по заглавие   по съдържание

Роуз Тримейн: "Къпинова зима" - "Американският любовник"

10.12.2017
Снимка 1

Из сборника "Американският любовник"

Превод от английски: Невена Дишлиева-Кръстева

 

Наближаваше Коледа. В Лондон беше топло и свежо, но докато Фран стигна до къщата в гората, въздухът стана леденостуден.

Горската къща беше на майка ù, а майка ù се казваше Пеги, и Пеги започваше да остарява и да става начумерена и груба. Фран не обичаше да ходи при нея, но нямаше избор. Пеги си бе счупила дясната ръка, защото се бе спънала в „някакво гнусно парче метал, захвърлено в гората“.

– Можеше да бъде вълчи капан! Можеше да ме пререже наполовина.

Не я преряза наполовина, само я приведе в безпомощно състояние и я направи кисела заради гипса и болката.

Още щом видя Фран, Пеги ù се развика:

– Нищо не мога да свърша. Губя равновесие. Не мога дори да вървя като хората. Трябва да поемеш ти.

Фран понечи да прегърне майка си, но Пеги я отблъсна.

– Не, не! Не искам да ме докосваш. Ще ме смачкаш.

Затова Фран я остави на мира и се качи в стаята си – това си беше нейната стая цял живот, откакто бе на десет и семейството се премести в Норфък в къщата сред гората. Вътре беше студено. Фран включи електрическата печка с два реотана. После отиде до прозореца и се загледа навън, видя как декемврийското слънце поляга зад дъбовете и чинарите и оставя светла ивица, сякаш лунна пътека, по тясната рекичка, опасваща гората – Триб. Преди много години Фран и брат ù Джеймс се спускаха с кану по реката и си играеха на таитяни, и сега Фран си спомни, че играта на таитяни ги правеше толкова нелепо щастливи, че им беше трудно през всичките години след това да изпитат отново подобно щастие.

Точно в момента единственото, на което Фран можеше да се надява в живота си, бе евентуален път към щастието (нещо като любимия на политиците термин „пътна карта“), въпреки че на практика тази пътна карта, както много други по широкия свят, беше факт вече две години, без все още да я изведе до целта. А целта бе да стане съпруга на любовника си Дейвид.

Разочароващо за Фран, Дейвид – преподавател по английски и поет на свободна практика с кадифен глас – продължаваше да живее с настоящата си съпруга, парламентарна лобистка на име Мейви. Все беше на ръба да напусне Мейви, но все не предприемаше крачката. И към днешна дата Фран вярваше, че за да накара Дейвид да скочи от настоящия си живот към бъдеще с нея, е нужно да се случи нещо, което изведнъж да изтъкне нейното великолепие в представите му. Дейвид ценеше постиженията преди всичко останало и това, което пречеше на Фран да го спечели – съзнаваше тя – бе липсата на постижения от нейна страна.

– Петдесетте чукат на вратата – много обичаше да ù напомня Пеги, – а ти какво направи с живота си? Майсториш коледни украшения от зебло.

– Зеблото – отвръщаше ù Фран, – е честен и красив материал, докато ти не си честна, майко. Аз съм работещ партньор в успешен магазин за подаръци, специализиран в ръчната изработка.

– Е, след като за теб няколко бода с иглата са причина за хвалба, така да бъде – изсумтя Пеги.

Фран си разопакова багажа и подреди дрехите в стария си гардероб, който нощем скърцаше и стенеше като живо същество. После седна на единичното легло, извади си блекбърито и прати имейл на Дейвид. Написа му, че за миг ù се е приискало капанът да бе разкъсал Пеги на две; разказа му за лунната пътека над Триб, която ù припомнила за някогашния ù копнеж по Таити; накрая завърши, че любовта ù към него хем е обвита в мрак, хем я усеща свойска, близка – като гората. Когато приключи с писмото и си помисли, че ù предстои вечер пред телевизора с Пеги, изживя трийсет секунди, в които ù се прииска да е мъртва.

През нощта ги връхлетя свирепа зимна буря, дойде изневиделица, стовари се над дърветата и само за шест часа се изля количество дъжд като за цял месец, река Триб придойде и преля, като понесе отломки и боклуци към градината на Пеги.

Уморена от шофирането от Лондон, Фран спеше толкова дълбоко, че не чу бурята, нито виковете на майка си от леглото. После я събуди някакво блъскане по рамото – оказа се, че Пеги я удря с бастуна си, Фран отвори очи и различи едрата фигура на майка си в тъмното, сякаш в стаята й внезапно бе нахлул кон с ездач.

Токът беше прекъснат. Фран стана и напипа халата си. Помогна на Пеги да легне в леглото, все още топло от собственото й тяло, и я покри внимателно, все едно завива дете. После слезе в кухнята да намери свещи и фенерче. Запрепъва се в тъмното, треперейки, зверски объркана от подредбата на кухненските уреди и подредбата на живота си. Копнееше за Дейвид.

Намери две свещи със сребърни свещници, запали ги и ги занесе на Пеги, която извърна ужасеното си лице към тях и извика:

– Не тези! Тези се палят само в дневната!

Фран остави свещниците, без да каже нищо. Взе старо одеяло от гардероба и се загърна с него, седна на един стол и зачака утрото. До стола на Фран имаше библиотека, тя извади книга напосоки и прочете заглавието: „Циркът на тавана и други разкази“ от Робърт Пен Уорън, издание от 1947 година.

– Ще ти почета, майко – каза. – Това ще те успокои и времето ще мине по-бързо.

– Няма нужда – отказа Пеги. – Трябва да си много добра, за да четеш на глас. Това не е като да въртиш иглата.

