по заглавие   по съдържание

Катаржина Коленда-Залеска: "Животът понякога е поносим. Ироничен портрет на Вислава Шимборска"

20.09.2017
Снимка 1

 

Спомени за едно пътуване със спряна камера

 

  • Автор: Катаржина Коленда-Залеска
  • Превод от италиански език: Емилия Миразчийска

 

Опознах Вислава Шимборка по време на пътуване. Срещнахме се в Палермо и оттам посетихме прекрасни места в Сицилия, самотните тоскански хълмове, тайнствените каменни буни на Ирландия, тесните улички на Амстердам, площадчета на Болоня, Падуа, Равена и много други италиански градчета. Виждахме се често и в Краков, нейният и моят роден град. Помня Шимборска като неуморима търсачка на красиви или необичайни неща, които я ентусиазираха при всяко ново откритие. Онези пътувания, които направихме заедно, промениха както мен, така и моя начин да гледам на света, защото благодарение на нея можах да видя под друга светлина много места, които вече познавах, и да се науча да им се наслаждавам по съвсем друг начин.

Вислава Шиморска обичаше кафето черно, не много силно и с голямо количество вода. „Дълго кафе“,  както се казва. С кафето, обезателно, цигара. Но кафето не може да се пие ей така, само за да се вдигне тонуса. Кафето изисква спокойствие, то е ритуал, който трябва да се преживее, за предпочитане на някое италианско площадче, огряно от слънцето. Нужно е да се почете момента. Да се спре за миг бързането, да се пошегуваме, да побъбрим. Или, точно обратното, да се спрем, за да помислим, да поседим в тишина. Във всеки случай, да се придаде смисъл на на жеста, който се извършва. Пред едно кафе и една цигара, в пътната отсечка между Катания и Палермо (да си кажа, в един сервиз), поиска да чуе – така се изрази – няколко думи за мен. И двете се учудихме, че сме се срещнали толкова късно. Още повече, че и двете сме живели в продължение на години на едно и също място, в Краков, на разстояние от петстотин метра една от друга, пазарували сме от един и същ пазар, ходили сме на същите литературни срещи.

Отидох в Сицилия, за да направя един репортаж за нея. Михал Рушинек, нейният секретар, ме предупреди, че ще мога да заснема официалните срещи, но за останалото ще се види на момента. Първите опити не бяха окуражаващи. Госпожа Вислава с голяма любезност, но и с подобна решителност отклоняваше системно поглед от обектива. „Може би може да ни прочете едно стихотворение?“. В Таормина, седнала на едно стъпало на гръцкия театър. Миг колебание. „Не, тук е твърде красиво, ще излезе банално“. Вместо да заснемем едно стихотворение отиваме да си вземем кафе. Присъствието на камерата не й харесваше никога, но понякога преставаше да му обръща внимание. Обратът настъпи в Корлеоне.  Отидохме там поради една едничка причина, ясна на всеки, който я познава добре, но за всички останали –невъзможно да бъде разбрана, защото това, което имаше на ум поетесата беше един несъмнено мъчителен маршрут, осеян с фотографии с имената на градове, които никога не е имала и ни най-малко намерение да посети. При табелата, която указва „Корлеоне“, госпожа Вислава изважда един лист, обръща се към камерата, и чете един лимерик написан специално за случая.*

След като сме заснели репортажа в Сицилия, чувствам необходимост да снимам нещо по-голямо. Един филм. За нея. Госпожа Вислава отмахва с ръка. Мога да го да направя, стига да не ù досаждам прекалено, което веднага се оказва рискована задача. Разбира се, можем да се срещаме, да пием кафе и да пушим по цигара, но камерата абсолютно необходима ли е?

Трябва да изнамеря друга система. Нещо, което да я заинтригува, някоя малка лудост. Мисля значи за пътешествията, за местата и за хората, които няма начин да види често. След като се консултирах с Михал Рушинек, предлагам град Лимерик, в Ирландия, от който  именно идва названието лимерик. Ето, тази идея получава нейното одобрение. Пътуването до Лимерик не влиза в каталога на туристическите баналности. Стръвта/Целта е естествено нейната снимка до табелата там, която ще се прибави към нейната колекция от портрети на места със забавни или символни имена: Неандертал, Содом, Вариатково (“Лудград”). И тук е изненадата:  табелата с името на града е неоткриваема, но лимерикът е написан и е нужно да решим къде да го прочете. Накрая табелата изниква, но не оправдава очакванията ни (твърде голяма е, твърде декорирана, напомня по-скоро на благороднически герб), нагласяме се, за да се получи. Кафето в Ирландия не става за пиене, минаваме значи на „Гинес“, която според госпожа Вислава има вкуса и констистенцията на майонеза. „Харесва ли ти да пътуваш?“, я питам много по-късно. „Не. Харесва ми да се връщам“. От Лимерик, обаче, не се връщаме веднага в Краков, отиваме в Холандия за една среща с художника Вермеер. Идеята не е обаче да „се лети като перце“ – както казва тя – и да се гледат всичките картини.  „Пламна ли главата“, заявява госпожа Вислава след втора зала, и знаем следователно че оттам скоро ще е нужно да се излезе. Вермеер, естествено, и може би още един Рембранд. После стига, защото картината е нужно да се изживее, да се запази под клепачите. Госпожа Вислава остава дълго пред Млекарката, в мълчание, видимо развълнувана. „Това е шедьовър, абсолютен шедьовър, тези светлини, светлосенките“, ми казва почти шепнейки. Момичето с перлената обеца й вдъхва нежност, но Млекарката, заета да сипва млякото от повече от триста години, е която печели в нейната лична класация. „Тя прави нещо за света“, ми казва на следващия ден, когато на площада в Делфт, родния град на Вермеер, си припомняме впечатленията от пътуването. А после в стихосбирката ù „Тук“ от 2009 г. ще се появи стихотворението й „Вермеер“:

Докато жената от Райксмузеум
сред нарисуваната тишина, съсредоточена,
млякото от каната в паницата
ден след ден пресипва
Светът не заслужава
края на света.**

 

Шимборка не понася патоса, трябва значи да ù е досадила музейната атмосфера, която изисква екстаз пред шедьоврите. Отделя поглед от Млекарката и с една иронична усмивка ме пита: „И сега? Да вадим ножа и да я разрежем? На вестниците трябва да се дава нещо, за което да пишат: Полската нобелова лауретка се оказва вандалка“.

 В Катаня Шимборска предпочита да отиде на прочутия рибен пазар отколкото да посещава забележителности. Екзалтирана, се наслаждава на екзотични миризми, на гледката на непознати морски чудовища и на мелодията на нареждания, извикани на италиански, смесени с шума от ножа, който изкормва живота на рибите. В Амстердам иска да я снимаме под надписа на един магазин с великото име „баба“ ( което е най-общ начин да се характеризира немлада жена, но също и почетно название за достойна жена дори за жените от селата, или някакво „женище“, почти вещица, в някои случаи като баба Яга). В Болоня друг един магазин я кара да се усмихне: „Рupastracci”***(на полски: „Дупето губи“). Госпожа Вислава цени изключителността на ирланския скалист бряг Мохер както  кичозните сувенири по сергиите. В някой като нея, който е съзерцавал Вермеер и обожава Едуард Хопър, религиозната живопис не събужда големи емоции. Нито символичната. Обаче в Падуа е привлечена от фреските на Джото в Капела дели Скровени. „Беше голямопреживяване“, признава на излизане, „ и си заслужава труда да се дойде дотук пеша от Болоня. Предпочитам я пред Сиксинската капела, защото Джото ми разкрива някаква нежност. Сикстинската капела е там само за да бъде разглеждана. Тук обаче има страст.“

Амстердам. Градът на шестотинте канала. На някои пристани туристическите корабчета предлагат почасови екскурзии. От високоговорители тече монотонна историята на сгради, мостове, музеи. Вислава Шимборска се вслушва само за миг. Екскурзоводът: „Тук се е намирал едно време най-богатия патрициански квартал, всяка сграда е принадлежала на едно семейство и онези прозорчета под стълбите са били на помещенията за прислугата“.

Вислава Шимборска започва обаче един свой разказ, въображението й диктува една нейна версия на историята: „Живял тук едно време един търговец на подправки. Или по-добре на коприна, притежател на цяла флотилия от плавателни съдове. А в пространството под стълбата живял неговият слуга, един хубав младеж – обръща се към своя секретар – малко подобен на него. И този слуга се влюбил в дъщерята на търговеца, младо и хубаво момиче. Търговецът го извикал при себе си – защото тук трябва да кажем, че има имал някаква слабост към него.

-  Какво можеш да ми предложиш? Какво ще осигуриш на дъщеря ми?

-  Млад съм и многообещаващ – отговорил слугата.

Търговецът помислил малко и после казал:

-  Маргарета няма да получиш, но имам една дъщеря осем години по-голяма. Гърбът й е изкривен, гърбава е и куца. Прибявам сто флорина. Ожени се за нея.“

Преди нашия кораб да достигне пристана слугата е пропилял съкровището на търговеца, работил е за Барух Спиноза, бил се е в защита града и накрая се е влюбил в гърбавата. Слизаме на брега и с поглед започваме да търсим героите от разказа, смаяни от така бързото ни завръщане в ХХІ век. Вислава Шимборска преобразява една банална туристическа екскурзия в едно литературно пътуване, пълно с приключения и страст, като създава една своя история от този град на търговци. Когато понякога сме седнали някъде, някой я разпознава, предимно в Ирландия, където работят стотици поляци. Тогава тя се усмихва притеснена, а аз имам чувството, че ще ни закопаее на драго сърце. И кафето губи вкуса си, обезпокоено от натрапника. В Болоня, например. Най-стария университет в света, препълнена зала, повече от хиляда и петстотин човека. Тук вече не изглежда изгубена, а просто е тероризирана. За нея, за която шест човека са вече тълпа, това е истински кошмар. На първия ред Умберто Еко с електронната си цигара без дим, защото наскоро е спрял да пуши. Шимборска не спира да пуши защото, както тя твърди, нещата, които касаят здравето, не й правят впечатление. „Освен това“, ми казва със сериозност без каквото и да е съмнение, „великите произведения са родени всички под дима на цигарите, следователно защо да се притесняваме за здравето, когато можем да се наслажаваме на съвършенството на Вълшебната планина. Томас Ман пушеше.“ За нея един ден без никотин беше върхът на мизерията.

Нейната дръпнатост спрямо публичните появи бе легендарна, но – общо взето – всичко има някакви граници. Както примерно,  когато случаят пожела да се срещне с шведската кралска двойка. Крал Густав ù беше връчил Нобела, с кралица Силвия беше вечеряла в края на церемонията и сега, дванайсет години по-късно, бяхме отседнали в същия хотел в Болоня. Отговарящият за връзки с обществеността на Шведския кралски дворец е изненадан от съвпадението и оценява ролята на случайността, макар че, малко след това тя самата е, която не цени намесата на случайността. С отговорника за връзките на обществеността на Негово Величество си разменяме телефонните номера. Обажда ни се след два часа, докато закусваме в ресторанта на хотела. Кралят и кралицата биха искали да я поздравят, след малко ще излязат, скоро се връщат в Швеция. Вислава Шимборска не изглежда така ентусиазирана, но по неволя осъзнава, че етикетът не ù позволя да се отдръпне. Обаче продължава да сърба кафето си подозрително бавно докато Техни величества не напуснат хотела. Онази лека усмивка на лицето ù изразява облекчение или удоволетворение? Съдбата във всеки случай не ни отмина. Два часа по-късно се натъкваме отново на кралската двойка, този път на централния градски площад. Отговорникът за връзките с обществеността маха енергично с ръка и ни прави знак да го приближим. Но Вислава Шимборска се преструва, че не разбира и успява да се измъкве сред тълпата от любопитни. Зад една редица от здрави италиански рамене, наблюдава обаче кортежа на лимузините и кралското преминаване. Хубавите неща й харесват, харесва изискаността на коприната и майсторството на бижутерите. Един път ми разказа, навъсена, че откакто любовта й към кича е станала обществено достояние от всяка точка на света я засипват вече най-ужасни предмети. От ваканциите й нося, значи един наниз бели перли, елегантни като колието на шведската кралица. Но за срещата с кралските особи не успява да го сложи. По-късно я питам защо така, но в отговор получавам само махване с ръка. Бих искала да зная защо. Темата е приключена и повече за това не може да се говори.

Отказа среща с кралската двойка, но в края на претъпканото болонско четене, когато хората се редят на опашка за автограф, тя неуморнд написва книга след книга повече от два часа. На следващия ден, на едно площадче в Болоня, ще ни каже, че такъв ще е нейният ад. „През целия ден ще трябва да давам автографи и посвещения за душите на осъдените“. „Както и интервюта“, добавя Михал Рушинек. Знае се, че Вислава Шимборска не понася интервютата. „А, да“, смее се тя, „нон стоп“. Докато чакаме си представяме едно адско интервю. Госпожо Вислава, защо пишете стихотворения? Госпожо Вислава, как започна приключението с  поезията? Госпожо Вислава, какво ви вдъхновява? Госпожо Вислава, как се ражда едно стихотворение? „Ето, да! Хубави въпроси. Адски“, усмихва се тя развеселена.

В ада на Шимборска, освен интервюта и автографи за раздаване, ще има за ядене и разкашкан дроб и преварени спагети,  ще се ходи по улици, където магазините преливат от великолепни дрехи, но винаги са затворени, ще се ядват херинги, като се пие„Вов“ ****(нещо, което наистина се случи), ще се гладят ризите, но само ръкавите. В ада на Шимборсканяма да има начин да се игнорират събиранията на носителите на Нобелова награда и дискусиите за залесяването на Гренландия. Операторът Витек Яблоновски добава иронично, че в ада ще може да бъдат снимани само хората, които не понясят да ги снимат. „Ех, да, ще бъде истински ад за мен“, смее се Шимборска, като гледа красноречиво в камерата. Край на снимките за днес.

С госпожа Шимборска пътувахме през половината Европа, но не успяхме да я заведем в Ню Йорк. А възможността, която се отвори, не беше малка: да се срещнем с Уди Алън, когото тя обожава, защото казва, в неговите филми хората четат още книги, и защото никой вече не е способен да пише подобни диалози. Значи отиваме ние, с Михал Витек, операторът, с  подарък под мишница: един огромен колаж, направен специално за случая от носителката на Нобелова награда, най-големия, който някога е правила. „Има голямо значение за мен“, казва ни Уди Алън, „много по-голямо от всички онези златни статуетки, които дават в киното“.

За интервюто с Уди Алън трябваше да чакаме дълго, но дори неговите американски приятели, които ни свързаха с него, са поразени, че е приел, „защото той казва винаги не на всичко“. Не само това е единствената прилика с Вислава Шимборска. Когато влиза в стаята, Алън има на главата една бежова малка шапка, идентична с онази, която носи поетесата. Защо този път е приел, ни се изяснява веднага: „Прочел съм всичко онова, което е написала, дори се връщам непрекъснато към нейните стихове. Считам я за голям творец, който има едно огромно влияние върху радостта ми. Вярвам че, е весел и ироничен човек, но нейната ирония е безкрайно по-голяма от моята. Шимборска може да бъде забавна и сериозна едновременно. Успява да хване болката и тъгата на съществуането без обаче от това да се загуби очарованието на живота“.

Смаяни, го слушаме да цитира стихотвроенията, бяхме сигурни, че ще чуем само обичайните за случая фрази за това колко велика е поетесата. Но не чуваме нито една изтъркана фраза: „В нейната поезия се се чувства отчаянието и болката, но Шимборска не забравя никога, че задачата на един творец е да също така да развлича читателя. И никой не може да го прави по-добре от нея“. И още едно признание: „Знаете, че съм хипоходрик, значи нейното стихотворение „Гардероб“ (от стихосбирката ù „Хора на моста“ от 1986 г.) е винаги до леглото ми: само така успявам да прекарам нощта“.

През едно от пътуванията се разделяме за два дни. Вислава Шимборска отива в Удине, ние (аз и моят оператор) в Рим. Моята асистентка от Варшава звъни разтревожена: „По радиото казаха, че премиерът Берлускони ще отиде в Удине, за да се срещне с Вислава. Обади се веднага на Рушинек!“. Звъня му. Телефонът мълчи. Следва серия от есемеси. „Тук е ужасен хаос“, „Случва се нещо, има полиция навсякъде“, „Шефката е загубила ума и дума“. Аз също. В интернет търся полет Рим-Удине. Не намирам нищо, но можем да летим към Триест. Поредният есемес: „Опитваме да преговаряме. Шимборска не иска срещата“. Отново един есемес: „Може би няма да има изход“. Намирам полет. Преди да кликна на „купи“ идва телефонно обаждане от Удине. Чувам далечен смях. Естествено. Няма да има никаква среща. Срещата била предвидена за първи април. Една шега, както по-късно ще се разбере, планирана от известно време.

Заглавието на моя филм, „Животът понякога е поносим“, изглежда като от някой стих на Вислава Шимборска. Би могъл дори да бъде заглавието на някое нейно стихотворение, или на нейна книга, или по-добре на някоя антология. Но в действителност не е цитат. Това е една фраза, която се появи на едно площадче в Триест, между глътка кафе и цигара: в един от онези моменти, в които в далечината се отваря изглед към древни сгради, чува се шума на морето някъде далече, минувачите се отправят към техните ежедневни задачи, а ние спокойно пием кафе. Ето, в тези моменти животът е поносим. Понякога, защото като цяло, е непоносим.

По време на нашите пътувания Вислава Шимборска ме научи да обръщам внимание на малките всекидневни неща. Оттогава пия с внимание всяко кафе. Научи ме също да не приемам света и преди всичко мен самата твърде сериозно и твърде буквално. Нуждо е да наблюдават с внимание моментите, които правят живота поносим. Детайлите, които най-общо ни убягват. Научи ме да се изненадвам от детайлите, привидно лишени от значение. Както онзи надпис при входа на един ресторант в Италия: „Хладните или огнестрелни оръжия и чадърите се оставят отвън“.

 

 


 

Обяснителни бележки:

*“Ако си спомням добре, книга с оригинални ирландски лимерици в превод на български преди десетина години издаде у нас Цветан Пеневски. Преводите му бяха много духовити. Между другото, лимериците често са нецензурни - типичен народен хумор.“  Александър Шурбанов в непубликувано досега интервю на Емилия Миразчийска.

** Непубликуван досега превод на Иван Вълев на стихотворението „Вермеер“ на Вислава Шимборска, превеждано на български и от Антоанета Попова и публикувано в бр. 22 на „Литературен вестник“ от 6-12.06.2012,  Год. 21. http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1285.pdf

*** (итал.) – кукла от парцали.

**** непастьоризирано свежо и пивко полско пиво, алтернатива на светлите бири, за който обича по-интензивен вкус.

 


 

© Христина Мирчева

Колаж: © Диаскоп