Яница Радева: "Не робувайте на чужди проекти за свят и за себе си"

Разговор на Христина Мирчева с Яница Радева по повод

нейната книга "Пътят към Тива", изд. Парадигма, 2017.

"Сфиксът е огледален образ – можем да не харесаме образа и да решим, че той е чудовище."

"Ще ми се да вярвам, че е възможно и друго – човек да е отговорен за съдбата си и грешките, човек сам да решава дали да се самозабуди, да се самонакаже, или да започне отново пътя си, срещнал себе си... т.е. да има свободата да избира, да има свободна воля."

"Съвременната част в романа дойде ненадейно – тя някак дойде, за да изведе античността в съвремието и да ни каже какъв ни е Едип..."

"Човек винаги си задава въпроси, винаги си е задавал въпроси и докато има живот в него ще си задава нови и нови Сфинксови гатанки." (Я.Р.)

Пътят към Тива – извървяване към какво и към кого е този път?

Да, наистина този път е към някого, този някого, който е част от теб, срещата със себе си и възможността след тази среща да продължиш пътя си отново и обновен.

Какво е за теб загадката на Сфинкса?

Именно загадката на Сфинкса е тази среща със себе си, с този аз, който невинаги посмяваме да погледнем. Загадката е всъщност да разгадаем себе си, но не онзи, когото искаме да бъдем и когото желаем да изглеждаме и да харесват другите, а онзи, когото сме в действителност. Тази среща рядко е приятна. Сфиксът е огледален образ – можем да не харесаме образа и да решим, че той е чудовище.

Как реши да се спреш на темата за Едип? Все пак с такова богатство от теми и сюжети изобилства Античността.

Античността ме вълнува, но този роман наистина беше предизвикателно с това, че реших да използвам не мит, който да положа в основите на съвременен сюжет, а да поставя сюжета в антично време. За мен най-интересна като че ли винаги е била Итака. Митът за пътуващия Одисей и вярната Пенелопа се прокрадва от някои мои работи. Предполагам, че и в някаква степен и Едип прилича на Одисей – и той се завръща в Тива – разбира се, без да знае това. И там го чака някой, разбира се, без да знае, че го чака... Обаче ни най-малко не съм възнамерявала да направя един Едип от одисеевски тип, просто това ми хрумва сега. Идеята тръгна от един разговор и реших да видя дали ще се справя. Всъщност първоначално не беше идея за роман, а за разказ.

Възможно ли е човек да избегне предопределението си, събитията, които изначално бележат неговия живот? Вярваш ли, че всеки един от нас изплаща и чужди наследствени грехове?

Според мита за Едип човек не може да избегне нещо, което му е предвещано. Но именно с финала на романа ми се ще да вярвам, че е възможно и друго – човек да е отговорен за съдбата си и грешките, човек сам да решава дали да се самозабуди, да се самонакаже, или да започне отново пътя си, срещнал себе си... т.е. да има свободата да избира, да има свободна воля.

Имаш издадени няколко книги – с поезия, с проза, монография за творчеството на Иван Теофилов… Кое те отведе в дебрите на историята и митологията – предизвикателството или нещо друго?

Както казах вече, предизвикателство от разговор с философа Иван Драгоев. Той има книга на темата за Едип. А и както казах темата за Одисей ме вълнува, тя е скрита в предната ми книга „Сезонът на Йоана“ зад новозаветния пласт на тази книга.

Можеш ли да разкриеш нещо от кухнята на написването на „Пътят към Тива“ – източници, от които си черпила и си се вдъхновявала, дали са само книги, например, как систематизираш работата си, знаеш ли предварително целия план, движиш ли се по него или винаги в процеса на работа има изненади? Ползваш ли консултанти или се опираш до голяма степен на интуицията си?

Да, освен книгата на Иван Драгоев, както споменах, ползвах не само антични автори, но и съвременни – Жан-Пиер Вернан и Пиер Видал-Наке, също, разбира се, малко Лакан, но съвсем малко. Най-вече Софокъл, различните преводи, които са правени у нас на трагедията „Едип цар“, Омир, антични поети, също Аполодор, Артемидор, Пазваний, Ксенофонт, пътеписи за Гърция, пиесата „Терезий слепият“ на Кирил Мерджански и още някои неща, не може да се изброи всичко. Разбира се, консултации ми бяха нужни и съм много благодарна, че ги намерих. Например гл. асистент Доротея Табакова ми помогна да си изясня името на една антична птица, а също така доцент Николай Гочев – с превод на няколко стиха от „Едип цар“. Бях публикувала откъса, превод на Александър Ничев, във фейсбук, той го видя и преведе като коментар под статуса стиховете от старогръцкия текст по нов начин, който много повече подхождаше на замисъла на романа - помолих да го ползвам. Всяка от трите части на романа започва с епиграф от „Едип цар“... Така че много случайности имаше около тази книга, които помогнаха тя да стане това, което е.

А за самото писане – не пиша по план. Не зная как ще завърши нито един мой разказ, да не говорим за роман. Знаех, разбира се, че Едип ще убие баща си и ще тръгне към Тива и знаех, че той няма да влезе там – поне в романа. Съвременната част дойде ненадейно – тя някак дойде, за да изведе античността в съвремието и да ни каже какъв ни е Едип...

В кое отношение жените писателки са по-добри от мъжете писатели?

В това да разказват за жените, да дават глас на жената. Другият важен персонаж – дори може да се каже по-важният персонаж – в „Пътят към Тива“ е именно жена. А това беше друго предизвикателство – животът на жените не е бил на показ през Античността, освен в комедиите и някои разкази за хетери. Всъщност има немного изследвания по темата за жените. Когато романът беше привършен проф. Надя Данова ми разказа за една статия на френски, която ù попаднала наскоро по темата за жените в античния свят, но нямах възможност да я прегледам.

А коя е любимата ти рожба измежду твоите книги?

Най-любима е още ненаписаната.

В нравствено отношение променял ли се е или променил ли се е светът от времето на Едип? От позицията на твоите герои, с които си живяла, пишейки, как ти изглежда технологичния свят, в който сме потопени? Остава ли ни време да си задаваме въпроси за смисъла на съществуването си или крачим безпаметно към своя край?

Разбира се, че си задаваме въпроси, дори и да вървим към своя край. Та човек всеки миг върви към своя край, още от раждането си. Не е важно дали човечество ще привърши, краят на човека като лично събитие е и край на човешкия поглед и участие в човечеството. Поне по познатия ни начин. Но това не ни пречи да си задаваме въпроси. Постоянно. Човек винаги си задава въпроси, винаги си е задавал въпроси и докато има живот в него ще си задава нови и нови Сфинксови гатанки.

Наскоро се състоя премиерата на фантастичния филм Blade Runner 2049. Той е всъщност продължение на първия филм, чието действие се развива през далечната 2019 г. – първият филм излиза по екраните през 1982 и тогава 2019 наистина се е виждала на създателите като далечна. Как мислиш ще изглежда светът през 2049 г. Случвало ли ти си е да имаш видения за бъдещето?

Не съм имала възможност да се запозная с този филм, но напоследък ми се случи да се занимавам с романа „Соларис“ и с филма на Тарковски. Това, което си мислих, докато работих е, че е важно не толкова технологичността на технологичното бъдеще, а как човекът среща и общува с хората в това технологично бъдеще и проваля ли се в това или постига нещо различно от технологичното ни настояще. Това е нещо, което ще бъде актуално във всяко бъдеще.

Твоята мечта или копнеж?

Мечтите и копнежите са лични и не се огласяват, но нека споделя едно желание – пътешествие до Делфи и Атина.

Твоето послание към читателите на Диаскоп?

Не робувайте на чужди проекти за свят и за себе си. 

Още по темата в "Диаскоп":

"Коринтянин" - "Пътят към Тива"

НОВИ КНИГИ: Яница Радева и "Пътят към Тива"

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics