Димитър Шишманов: "Портретът" - Посветено на художника Борис Денев

08.09.2017
Снимка 1

Две неспокойни бръчки се врязаха между гъстите вежди на Мирски. Той гледаше ту модела си, ту платното и мислеше: „Тия морави сенки под очите и нагънати линии под ухото й са интересни. Но ако ги сложа, ще се види още повече колко е застаряла!” И ръката му, с четка в тънките пръсти, увисна във въздуха – между желанието да бъде искрен и нуждата да задоволи модела.

Мирски въздъхна и за да спечели време, отстъпи от платното. През отворената врата на ателието му се виждаше гостната стая. Там седяха жена му и детето му. Жена му го гледаше със съчувствие и когато Мирски се отмести от статива, тя кимна ободрително с глава и посочи с очи детето, което играеше в нозете й. Художникът знаеше какво значи тоя поглед: „Надвий се, нарисувай тая жена както тя се иска! Не сме платили наема, Ленчето има нужда от лятна рокличка, а въглищата в кухнята са вече на привършване!”

В същият миг и моделът му заговори с капризен глас:

- Нали, господин Мирски, ще ме направите висока и внушителна. Аз мисля да окача портрета в салона, тъкмо срещу вратата и искам всеки, щом влезе, да ме види такава, каквато съм!

 Художникът изгледа малката и белосана жена с тънък бледен нос и с изщипани вежди. Поиска му се да извика: „Защо се мъчиш още и си цапаш лицето с пудри и червила? Не виждаш ли, че всичко е свършено?”

Но спря го погледа на госпожата. Тя като чели беше прочела в зениците му какво мисли за нея и сега го молеше мълчаливо с уплашените си сивкави очи: „Недей, не ми казвай нищо. Аз знам - остаряла съм, погрозняла съм. Но ти можеш да ми върнеш младостта. Направи ме пак хубава и свежа, та като гледам портрета да повярвам, че съм още подобна на него!”

Мирски ядосано стисна зъби и отново пристъпи към молберта. За да може да работи спокойно, да не мисли, че насилва четката си, каза късо на госпожата: „Стойте така и не ми приказвайте!” Тя се вцепени в своята пресилена величава поза, а той почна с мъка да закръглява всички гънки и да слага розови и бели отсенки – там, дето имаше само сиви и морави петна. В същото време се ослушваше какво става отвъд в гостната.

Ленчето чуруликаше с майка си:

- Мамо, мамо, ще идем днес в градината?

- Ще идем!

- Ще се возим с трамвай?

- Ще се возим.

- А с „антонобил?”

- С „антонобил” – няма да се возим!

- Защо, мамичко?

- Защото е скъпо!

- Защо е скъпо?

- Защото татко няма доста пари!

Ленчето помълча и сетне попита:

- А тази леля, дето е вътре, тя има пари?

- Ш-ш-т… Ленче!

- Защо тя се вози с „антомобил”, а ти не се возиш?

- Мълчи, Ленче,  играй си с куклата. Виж каква е мирна и не бърбори като тебе!

Настъпи тишина. Мирски все така с напрежение рисуваше. Но работата му не спореше. От миг на миг той виждаше, че нищо няма да излезе от тоя „фалшифициран” портрет. Неочаквано звънецът от входната врата се обади дрезгаво. Жена му стана да отвори. Чу се гласът на госпожицата от долния етаж. Тя влезе като вихър, изправи се пред входа на ателието, видя че вътре има някой, завъртя се на пръсти и падна на канапето до госпожа Мирска. Лицето й, бяло и розово - още детинско, беше развълнувано. Очите й, поставени малко нераздалечени едно от друго, блещукаха, малкият нос наивно се движеше при всяка нейна дума.

- Ох, топло днес, извика госпожицата и почна да оправя без причина косата си. После ги остави и се обърна към госпожа Мирска - Дойдох да ми погледате на кафе. Нося си и чашата!

Тя скочи, донесе чашата от вестибюла и седна отново до госпожа Мирска. Светлината от страничния прозорец я обля цялата и още повече подчерта младостта и свежестта й.

- Като нея някоя да стоеше пред мене наместо тая преминала жена, помисли Мирски, колко лесно би вървял портретът. Но момичетата нямат нужда от портрети, за да се уверяват, че са млади и хубави. Стигат им погледите на мъжете.

Изведнъж той сви чело, като че му хрумна нещо.

- Искаш да те направя млада и хубава, рече той мислено на модела си. Добре! Тогава за тая работа не ми трябваш вече. Чертите ти съм вече нанесъл на платното. Другото…

И той скришом почна да поглежда към госпожицата в гостната. Тя беше протегнала глава и слушаше набожно какво й разправя госпожа Мирска.

-  Тук виждам един висок мъж с черни очи и черни мустачки.

-  „Пе”, „Пе”, извика госпожицата, няма ли буква „Пе” в чашата?

-  Има, потвърди госпожа Мирска и усмивка светна в очите й.

-  Ще го срещна ли довечера? – попита момата напрегнато и се премести по-близо до госпожата.

А тя дълго гледа чашата и най-сетне отговори:

- Ще го срещнете!

- Канени сме и двамата на чай у Горови, обясни момичето, но не знаех дали „Пе”-то ще дойде и той.

- Ще дойде, успокои я Мирска, само че ще има там и една руса госпожа. Тя ще иска да ви подслуша разговора. Ще ходи, така, уж разглежда салона, а всъщност ще се вслушва както приказвате.

- Ние ще внимаваме, отговори живо госпожицата и пак попита: значи сигурно е, че „Пе”-то ще дойде на чая?

- Съвсем сигурно… Мирска отново се загледа в чашата и добави закачливо: но ще бъде сърдит, защото вие вчера сте флиртували с друг!

- Аз? – извика възмутено момата, сетне се замисли и изпляска с ръце. А, знам, знам! Аз вчера бях на Леге с братовчед си. Там срещнахме „Пе”-то. Като го видях, аз се престорих, че братовчед ми е някой флирт…

Докато жена му и госпожицата водиха тоя разговор, който продължи все в същия тон,  Мирски все трескаво рисуваше. Той крадеше от момата румените багри на бузите й, нежната им окръгленост, розовия цвят на устните и блясъка на очите й и, както си казваше сам на ум, „присаждаше ги на портрета”.

Той толкова се увлече в тая работа, че не забеляза как моделът му се умори и започна час по час да прекарва гъбичката с пудрата по лицето си. Стресна се, едва когато жертвата му каза задъхано: „Стига за днес!”

Мирски смутено отпусна ръка. А дамата, която той рисуваше, бързо пристъпи, за да види какво е направил.

- Ах, колко хубаво! – извика тя с възторг и повтори- Колко хубаво! Тъкмо така се исках!

Мирски се усмихна замаяно и едва сега почна да се свестява. От платното го гледаше, макар още незавършено, изображението на млада жена, изправена гордо, в съзнанието на своята красота и непобедимост. Струваше му се, че тя няма нищо общо с госпожата, която стоеше до него пред молберта.

- Как да й дам този портрет? – помисли Мирски с ужас. – Цял свят ще ми се присмее, ще каже, че съм си продал четката!

А госпожата до него продължаваше да се възхищава:

- Никога не бих очаквала, че така ще ме сполучите… През първите два сеанса се уплаших, но сега виждам, че сте наистина голям майстор… Аз ще ви пратя други клиентки, вие ще станете знаменит в нашите кръгове…

Мирски, наместо да отговори, изкриви устни и заби най-голямата си четка в черната боя. Но когато протягаше ръка, за да прекара една черта през портрета, за да го зацапа, да го заличи, някой го хвана за лакътя. Жена му.

Тя държеше здраво ръката му, а в същото време се усмихваше с болезнена любезност на доволната клиентка.

- Нали госпожо, тоя портрет върви добре – рече тя на дамата. Мъжа ми се е постарал да ви сполучи, както искате… Той утре ще довърши работата си. Може би даже не ще има нужда да идвате повече.

- Но да не развали нещо? – извика уплашено дамата.

- Не, не - твърдо отговори госпожа Мирска - аз ви обещавам… Нали, Тодоре? – обърна се тя към мъжа си и го погледна дълбоко в очите.

 А той прочете в погледа й, който му съчувстваше и го молеше, същото припомняне: „наемът, дрехите на Ленчето, въглищата!” Челото му се запали. Той прекара ръка по него и отговори измъчено:

- Добре, ще оставя портрета така. Но други дами не ми пращайте… Втори път…

Жена му бързо го прекъсна:

- Да, да, този портрет стига… Ти имаш други картини да рисуваш… Сега, само по изключение, госпожо…

И тя взе дамата под ръка и й прошепна:

- Елате, моят мъж се уморява много след работа… Да го оставим.

Двете жени излязоха на пръсти. Мирски чу как жена му изведе дамата във вестибюла и й каза:

- Не се безпокойте, госпожо, други ден ще имате портрета завършен, непроменен. Само, моля, преди това да пратите… - останалите думи не се чуха.

Мирски се отпусна на един стол и закри очи с ръце. „Чисто изкуство, чисто изкуство!” мърмореше той горчиво и усещаше в устата си блудкав вкус.

Минаха няколко мига. Някой го докосна до коляното. Той сне ръцете си и видя малката си дъщеря.

-  Тате - рече Ленчето – тази леля е лоша!

- Коя леля? – попита учуден художникът.

- Тази, дето излезе!

- Защо?

- Ти плачеш – каза сериозно детето.

Трогнат, Мирски дигна дъщеря си на ръце и я понесе из ателието.

- Тази леля не е лоша – рече той най-сетне - тя ще даде на тате пари и той ще заведе Ленчето и мамичка на разходка с „антонобил”, ще купи на Ленчето нова рокличка…

Ленчето помълча и каза с неочаквано убеждение:

- Лелята е добра!

Отвъд в гостната госпожицата извика нетърпеливо:

- Госпожа Мирска, елате, искам да ви питам още нещо за „Пе”-то…

Мирски се усмихна: „Живот, всеки със своите грижи!” – и притисна рожбата си по-близко до сърцето.

 

Повече за Димитър Шишманов в Уикипедия тук

На изображението: Автопортрет на Борис Денев

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics