Митко Новков: "Бай Ганю питекантроп" - "От Мърквичка до минотавъра"

Илия Бешков е като че ли най-прорезно поразен и накърнен22 от този разказ, свръхстрадалец е заради него. Поради тази причина най-изтерзаните, уличаващи и изобличаващи Алековия герой рисунки са дело тъкмо на плевенския художник: „Бай Ганю убива своя автор“, „Бай Ганю и светите равноапостоли Кирил и Методий“, „Бай Ганю и Конституцията“, „Бай Ганю чете Бай Ганю“, „Бай Ганю във влака“, „Бай Ганю гледа Бай Ганю“23... Рисунките на Бешков са и най-онтологическите и метафизическите от всички: според графичното тълкувание на художника Бай Ганю не е персона, нито типаж, Бай Ганю е битие. В двубоя „Алеко – Бай Ганю“: „Един безпощаден двубой, в който автор и герой си отричат всичко – и правото на живот дори“, рисувачът безрезервно застава на страната на Алеко, сочи обвинително към действителния „човек от плът и кръв“ (действителен?; вярно ли?) Бай Ганю, бичува го без жал: „политическа издънка на робството и злонравието – убиец...“ Илия Бешков е и първият, който поставя двамата редом, след него това композиционно решение се превръща в общо място: Карандаш изобразява изтънко почудения Алеко, когото Бай Ганю благославя: „Е, направил си ме безсмъртен, Ваша милост, ама и аз чунким съм успял да те затрия?“; Тодор Цонев пък е опнал „хероя“ пред покрития с венци бюст на неговия автор, турил е гюлопродавецът на буквата „Ф“ яките си ръчища и гледа сърдито. Забележителна е между другото, разликата в поведението на Бай Ганю в интерпретацията на двамата карикатуристи: ако този на Карандаш е умилкващ се, този на Цонев е застрашителен. Сякаш се колебае – да прасне ли паметника с бастуна, който държи в дясната си ръка – един бая чепат бастун, повече за бой, отколкото за подпиране (гьостерица, не бастун), или пък да отмине, попържайки под мустак. Може дори да кажем, че ако Бай Ганю на Карандаш е онзи, дето ръшка Европата, този на Цонев е тукашният, местният, дето гърчи Българията. Но и в двете композиции някак еднопланово стои Бай Ганю, някак плоско и монотоннозначно. Докато при Бешков няма едноплановост: Бай Ганю е много повече свят, мир, звезда, вселена, отколкото човек; много повече мироглед, отколкото типаж, много повече доктринерска позиция за живота, отколкото рутинно-семпъл индивид. Бешков диспозитивира персонажа на Алеко в сравнителна перспектива със самия Алеко и тъкмо това сравнение издига творбите му до философско съдържание. Което съдържание просиява като че ли най-ослепително в изображението на знаменитото убийство24. Казано с думите на Христо Смирненски от стихотворението „Босоногите деца“, рисунката символизира абсолютната враждебност: „Два свята, единият е излишен!“. И наистина два свята: Алеко и Бай Ганю нямат нищо общо помежду си. Те и в пространството са разположени разнородно: убиецът се е надвесил над жертвата, която е в хоризонтално, а той – във вертикално положение. И тук възниква въпросът: Защо точно този момент е избрал Бешков, момента на Алековото издихание, защо не момента, когато Бай Ганю гърми от упор в Алеко, та тогава и двамата да са вертикални, както например са вертикални в рисунките на Цонев и Карандаш? Хвърля се Бай Ганю на капрата на файтона като един същи Владо Черноземски и стреля в поседналия удобно и фриволно бъбрещ си с Михаил Такев Алеко... Убийството е станало, докато писателят пътува с файтон от Пещера за Пазарджик (мишената въобще не е бил Алеко), но въпреки това Бешков, който провъзгласява искането, че изкуството трябва да ни „свързва с реалния обективен свят“, че: „всяко отклонение ще ви бъде като трън“, все пак го изобразява иначе? Разбира се, отлично знае защо го прави: Бешков не рисува обикновено убийство, той рисува сблъсък именно на светове и то на антагонистични светове, затова те пространствено не може да са еднакви, а единствено и само различни: „Изкуството – казва той – не подражава на обективния свят, а се изгражда по закона, по който е създаден светът“. Един топос, противопоставен от художника на друг топос. Тази рисунка25 ни показва универсуми: универсуми различни, универсуми антиподни, универсуми непримирими. Дали пък не поради това рисунките са две: в едната Бай Ганю стои над жертвата си отдясно, в другата – отляво26 (ил. 2.3; ил. 2.4)? Обкръжен е писателят от вселената на своя герой от вси страни. Няма мърдане, накъдето и да погледне Щастливеца – все Бай Ганю вижда, все Бай Ганю му е пред очите! Пък и не само Щастливеца е обкръжен – ние също като че ли сме свръхнещастни и съдбоносно обречени да сме обкръжени от Бай Ганю, не можем да мръднем, без да го срещнем. Тъй е впрочем и с многото разказвачи в книгата, които гдето и да идат, все Бай Ганю срещат: ако Алеко би се сетил да изръси някого от тях на Луната, сигурно и там той щеше да се сблъска с нашия вездесъщ херой, понесъл козинявите си дисаги. Да го види ачик-ачик, в цялата му натуралистична прелест насред Морето на спокойствието възправен, надигащ глас: „Булгар! Булгар!“ А той, хероят, реално хич не е за гледане: привел се е като питекантроп в дясната рисунка, съща маймуна, наистина маймуна (на маймуни ни обърнахте!): ръцете му почти до коляното увиснали, краката му криви, очите му дълбоко скрити под изпъкнало надочие. Не човек, а неандерталец: Никола Георгиев го нарича „силно проксемичен образ, може би най-проксемичният в българската литература“. Проксемичен, тоест „човешката телесност като знак действува и в горещината, която лъха от бай Ганьо, и в миризмите, които се носят около него, и в звуковете, полуприлични и неприлични, които издава тялото му, в резките му, нетърпящи прегради, движения“. Примитив, най-неподправен примитив. Да не отварям дума за шаячните27 байганювски дрехи – тъй груби и тъй първични, които обаче отново противоречат или поне не съвпадат с жизнената (или по-скоро с литературната) правда: та нали сам Алеко казва, че: „наметна си той една белгийска мантия“ – тоест едва ли ще да е чак толкова „етнографски“ на вид „нашият човек“, колкото ни го представя Бешков? Само знаменитите ботуши са налице, с вмирисаните байганювски краци в тях: „Шарките на чорапите му се бяха отпечатали на кожата – и без това нечиста и обрасла“. Поясът, потурите, калпакът, елечето, ризата, всичко „фолклорно“ е изписано, все едно са го извадили Бай Ганю от гравюра на Феликс Каниц. Докато „Иваницовият син“ е въстòчен викториански франт – елегантен костюм, жилетка, редингот, лачени чепици; изящният му цилиндър дори не се е търкулнал, а внимателно е положен на земята28. На лявата рисунка цилиндърът е над дясното рамо на писателя и точно под него Бешков се е подписал, сякаш е искал да подчертае наличието на луксозната вещ, а може би и своята съпричастност към излъчващия се от нея/него аристократизъм – на страната на цилиндъра съм, не на страната на ботушите; на дясната цилиндърът е под лявата подлакътница на агонизиращия, който се е повдигнал леко с едно последно предсмъртно движение, гледайки с почти бленно ожидание Бай Ганю право в очите. Изглежда така, все едно очаква нещо от него, все едно се надява на помощ от него. Обаче Бай Ганю – явно осъзнал какъв непростим грях е сто- рил, е отпуснал безсилен ръцете си, тих, несмислен, съкрушен. Смутен, объркан и безпомощен. На лявата рисунка убиецът е някак по-коравосърдечен, по-безчувствен. Любопитно е в тази връзка положението на дланите на душегубеца: на лявата, където е повече жесток, те са стиснати силно, в юмруци почти, с едва сдържани ярост и гняв, докато на дясната са вече отпуснати, пръстите на дясната ръка са само бегло очертани, а лявата се е прилепила безсилна ò канта, все едно е парализирана. Всъщност този Бай Ганю, когото рисува Бешков, няма нищо общо с оня, дето пътува из Европа, това е другият, който се е върнал тук, в родината ни, и упражнява мерзките си дела. „Европейски“ е Бай Ганю на Борис Ангелушев, дето гледа ведро и наперено, седнал фронтално срещу нас, накривил капа, вдигнал с достойнство и самочувствие дясната си ръка с още по-вдигнат поучително към небето дързък показалец. Там и ботушите му едва се виждат, докато при Бешков се набиват в очите непрестанно. Само веднъж сякаш Ангелушев подсказва Бай-Ганювото сетнешно поведение, но отново свенливо, дори оправдателно, с алиби – когато го изобразява при Константин Иречек. Валентин Стоянов, който в детайли анализира тази рисунка, илюстрираща главата „Бай Ганю у Иречек”29, пише:

Бай Ганьо е седнал на табуретка. Тя няма облегалка, няма подлакътници, определено му е тясна, което говори за принизено положение. Но позата на героя не показва притеснение; точнообратното – тя е агресивна, нападателна. Той е стъпил здраво на краката си, тялото му е леко прегърбено, създава се впечатление, че е готов за скок. Лявата му ръка е на бедрото и образува полукръг една заплашителна стойка. Жестът му с дясната ръка е агресивен – насочен пряко към събеседника, още повече, че в нея държи цигара – продълговат предмет, създаващ впечатление за пробиване, за проникване. Щръкналият край на мустака му контрастира с поддържаната брада на Иречек. Контраст има и между ръцете на героите. Ръцете на Иречек говорят за спокойствие, на Бай Ганьо – за деятелност, нападателност, агресивност дори. [...] Да, Бай Ганьо е настъпателен, дори арогантен. Но неговата агресивност е и реакция на факта, че е неприеман (в една или друга степен), че се нуждае от завоюване на собствено пространство и на място в обществото.

Напълно прав е Валентин Стоянов, случката с неприличния текст, подхвърлен му от Бодков, който той размята из Прага за възмута и потрес на стеснителното чешко гражданство-госпожино, е показателна – повече е безпомощен, отколкото всемогъщ юнакът в тая пуста чужбина. В Прага и в другите части на Европа, които героят на Алеко посещава, той е Бай Ганю на мускалите, не Бай Ганю на изборите, какъвто е тук, в България. Там е търговец, който трябва да се умилква, за да спечели; тук е политически деец, който трябва да заплашва, за да спечели. Но също както там, така и тук той е неприеманият, отхвърленият, затова трябва да си направи място, да си пробие път. Прочее, това радикално разминаване между Бай-Ганювите ипостази там и тук праща по дяволите доктринерските брътвежи на вулгарно-марксичестката критика, която вижда в изградения от Алеко образ единствено и само представител на въздигащата се, но въпреки това реакционна българска буржоазия: „брутален буржоа-парвеню“, го клейми и заклеймява Пантелей Зарев. Бай Ганю, нека пак се позова на Светлозар Игов, не е социален тип, нито класов или пък прослойка; той е онтологичен тип, един друг свят, който Алеко съзнателно е изградил, а Бешков още по-съзнателно изобразил. И съвсем умишлено в черно и бяло, без цвят, защото това е свят на крайности, не на преливащи се един в друг цветове (каквито Бешков използва в други свои рисунки, но без Бай Ганю на тях, „В очакване“ например). Друг свят, друг на Алеко, друг на Европа, но свой тук, в България... А според Алеко точно това е БЪЛГАРСКИЯТ СВЯТ... Толкоз инакъв е на франта Щастливец аборигенът Бай Ганю, че двамата нямат ни най-малко съприкосновение помежду си. Навсякъде, където са рисувани заедно, тяхната заедност е не докосваща се, а успоредна, паралелна. Успоредни прави (или криви), но не по Лобачевски или Риман, а по Евклид, тоест такива, които никога не се пресичат.

Вярно, при Бешков несъприкосновението е не успоредно, а под прав ъгъл, но това не смекчава, напротив – утежнява, засилва различието. Правият ъгъл като илюстрация на думите на художника: „Няма в нашата литература друг пример на такъв двубой между автор и герой“. На 90о двубой, на 90о противоборство. Или още по-добре: на 360о противоборство. Илия Бешков, за разлика от Борис Ангелушев, съвсем не е снизходителен към Бай Ганю, съвсем не иска да го оправдава или разбира; той е моето друго, другият е – и това е! В този смисъл неговите рисунки не са илюстрации към книгата „Бай Ганю“, неговите рисунки са илюстрации на битието „Бай Ганю“, на вселената Бай Ганю. Затова те са така изцяло самостоятелни, независими. Цялостни. Ангелушев илюстрира, вярно, но Бешков онтологизира. Тази е може би причината той да разбира Бай Ганю най-добре, най-дълбоко да е вникнал в това какво е Бай Ганю за българското и колко българското е обременено от Бай Ганю: „Не зная защо смятат „Бай Ганьо“ за весела книга – тя е много трагична. За съвременното напреднало съзнание на българския народ Бай Ганьо е един мъчителен, тежък образ. [...] Защото от него не лъха ни радост, ни надежда за някакво спасение.“ Прав е Бешков: до такава степен Алековият герой се е превърнал в мостра на всичко негативно, отрицателно, неприятно, антипатично, отвратително, гадно, смущаващо, гнусно, скверно, противно, кирливо, долно, отблъскващо, мерзко, възмутително, скотско, нечисто, долнопробно, неприветливо, омразно, проклето, престъпно, позорно, срамно, ненавистно, безчестно, блатно, кално, ужасяващо в определението на българското, че се е конституирал като общо място, в нарицателно име за всички пороци, които можем да си представим, въобразим и дори измислим за себе си. Прав е Светлозар Игов, когато нарича „Бай Ганю“ една от най-важните (да не кажа най-важната) български книги“.

Героят на Алеко сякаш е вечен, завинаги наш; олицетворение е на „българското непреходно“:

Бай Ганьо е герой на всички времена. В неговия образ Алеко Константинов е събрал отрицателните черти, присъщи на българина през 90-те години от 19. век. Може да се каже, че и днес, в 21. век, има хора с подобно негативно поведение на бай Ганьовото. Бай Ганьо е алчен, скъперник, егоист, лукав хитрец и лъжец, лицемер, има огромно самочувствие, причина за което е неговото материално състояние. Такива са т.нар. днешни „баровци“. Той е богат търговец, във всичко търси облага, иска да удари „кьоравото“. Както някои млади „бизнесмени“. Той е груб, агресивен, нахален, необразован и невъзпитан. Хора с тези качества се наблюдават и в наше време. И могат да бъдат наречени „внуци“ на бай Ганьо.

Цитираните думи са ученически, от есе на тема „Внуците на Бай Ганьо“, и са показателни: ние не знаем какво да правим с този образ на българското и поради това наше въпиющо незнание предпочитаме да изкараме Бай Ганю навън, извън нас, да го натоварваме с всякакви поквари, развали, грехове, зарази, та така да се разграничим и съответно освободим от него. Твърдим, че е нашето друго, обаче дълбоко в себе си знаем, че е свой, наш. Ругаем го, осъждаме го, низвергваме го, плюем го, порицаваме го не заради друго, а за да го отчуждим, отстраним, отдалечим...

Да покажем, че сме различни от него, неединосъщни с него. Бешков казва: „освободихме се от него“, обаче не, никак не сме! И май никога няма да бъдем: Бай Ганю е нашето вечно алтерего/зло, което бичуваме, но и оправдаваме под сурдинка, с половин уста: „Еее, какво да се прави, имаме си ги и такива!...“ Бай Ганю е българският самосъд, който чрез/с Бай Ганю съди себе си, на маймуни ни (на)прави... Фатум е, българският фатум, съдба и проклятие...

22Забележително е, че и двата пъти в Прага, сиреч там, откъдето идват в България шармантност, възпитание и обноски. И чехите, тези чехи, тези толкова културни чехи.

23 Рисунката от 1953 г. е може би най-зловещата от всички: Бай Ганю е разтворил вестник като че ли, а от зарешетено прозорче го следи тъмният и злобен неясен силует на неговия двойник, готов да го посече, ама сякаш се колебае – дали пък няма да посече сам себе си? А този четящ вестник Бай Ганю – дали пък не ще да е самият Илия Бешков?

24 Едвин Сугарев твърди за тази рисунка, че „дава най-високия интерпретационен ключ, съвместяващ проявлението Бай Ганьово и злощастния му списовател“.

25 Това е рисунка, не карикатура: Бешков остро се е противял на подобни криви определения, каквито му нахлузвали непрестанно: „Аз смятам тия рисунки съвсем не за карикатури, но те по навик ме правят карикатурист“.

26 Съобразно това ще ги наричам „лява“ и „дясна“ рисунка

27 За „великата шаячна правда“ на великите Илф и Петров се присещам тук.

28 Тук Бешков също кривва от историческата правда: Алеко изобщо не е бил строен, Александър Божинов го описва очевидчески: „невисок и нямаше стройна фигура“.

29 „Комуникативни и художествени употреби на езика на тялото, жестовете и мимиките в „Бай Ганьо“ от Алеко Константинов“ е заглавието на неговото изследване.

© Христина Мирчева