по заглавие   по съдържание

Ангел Игов: "Фини прахови частици"

29.01.2018
Снимка 1

Навярно вече знаете част от тази история. Самото събитие, в цялото си безобразно великолепие, беше отразено от всички телевизии; аз на свой ред дадох цяла поредица интервюта, в които бях принуден да повтарям горе-долу едно и също – признавам, че всеки път ми ставаше все по-забавно. Не съм предполагал, че ще дойде време през няколко часа да ме търсят за интервю. По-рано интервютата ги взимах аз, а най-често – хората, чиято посредственост се мъчех да поправя. Но така е то: положението, в което се намирам, неминуемо предизвиква интерес. Длъжен съм да уточня в самото начало, че това положение е според мен  съвършено нелепо. Намирам се сред хора, които са ми дълбоко чужди и на място, където никога не съм си представял, че ще попадна. И все пак това е място, към което мнозина се стремят. А то донесе и на мен определени привилегии, макар и различни от привилегиите, които си представят хората. Попаднах тук след низ от случайности, в чийто абсурден танц се въвлякоха най-близките ми хора, а един непознат за малко да загине, пребит на улицата с ритници. Кой не би искал да разкаже такава сочна история?

Проблемът е, че не знам къде точно започва тя. А това означава, че дори не знам дали е дълга, или кратка. Пък и вече сте подочули това-онова. Обаче каквото и да е стигнало до разсеяния ви слух, е съвсем малка част, ситна брънка от веригата, която пълзи като лъскава шарена змия през един иначе безцветен живот, какъвто, с тиха ярост, водят повечето от нас. Не си правя илюзии, че ще мога да разкажа цялата история или изобщо нещо, което да претендира за цялост. Но самият опит да проследиш шарената змия е достатъчен: щеш не щеш, започваш да намираш смисъл в преживяното, дори там, където очевидно няма такъв. Сигурно не ми приляга на възрастта да говоря така, може би това е привилегия на беловласи старци, вгледани с присвити очи в пейзажа, докато лулата догаря на дървената масичка до тях, а коленете им мудно се стоплят под вълнено одеяло, вече леко вмирисано на урина. С гнусливо задоволство признавам, че ни най-малко не приличам на някой от тези старци. Но все пак и за мен разказването носи една извратена утеха –  инертен паметник на случайността и глупостта. А ако моментът, от който ще започна, изглежда произволен, то успокоението е, че едва ли има миг, който да е с нещо по-отличителен и подходящ.

Затова ще започна с мига, в който влязох в един апартамент, който си мислех, че познавам достатъчно добре; влязох при човека, когото вярвах, че познавам най-добре от всички; и от едно стогодишно, добре реставрирано виенско кресло, ме посрещна следният зашеметяващ поздрав:

-  Къде си бе, Кирлив!

Апартаментът принадлежеше на моята удивителна приятелка от детинство Елица, макар че преди години немалко пъти го бях посещавал и без нейното знание. А в стогодишното виенско кресло, в което някога сядаше важен и за двама ни старец, сега се беше наместил, с булевардно неправдоподобие, човекът, когото винаги в мислите си бях наричал Йордан Дебелия. Вие навярно знаете кой е Йордан Дебелия, макар да не ви е известен точно с това прозвище. Но не знаете коя е Елица. Не знаете и защо беше толкова нелепо да ги видя тях двамата един до друг. Не знаете, че по това време вече се боях да не изгубя най-важните хора в живота си, не само Елица, но и Мартин. Да, ето че споменах и Мартин. Тук ще трябва да се внесе някакъв ред.

 

Откъс от книгата на Ангел Игов "Фини прахови частици"
ИК "Жанет 45", ноември 2017
Оформление: Кирил Златков
Редактор: Борис Минков
Цена: 15 лева
Брой страници: 195

 

Ангел Игов в "Диаскоп":

 


 

© Христина Мирчева

 

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника!