по заглавие   по съдържание

Ришард Капушчински: "Лапидарии IV-VI"

20.10.2017
Снимка 1

 

Ришард Капушчински, „Лапидарии IV-VI“, прев. от полски Милена Милева и Благовеста Лингорска, художник на корицата: Веселин Праматаров, изд. СОНМ, София, 2017 г.

Изданието включва последните три книги от „Лапидарии“ – интелектуалния дневник на „репортера на 20. век“ Ришард Капушчински. Текстовете са писани през последното десетилетие от живота на автора, те включват негови размисли, спомени, реакции на политически, социални и културни събития, разсъждения за съвременната журналистика, литература, изкуство, история. И отново в тях виждаме историка, философа, визионера Капушчински, който с репортерския си нюх, въз основа на наблюденията си на настоящето успява да прозре механизмите на историята и да предвиди бъдещия й ход.

 

 

Из "Лапидарий VI"

Превод от полски Благовеста Лингорска

 

***

Има периоди на атрофия, на аномия на обществото. Тогава то става беззащитно, като организъм, в който имунната система е излязла от строя. В такова време е изгодна лъжата, изгодна е наглостта, всичко – простащината, самоувереността, цинизмът, предателството, всичко това е изгодно. Говорù очи в очи, че не си ти, а когато вече те хванат за ръката – викай, че това не е твоята ръка!

Това са страшни мигове за обществото. Трудно е да се вдигнеш от такова състояние, да станеш със собствени сили. Трябва да чакаш, докато се изчерпят вътрешните отровни извори на злото, докато то самото не изчезне, не се провали, не потъне вдън земята.

 
***
Журналистиката. Заплахите:
 

– прекалено изостреният инстинкт за настоящия момент, за актуалността, преживявана пряко, емоционално, пълното поглъщане на вниманието от това, което става днес, редом с нас, но което е по правило мимолетно и утре вече изчезва;

– склонността към бързане, към трескава възбуда и произтичащата от това невъзможност да придобием необходимата за размишление дистанция;

– способността да пишем само под натиска на срока, на определения час и ден. Това е мозък, работещ като механизма на затвора на фотоапарата – отваря се само в определен момент, за кратко, за миг.

 
***
Може ли писането да промени нещо? Да. Дълбоко вярвам в това. Без тази вяра не бих успявал, не бих могъл да пиша. Разбира се, съзнавам всички ограничения, които поставят пред нас обстоятелствата, ситуациите, историята и времето. Затова моята вяра, макар и дълбока, не е абсолютна, не е сляпа.

В какво се изразява главното ограничение? В това, че писането само рядко, в изключителни случаи, влияе на хората и на хода на историята пряко, радикално и незабавно. Въздействието на писаното слово е по-скоро косвено, а може би дори на пръв поглед, в първия миг – невидимо, незабележимо. Защото е необходимо време то да достигне до съзнанието на възприемащия, време, за да започне да формира това съзнание, да го променя и едва по този заобиколен път да влияе по-късно на нашите решения, нагласи и действия.

За да може писането да промени нещо, решават не само авторите, но преди всичко възприемащите, читателите, тяхната чувствителност и доверие в словото, тяхната готовност и желание да реагират, да отговорят на полученото слово. Значение има също така контекстът, в който словото попада и е възприемано, атмосферата на средата, климатът на времето, състоянието на господстващата култура. Често това са обстоятелства, които могат да отслабят и дори да унищожат ценността и силата на написаното, върху които авторът – създателят на текста – няма някакво особено влияние.

Обаче въпреки тези пречки и бариери аз съм уверен, че писането може да променя, и то да променя много. Казвам това въз основа на опита на много мои колеги, които рискуваха живота си, а понякога дори отдаваха живота си, та със своята работа и писане не само просто да информират за това, което става в света, но и с тази информация да променят заварената действителност, да демаскират злото, да оздравяват ситуацията, да правят света по-човешки.

 
***
Да превеждаш – това означава също да приближаваш друга действителност, да я обясняваш, да я правиш по-разбираема и по този начин – по-близка, не толкова чужда и непонятна.

Присъствието на преводача, т.е. на някого, който ще предаде от един език на друг разговор или текст, става условие за съществуването и съжителството на човешката общност – на човешкото семейство.

Мисля си, че не дооценяваме факта, че известната ни световна литература само наполовина е писана от авторите. В останалата ù част я създават преводачите.

 
***
Нуждая се от присъствието на другия човек, защото се нуждая от излъчваната от него енергия, която ме укрепва: близостта на другия човек ме прави по-силен.

Усмивката е жизнена необходимост – човекът, който ни се усмихва, ни дава сили и оптимизъм, укрепва нашето чувство за сигурност. Когато срещаме някой непознат, ние сме му благодарни, ако ни се усмихне. Колко удоволствие и удовлетворение ни дава това усмихнато лице.

 

Публикукацията се осъществява със съдействието на Калоян Праматаров и изд. СОНМ.

 


 

© Христина Мирчева