Фран не й обърна внимание.

– Разказът се казва „Къпинова зима“. Слушаш ли?

– Сигурно. Имам ли избор.

– Така. Ето как започва: „Наближаваше юни и минаваше осем сутринта, но имаше огън – макар и неголям, запален от буци – в огнището на голяма камина…“

– Буци от какво? – прекъсна я Пеги. – От какво?

– От торф – отговори Фран. – Така предполагам.

На сутринта се разкри мащабът на опустошението.

Разлагащи се листа, мъх, букови жълъди, отровни гъби, счупени клони, плетеници от изтравниче и камъни бяха изнесени извън гората от придошлата река Триб и натрупани като смет из тревата и лехите на Пеги. Между купчините имаше цели езерца. Триб течеше в новото си, по-широко корито. Вятърът бе утихнал.

Фран не искаше майка й да види тази гледка. Единственото нещо – одушевено или неодушевено – което Пеги обичаше, беше градината. Фран й каза да остане в леглото, но Пеги не я чу. Наложи се да й помогне да стигне до прозореца, където възрастната жена остана да ругае, облегната на бастуна си.

– Къде е Томас? – попита най-накрая. – Къде е той, по дяволите? Иди и го доведи, кажи му незабавно да се заеме да оправи всичко. Тази гледка ме съсипва.

Томас живееше сам в другия край на гората и след смъртта на съпругата си свързваше двата края, като се грижеше за хорските градини. Но вече беше на възраст и не по-малко вироглав от Пеги, разсеян и тъжен.

Когато отвори вратата на Фран, беше по пижама. В устата си стискаше тънка цигара. На масата в кухнята му имаше гевгир и кален корен от домашно отглеждано брюкселско зеле. Запали газов котлон и направи на Фран чаша чай. После се зае да къса малките зелки и каза:

– Виж какво ще ти кажа, госпожице Фран, и не ми се сърди. Майка ти ще ме умори. Леле, вярвай ми, точно така ще стане. Такъв тормоз, представа нямаш.

– Имам – вметна Фран.

– Знам защо си тук – да ме молиш да оправя градината. Майка ти иска да нарина калта обратно в гората. Ама някои работи не можеш ги върна на старото им място. Няма начин. Така й речи: не става, госпожице Фран. Знам, че наближава Коледа, обаче нищо не мога да направя. Стар съм вече. Кажи на майка си, че природата си е свършила своето и това е положението.

– Значи повече няма да идваш, Томас? Това ли ми казваш?

– Да, няма да идвам повече. Казвам ти го. Тази буря ми го заяви съвсем ясно и категорично.

Фран се върна бавно през гората. Бледа слънчева светлина се изливаше на прозирни водопади по пътя й и въздухът внезапно се стопли, сякаш беше пролет и зимата си бе заминала. Чувстваше се уморена, странно спокойна, доволна да се рее. Пиукането на блекбърито й я свари неподготвена и сърцето й заби учестено както винаги, когато получаваше имейл от Дейвид.

„Добре ли си там? – пишеше й той. – Каква епична буря! Вилнееше и тук, у дома, когато Мейви откри стихотворението ти в блекбърито ми. Няма значение. Мисля, че има качества за добро стихотворение. Какво ще кажеш да си направим дом с двама поети? Обичам те. Дейвид.“

Фран седна върху сивите корени на един бук. Имаше чувството, че се броят на пръсти миговете в живота й, отличаващи се с такава красота.

Дълго остана така, без да помръдва, представяше си предстоящите дни около Коледа, които ще прекара с Дейвид, ще се разхождат край Темза, ще ходят на гости у приятели, ще пият греяно вино или шампанско, ще си разменят подаръци по здрач. После превъртя съобщенията на блекбърито си и се зачете в мейла, който бе изпратила на Дейвид предишната вечер, как му описваше лунната пътека по Триб, копнежът й отново да стане таитянка и любовта си към него, „хем обвита в мрак, хем свойска, близка – като гората“. И забеляза – не за първи път – че блекбърито е накъсало редовете на странни места, така че прозаичният й текст внезапно и измамно бе придобил плътността и привидната пестеливост на стихотворение.

Фран се засмя. Вероятно ако живееш с човек, когото обичаш, всичко става лесно и достъпно за теб – дори писането на поезия. Отговори на мейла на Дейвид с една дума: „Да“. После се върна при къщата в гората и приготви закуска на Пеги на стария туристически примус, чийто син пламък заплашваше всеки момент да потръпне и да угасне, но устояваше.

Докато гребеше с лъжицата яйца, за да ги поднесе към устата на Пеги, й каза, че Томас не се чувства добре и днес не може да дойде, но тя, Фран, цял ден ще чисти градината и до вечерта нещата ще изглеждат по-добре.

– Не бъди толкова глупава – прекъсна я Пеги. – Няма да се справиш. Та ти нищо не разбираш от градинска работа. Ще изчакам Томас.

– Томас няма да дойде – каза Фран.

– Разбира се, че ще дойде.

– Не. Няма. Бурята му е казала нещо. И той е взел своето решение.

 

Превод: Невена Дишлиева-Кръстева
Дизайн на корицата: Деси Баева
Първо издание
Редактор: Надежда Розова 
Коректор: Ива Колева
Предпечатна подготовка: Асен Илиев
Издава: ICU, София
Цена: 15 лв
Формат: 120х190
ISBN 978-619-7153-31-6

 

Илюстрация: © Георги Чепилев

 

Още по темата в "Диаскоп":

"Какво ни очаква на книжния пазар?"

 


 

© Христина Мирчева