Армандо Ромеро: "Поетът от стъкло"

01.07.2017
Снимка 1
 
Издателство за поезия ДА, 2017
Превод от испански:  Ирен Иванчева и Кирил Мерджански
 
 
 
Дигиталното дърво
 
Имаше един човек на когото бяха погребали дясната ръка
Прекарваше дните си в празна стая
Където седеше
С крака срещу горния ъгъл на прозореца
А лявата му ръка подпираше кръгло прозорче
През което промушваха рог
носорозите
И караха да блести металната му кора
 
Той бе се отдал на поезията
И прекарваше цялото си време говорейки за войната
Така
Бе занемарил дясната си ръка
Че тя порасна бавно и яростно
И без той да си даде сметка
Тя прекоси света от край до край
 
Та щом децата от Северна Суматра
Видяха да се появява дърво без листа и без плодове
Уплашени изтичаха да повикат родителите си
А те дойдоха въоръжени с тежки мечове
И до корен отсякоха дървото
Млечнобяла течност потече от кората му отрязана
 
Оттогава
Човекът като поет
Усеща ужасна болка
Остра
На едно място в тялото което не може да определи
                                                       
 
Цветя от Уран
 
Те и тримата пристигнаха на същото място
Поръчаха си газирани напитки
Поздравиха любезната компания
 
Те и тримата седнаха на една маса
Пиха димящи отвари
Не познаваха никого
и не се притесняваха
 
И ето че
Когато и тримата се покатериха
Върху корниза
Върху прозореца
Над дупката
Кръчмарката каза да не се паникьосват
Че те били едно ново цвете донесено от Изтока
 
Но когато слязоха и избиха цялата
компания
Тя каза преди да умре че няма нищо страшно
Че е объркала градината
Че е объркала цветето
И вместо да донесе цветя от Буда
Донесла цветя от Уран
                                                       
 
Двете думи
 
Един Връх е Монах стоящ на главата си
Един Монах е Връх седящ на краката си
 
Връх и Монах
Са едно и също
 
Върхът с косата си извор на кал
Монахът – сом размахващ опашка във въздуха
Няма Връх който не е яздил Монах
Няма Монах който не е изтръгнал Връх от корените му
 
Монасите са диворастящи
Молят се като часовници с махало
С удари на пръчки
Гористи като литургия на оголената улица
 
Един Връх който крещи
Е Връх който мълчи
 
Монахът реже Върха с острието на нож
Върхът разсича Монаха с помощта на трион
 
Необходимо е да се говори за да бъде всичко ясно
                                     
 
Алхимия на ненужния огън
 
В каменната пещ
Откъдето огънят излиза –
мълчание
 
Формите които изникват
Говорят универсалния език
На огъня и на камъка
 
Думите им се превръщат в крясъци от цветове
 
Любовно се сливат и чезнат
При първия поглед
Създават и унищожават
с едно мигване на очите
 
Не срещаме никога два пъти същата форма
 
В огъня В тишината В камъка
Нещо гори
Което не е огънят
Нещо пее
Което не е тишината
Нещо се втвърдява
Което не е камъкът
 
 
Моето детство
        
Аз също присъствах при изчезването на моето детство. С множество молитви и свистящ камшик бе разполовена улицата, където мъкнех камъни или търсех бръмбари. То не промълви и дума за сините бегонии, нито за другите растения в двора, изкачи се по стълбата, която водеше към сводестия покрив. Разкая се заради плахия поглед към гърдите на младото съседско момиче и смачка цигарата в един от електрическите стълбове. Детството ми не беше вече там, когато полицейската кола дойде да го търси.
 
 
Нашата мизерия
 
Може би това обяснява защо нашата мизерия порасна от сутринта до вечерта като риба, която губи люспите си с времето. Наследници на свойството на кучетата, които се разкъсват едни други, ние основаваме нашите селища в равнините на объркването или в планините на позора и провъзгласяваме невежеството и безчестието, покровителствани от всяка вяра и от всеки светец. Със скрити ръце отправяме искряща молитва, чрез която възвеличаваме мизерията и чистотата на нашите дрипи. Предопределени да устоим, научаваме в движение новината, че гладът ни е обогатявал, и застъпвайки се за едно хитроумно верую относно яденето, го дадохме на гражданите. Обаче богатите в края на краищата почти всички оцеляха и сега вежливо и без голямо усилие започват да гризат краката ни.
 

 
© Христина Мирчева