа „Петнайсетият камък” и „Безкрайната точка” са романи-близнаци. Но ти си споделяла, че „Ключовете от рая” също може да се причисли към тяхната компания?
Определям ги като романи-близнаци, защото са писани по едно и също време. Успоредно. От септември 2009 до март 2011 г. На мен самата ми беше изключително интересно да следя развитието на действието и изобщо какво се случва по страниците им през всичките осемнайсет месеца, докато работех над тях.
И докато „Петнайсетият камък” е на ръба между Видимия и Невидимия свят, то „Безкрайната точка” прекрачва тази граница. Стъпва Отвъд и започва да съществува в двата свята едновременно.
През юли 2013 г. завърших и третата част от тази своеобразна трилогия. „Ключовете от Рая”, който излезе през април 2014 и също разглежда темата за Другото. Другата реалност, Другото пространство и време. Другите. И тогава си мислех, че поставя финалния акорд в тази Симфония на световете. Но след това се появиха "Деветимата непознати"(2015) и "Липсващият сън" (2016), които също са в неделима връзка един от друг. Един ВЪВ друг, по-скоро. Каквото и да пиша в крайна сметка се оказва, че не мога да избягам от Голямата тема на живота си - множествеността на световете и въпросът дали и доколко светът, който обитаваме, е реален, а не е само някаква илюзия, ментална игра на съзнанието.
Така ли си представяш Романа на ХХІ в. – като Симфония на световете?
Романът на ХХІ в.трябва да бъде като айсберг. Не, не толкова студен. Толкова красив – да! Но по-важното е, че той трябва да казва само 1/3 от онова, което има да казва и иска да каже. Всичко останало трябва да е "под водата". Между редовете. Така и повече читатели ще се научат да четат между редовете, т..е. да мислят.
А това е ценно качество, нали?
Любими книги?
Киноромана на Ален Роб-Грийе "Миналата година в Мариенбад", който напълно се вписва в моята представа за действителността като илюзия. Но иначе - от всяка книга си харесвам по нещо. Може да бъде корицата, например, някаква отделна случка, конкретно описание, фраза, една дума само. Мога да кажа, че обичам да чета приказки. Андерсен. Обичам Андерсен, той е вълшебник.
Също разказите на Йовков и Чехов. И Толстой. Но Толстой е не-човек. Той е чист Дух.
Изкушавам се да спомена и една не-любима книга – „Престъпление и наказание” на Достоевски. Имам почти физическа непоносимост към този автор. За което също си има обяснение, естествено.
Тази негова книга ми попадна в една прекалено ранна възраст. Тогава живеех със семейството си в Сибир, където баща ми издаваше вестник на български език за българите там. И до днес не ми е известна причината, поради която той беше „заточен”. Казвам „заточен”, защото за мен този период беше точно това – отделяне от всичко любимо и познато, от приятели и близки и попадане в една абсолютно нова среда. И много студена.
Един ден баща ми доведе непознат у дома. Беше ни гост за няколко дни, а след като си тръгна, видяхме, че е забравил някаква книга - беше „Престъпление и наказание”. Разбира се, родителите ми забраниха да я чета, но аз го правех тайно, през нощта. От онзи период имам проблем със съня (по неизяснени причини) и чаках брат ми да заспи, след което започвах "престъпните си деяния". Сега си мисля... не, всъщност –вече зная, че тези мои тайни занимания не са били случайни. И фактът, че именно тази книга беше забравена от един непознат, също не е случаен.
Спомням си, че бях взела от училищната библиотека няколко книжки, за да упражнявам езика, но една необяснима сила все ме теглеше точно към това забранено от родителите „Престъпление и наказание”.
Спомням си още, че я четох дълго, много дълго, помагайки си с речника. Което обаче беше грешка. Наистина съществуват книги, които не бива да се четат до една определена възраст, защото оставят дълбоки следи. Те бележат с незаличими "татуси" душата.Структурират подсъзнанието на най-фино ниво и не винаги в правилна посока.Могат да бъдат дори опасни.
На колко години си била тогава?
На 10-11. И всеки родител трябва да бъде много внимателен за онова, което четат децата му. А авторите на детска литература – още повече. Аз лично никога не бих посегнала към писането на детска литература. Не мога да поема такава отговорност.
Какво пишеш в момента, ако не е тайна, разбира се?
Тайна е, разбира се (смее се).
Мога да кажа само, че без значение дали започвам разказ, роман, пиеса - винаги пиша първо края, за да имам ясна отправна точка. Защото често ми се случва да изгубя посоката по време на пътуването в един роман. А когато крайната цел е набелязана и добре формулирана, нещата постепенно си идват по местата. И няма значение дали пътеките на мисълта преди това са криволичели, лъкатушели, попадали в лабиринти, губели из пещери или стигали до пропаст.
Процесът на писането – включително и писането от края към началото;както това ми се случи най-ярко и най-мащабно с "Деветимата непознати" – може да бъде доста сложен и объркан понякога, но в края му романа винаги намира себе си.
Или в началото, както в този случай с "Деветимата".
Исках да кажа, че сега имам готов един Край и в момента вървя към Началото му. Но още не съм сигурна какво ще излезе като краен/начален резултат.
За мен по-важното е, че този процес, това пътуване ми доставя удоволствие. Романите сами ме викат. Зоват ме. Vocatus extemplo adsum – "ще дойда веднага, щом ме повикаш" (лат.). Те искат да бъдат написани, а аз съм само добрата фея, която изпълнява желанията им.
Не съм чувала да правиш премиери на твоите книги. Странно изключение от правилото…
Правила съм, но само на някои и при покана. За "Ключовете от Рая" на "Пловдив чете" при излизането на романа ме поканиха организаторите в лицето на Начо Христосков и се получи много приятна среща. Книгата представи Митко Новков. Смятам, че всяка книга сама намира читателите си и винаги, рано или късно, стига до онези, които трябва да я прочетат.
Имаше период, когато пишеше ревюта за книги, погледнати от необичаен ъгъл, свързвайки ги винаги с постижения или факти от света на науката и техническия напредък. Интересно хрумване, отново необичайно. И после обяви, че прекъсваш това занимание.
Интердисциплинарният подход е далеч по-интересен от сухото литературоведско изследване. Позволява да се погледне на едно стихотворение или разказ от различен ъгъл и да бъде поставено в една друга парадигма. Връзките, които откривах при тези мои занимания между словото и различни области на изкуството,науката, техниката и пр - понякога бяха направо главозамайващи. В крайна сметка се оказва, че нито едно явление не може и не бива да се разглежда изолирано, отделено, само за себе си...егоистично!
Смяташ ли, че нещо те прави по-различна от останалите в писателската общност?
Различна?....Не зная. Всеки е различен, в някакъв смисъл...
Имаш ли любими български автори – на проза и на поезия. В тези предпочитания мъжете или жените преобладават?
Опитвам се от всяка книга - без значение кой е авторът - да отсея онова, което намирам ценно за себе си. Случва се понякога да чета едно и също стихотворение буквално ежедневно. Влюбвам се в отделен стих, образ, една дума само.... Аз съм много влюбчива натура, когато стане въпрос за литература. Обичам всички съвременни автори, за които съм писала "критически" текстове; и не, не прекъсвам това си занимание, както ме попита преди малко. Само го ограничавам - по чисто физически причини. Вече все по-често се уморявам и по-бързо губя фокус....
Напоследък се разгоряха спорове със сексистки привкус. Какво е отношението ти към феминизма от една страна, и мачовското поведение – от друга? Дали жените в изкуството са в сянката на мъжкото арт присъствие?
Разделенията, каквито и да са те, никога не съм ги разбирала, не ми е ясен смисълът да се самоопределиш или да бъдеш определен от някого като "феминистка", примерно. Изобщо да се лепят етикети е странно занимание, струва ми се. Но от друга страна, човек има нужда да бъде "щампиран", сам себе си да назове по някакъв начин. В човешката психика е заложен този стремеж към, как да кажа... към яснота, що се отнася до собствената му личност, т.е. да имаш ясен фокус. Но от личен опит мога да твърдя, че дори да нямаш никакъв фокус за себе си или за всички други, всичко друго - онова, което си ти не се променя. Човекът е сбор от всичките пороци и добродетели, които съществуват под това слънце, а кои от тях и дали ще позволиш едните или другите да преобладават - е твой личен избор.
Традиционалист ли е българинът по отношение на писането – като писател и като читател?
Много ми се иска да не е. Да не ограничава сам себе си и да спира "литературния си поглед" миг преди да прекрачи "хоризонта". Защото именно след традиционния, видимия"хоризонт" започва Вселената...
Всичко около нас кипи в най-опасния смисъл на думата – атентати, катастрофи, жестокост. И в епицентъра на този апокалипсис – група от хора, които се затварят в света на писаното слово. Питаш ли се как изглежда това отстрани?
Вече споменах, че няма и не може да има "затваряне". Връзките, които протичат на различни нива и по всяко време са непрекъснати. Оня,който твори уж в усамотение, в тишината на една стая, акумулира огромно количество енергия. Умствена,психическа, емоционална, ако щете. А както е известно от физиката - енергията не се губи, тя само преминава от една форма в друга. Никой никога не е сам, затворен или отделен от никой друг и нищо друго в този свят.
Твоето послание към читателите на Диаскоп!
Ще повторя онова, което казах току-що: Никой никога не е сам, затворен, отделен от никой друг и нищо друго в този свят... А това е сила, която няма равна на себе си. Стига да го осъзнаеш!
С Нели Лишковска разговаря Христина Мирчева.
Нели Лишковска е родена в София. Завършила е българска филология в СУ”Св.Климент Охридски”. Автор е на сборниците с разкази „Смърт до насита”(1998), „Зеницата на Бога”(2007), „Стъпки по ръба на месечината”(2008) и „Танго за Луцифер”(2014). Има и сборника с драми „Недокоснати пиеси” (2013). Автор е на романите „Нероденият”(2009), „Леговището на тъгата”(2010), „Зверо sapiens”(2011), „Петнайсетият камък”(2012), „Безкрайната точка”(2013), „Ключовете от Рая”(2014), „Деветимата непознати”(2015) и "Липсващият сън"(2016).
Носител е на награди за романтичен разказ и фантастична проза, сред които „Рашко Сугарев”, „Златен ланец” на в.”Труд”, „Аргус”, фондация „Елизабет Костова” и др.
Нейни произведения са превеждани на чешки, унгарски, руски, арабски, английски език.
© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics