по заглавие   по съдържание

Петър Краевски: "Професионалистът"

18.05.2013
Снимка 1

- ...Това е всичко за днес, драги зрители. Гледайте и следващото ни предаване, в което ще ви разкажем за злобна леля, която се е барикадирала в къщата на своята племеница и прави магии. До нови срещи!

Сивия изгаси телевизора и метна дистанционното на кушетката.

                - Ще го утрепем в неделя – каза.

Очите му стрелнаха другия между веждите като контролен изстрел от зиг зауер.

- Заслужава куршума – ухили се Пацо. – Както се излага по телевизията, ще му спестим резила. Може ли да водиш шоу „Тв мускетари” и да изглеждаш като мармозетка с мустаци? Вече му измислих епитафията: „Д`Артанян зареди пълнителя в автомата и се обърна към мускетарите: "Един за всички, всички до един! Та-та-та-та-та...”. Дали ще му бъде забавно?

- Тъпо – каза Сивия и го изгледа втренчено.

Пацо Джейленото с право си носеше прякора. Създаваше впечатление на човек, скован от скрупули, който преодолява себе си в процеса на общуването. Оттук идваше парадоксалното усещане, че макар да минаваше за готин, това никак не му отиваше. За двайсет и пет години живот той бе успял да се превърне в пародия на своя патрон, а в известна степен и на самия себе си.

- Не бързай с куршума – назидателно продължи Сивия. – Направи ли проучване на обекта?

Джейленото обра усмивката, доколкото му позволяваха предните зъби.

- Както си ме учил, Сиви. Ето я жертвата. Заснет е на път за работа. Това е маршрутът му от ул. „Шейново” №13 до студията в Нови Хан. Бръмчи с Мерцедес CLS, регистрационен номер С 5555 СС, лилав металик. А тук е в журито на "X-Factor" заедно със световно известната певица Маруся... как ù беше фамилията...

- Много смешно.

- Маруся Илиева, бе! Не е ли сладка? Какви огромни мигли, Боже мой! Дано не клепне внезапно – ще издуха талантите от сцената! Миглите ù загребват такова количество въздух, че продуцентите пестят от климатици. Ако се качи на платноход, безветрието няма да е проблем, достатъчно е да намига на капитана.        

Сивия запали пура. Скулестото му лице излъчваше плътна досада, която бавно се превръщаше в неприязън.

- Ех, тая Маруся Илиева – не спираше малкият! – Тя е очарователен придатък на своите мигли. Ако излезе на припек, ще събере мъжките пеперуди в радиус от един километър. Ето, тръгва си. Плесна с мигли и отлетя...

- Много приказваш – сряза го Сивия.

Джейленото зареди поредното слайдшоу.

- Тук обектът си е вкъщи. Снимах го с дълга оптика от покрива на БНТ. Обитава апартамент на последния етаж, сто и десет квадрата, под наем. Хол, всекидневна, кухня, две спални, баня и тоалетна. Има лаптопи навсякъде, включително в клозета. Сърфира из порно сайтове. Никнейм: Huanita. Знаеш ли как капе тоалетното казанче на хакера? „Спам... спам... спам...”

Сивия реагира като буца лед. Има такива хора. Един на милиард. Могат да ти скъсат нервите, докато се мъчиш да ги разсмееш. Монголоидът беше от тях. Нещо повече, той със сигурност оглавяваше седморката.

- Кажи най-важното.

- Не плаща за чистачка. Пуши в асансьора. Изхвърля си боклука през прозореца след 22 часа. Обгрижва пет балконски мушката, всичките розови. Може би е гей. От психологическа гледна точка имаме работа с интроверт, принуден да показва екстровертни качества, следователно – депресиран. Между другото, по National Geographic показаха технологичен бум в цветарството. Когато растенията ожаднеят, звънят на стопаните си по мобилния: „Здрасти, аз съм сарделата. Ела ме полей!”. Представяш ли си? Оттогава следя и нашето мушкато с подозрение. Напърчило е листа като нимфоманка! Току ще ми звънне напролет: „Ало, Паце, прати ми пчелички, че ме е ударил хормонът – не се трае!”.

- Глупости – кисело каза Сивия.

 Джейленото преглътна нещо голямо и ръбесто, вероятно нараненото си достойнство, но продължи в самоотвержено позитивен дух.

- Имам го и на снимка в нюзрума на телевизията. Чете сутрешния вестник. Обърни внимание на заглавието: „Българин засрамил фитнес величията в САЩ!”. Бива, а? В тая криза ще им засрамим и анорексичките!

Сивия пафна в лицето му и загаси пурата в длан. Чувстваше се като заложник на Черния Синдикат. Бяха му натресли тоя младок, за да го въведе в тънкостите на занаята. Вече знаеше всичко за него. Пламен Иванов Трендафилов. Жалък смешник. Бивш сценарист на телевизионно шоу. Драскал скечове, чукал мацките от балета, вземал пари за черен PR, абе – леке! Бил в постоянен конфликт с режисьора Зарков, който му променял текстовете по художествени причини, всъщност от проклетия. Трендафилов търпял, търпял и накрая – с пепелника по главата. После го изтърбушил с ритници. Няма нищо по-непредсказуемо от маниакален сценарист под редакторски контрол. След инцидента го изхвърлили от телевизията. Цяла година трупал злост в магазин за перилни препарати, където пласирал хероин заедно с колумбийците. Молил ги да му спонсорират криминален роман, но мучачосите отказали. Не било рентабилно заради ДДС-то върху българската книга. Посегнал към дрогата. Под въздействието на гъба-халюциногенка блеснал в Коледното парти на картела Меделин в София – появил се пред босовете като Снежанка и в разгара на кан-кана ги избил до крак с картечни пистолети „Узи”, монтирани в огромното му бюстие, по един във всяка гърда. Това впечатлило когото трябва и ето го в Синдиката. Направо от улицата. Ония горе луди ли са?

Сивия си спомни срещата с Капо ди тути капи. „Мокрите поръчки зачестиха”, каза му генералът в барчето на парламента, „Трябва ни още един гений като теб. Обучи малкия. Има дарба да превръща убийствата в спектакъл, но му липсва твоята класа. Аре, целувай ръка и бегай.”

Прави бяха да му се възхищават. Сивия не убиваше просто така. За него работата беше изкуство. Той внимателно проучваше жертвата, откриваше какво мрази най-много и я ликвидираше точно с това. Безжалостно и с финес. Нима съществува по-пълноценно отмъщение?

- Ненавижда класическа музика – продължаваше Пацо, вече без предишния ентусиазъм. – Мрази Брукнер. Като малък свирил на цигулка, но се провалил с гръм и трясък на приемния изпит в „Любомир Пипков”. „Кръгла нула!”, така му казали ония в комисията, помни го и досега. С чалгата няма проблем, всички дискове в колата му са кючеци. Иначе минава за човек с изискан вкус, както повечето колеги. В тесен кръг всички въртят гьобека направо върху масата.

- Ясно. Антон Брукнер. Нулевата симфония.

 Пацо въпросително замълча.

- Антон Брукнер, младежо, е написал симфония с необичайна номерация - 0. Иди на „Шейново”, където е домът на обекта. Проникни в таванското помещение. Инсталирай уредба с долби стерео съраунд. Искам Нулевата симфония да се носи из въздуха на жертвения хабитат, деликатно и денонощно, като фон, който навява предчувствие за гибел...

- Това едва ли ще го убие – вдигна вежди Джейленото, поразен от поетичната мечтателност в погледа на тоя касапин. Сърцето му наистина беше в работата.

- Въпросът не е в убийството – каза Сивия. – Аз съм професионалист. Поставям поръчания в контролирана среда. Той трябва да се прости с живота си прецакан и ужасен.

- Значи го подлудяваме с Брукнер.

- Като начало. Свържи се с продуцента на предаването „Тв мускетари”. Ще говориш от името на Брукнеровото общество в Линц. Покани го на годишния фестивал по класическа музика. Ние поемаме разноските: all inclusive. Задача – заснемане на материал по куриозна тема: „Духът на Брукнер броди из Brucknerhaus”. Бута вази, мести мебели, чука по тръбите и тям подобни.

- Няма да се върже.

- За пари под масата ще се върже. Искай спешно запознаване с творчеството на Брукнер: симфонии, меси, мотети, реквиема „150 псалом” за солисти, хор и оркестър плюс Нулевата симфония, която активира призрака.

- А не е ли по-добре...

- Не. Диригентът на фестивала ще се включи по скайпа за достоверност. Задължен ми е. Ликвидирах тъща му на половин цена. Другото ще го научаваш в движение. Действай.

Сивия отново пусна телевизора и с това показа, че разговорът е приключен. От екрана някакъв професор разпалено поучаваше зрителите:

- ...Не, аз не съм маниак, но всички ме определят като телевизионна легенда. Имам петдесет и две книги за световната драматургия, а рейтингът ми е колкото всичките останали телевизии взети заедно. Не ви се натрапвам, но като ви говоря, ще ме слушате! Да чуем следващия зрител...

- Професоре, аз много те уважавам, да ти е*а майката!

- Кого псуваш ти бе, простак?!... На колко ракии си вече?... Още от сутринта си натопил джуките в алкохола!...Смукач!... Боже, тоя не е пил вода, откакто се е родил...

Унесен от напевната интонация на професора, Сивия неусетно задряма.

Сепна се от хлопването на външната врата. Между онази дрямка пред телевизора и това събуждане в три бяха минали две денонощия в подготовка на убийството.

Влезе Пацо, вдигна щорите и пусна следобеда в стаята.

- Обектът е пред нервен срив. Следвам го с катафалката навсякъде.

 Пурата на Сивия задимя като шашка от тамян. Бяха наели погребална кола – черна, комби, остъклено купе. Пацо я караше по маршрута на жертвата с цел психически тормоз. Като част от плана всички заведения в центъра слушаха радио “Classic FM”, където имаше платена ротация на Нулевата симфония от Брукнер, балконските мушката мистериозно бяха увехнали, а снощи, сякаш от нищото, на кокетната ул. „Шейново” се появи просяк с цигулка - той бездарно скрибуцаше насам-натам по неравния тротоар, докато накрая се установи срещу табелката с №13, под реклама на световно неизвестната фирма: „Кръглата нула”. Неонът й денонощно се отразяваше в прозорците на третия етаж.

- Говори ли с продуцента – равно попита Сивия.

- Говорих – отвърна Червенокосия. – Диригентът от Линц му се беше обадил. Бъдещият покойник вече работи по сценария „Духът на Брукнер броди из Brucknerhaus”. Заминаването за снимките е след седмица, но дотогава водещият ще е черпил с жито задочно. Между другото из главата ми се върти една свежа идея. Утре обектът е рожденник. Ще празнува в изискано заведение с фейсконтрол и джаз бенд. Може да продуцираме оркестъра да го поздрави с „Брукнер кючек”, когато му поднасят тортата.

- Посредствено – каза Сивия. – Следвай инструкциите и без лично творчество.

Пацо изпъшка някак дълбоко в себе си. Типична реакция на психастеник. Не търпеше пораженията. Явно бе убеден, че на плещите му се крепи светът. Сивия бе забелязал това, както и маниакалната му обсебеност да минава по точно определени плочки на тротоара, сякаш се страхуваше, че ако не стъпи там, където трябва, битието може да се разклати.

- Ама и ти си като ония тъпаци! – захапа го Джейленото не на шега.

            - Кои тъпаци.

            - Редактори, режисьори, разни шибани корифеи...

- Стига си дрънкал. Върви в катафалката. И на връщане да ми купиш пури.

Пацо демонстративно плю в саксията на мушкатото и затвори вратата след себе си.

Бяха паркирали катафалката на трийсет метра от „Шейново” 13. Ако нещо се объркаше, щяха да набутат обекта отзад и после да си го гръмнат на спокойствие в полите на Витоша. Такъв беше резервният план, според Сивия – банален и глупав, но Пацо настоя да се подсигурят, за да няма изненади.

- Ще ми дадеш ли последни напътствия? – подкачи го Джейленото.

- В нашата работа няма място за хуморески – каза професионалистът. – Алибито трябва да е желязно. Имаше един лаладжия като теб. Застреля прокурор в Илиенци. На Димитровден, малко преди „Лека нощ, деца!”. Когато ченгетата го хванаха, твърдеше, че в часа на убийството бил на площад „Славейков”. Купувал си книги, а после хранил гълъбите пред „Мак Доналдс”. Грешка.

- Ами да, кой купува книги днес?

- Не. Трудно ще нахраниш гълъби по здрач. Имат кокоша слепота.

Откъм Орлов мост долетя плач на полицейска сирена. Черна котка уплашено пресече улицата и се разтвори в нощта.

- Аматьори много – ледено каза Сивия. – Имаше и един смешник от Кокаляне. Застреля знаков бизнесмен. При разпита твърдеше, че същия ден бил на лов из Родопите. Ударил сърна, но я зарязал в гората. Сачмите разкъсали жлъчката и месото се похабило. Грешка.

- Естествено, в Родопите няма сърни.

- Не. Сърните нямат жлъчка.

Пацо се ухили насила и си погледна часовника.

- Сиви, ти си моето вдъхновение! Ще ми заемеш ли двата сюжета?

- Твои са.

- Пиша сценарий – загадъчно се усмихна Джейленото. – Искам да внуша ужаса от смъртта. Проследявам последните дни от живота на един нещастник. Зрителите виждат всичко през неговия поглед: мъки, терзания, напразни надежди за спасение... Когато накрая умира, залата остава тъмна три безкрайни минути. Три минути мрак и тишина. Ужас.

Последва мълчание, което събуди някакъв атавистичен страх, подсилен от интериора на катафалката. Всеки се опитваше да преживее ужаса на своите три минути.

- Време е – не издържа Джейленото. – Както твърди един колега, писател, животът не е за всеки.

- Кажи му да се гръмне.

Сивия излезе на въздух, разкърши рамене и се прехвърли  в остъкленото комби. Трябваше да подсигури задната част на защитния периметър.

Не след дълго от входа на „Шейново” изплува силует с тежка походка. Всичко в него подсказваше, че  нещо не му е наред, но малцина биха се досетили, че злоупотребява със симфониите на Брукнер. Бавен и отнесен, той се запъти към лилав мерцедес, паркиран под фирмения знак на „Кръглата нула”.

- Сега ще влезе в колата – каза Сивия. – Вратите ще се заключат. Пред него ще блесне брояча на бомбата. На екранчето ще се изпише: „3... 2... 1... 0”. Първите акорди на Нулевата симфония ще се смесят с грохота на взрива... Красота!

Жертвата наистина влезе в джипа, запали мотора, даде  мигач и запраши към Докторската градинка.

Тишината на „Шейново” се утаяваше цяла минута.

- Хм – чу се накрая.

Вратите на катафалката се заключиха автоматично. Пацо обърна глава. Залепи нос върху разделителното стъкло и направи смешна гримаса.

- Сиви, оттук нататък поемам аз. Път на младите! А старите коне ги убиват, нали?

- Как – каза Сивия с интонация, все едно не задаваше въпрос.

            - Както си ме учил. С това, което мразиш най-много.

Намигна му и пусна климатроника на купето.

В отсега за покойници се чу съскане, което се смеси с поредица от леки подхилквания.

- Райски газ, учителю. Извинявай, но ще те развеселя до смърт. Дори епитафия ти измислих:
 
Може да е тривиален,
но финалът ти е тоз:
Аз съм просто гениален!
Ти си гениално прост.

Отсреща Сивия се тресеше от смях.

- Така те искам! Та ти си бил забавен? Чу ли изявлението на вътрешния министър: „Ние предотвратихме отвличане на едно предстоящо момиченце на бизнесмен!”. Убийствено, нали?

Смехът на Сивия прерасна в безумен кикот. Лицето му се сгърчи в гримаса на клоун. Задъха се. Очите му изкочиха от орбитите си като в последен стадий на Базедова болест.

Пацо веселяшки му показа среден пръст и го довърши:

- Каква стана тя, драги ми Смехурко? След четири милиарда години еволюция се появяваш ти. Едно същество, което гледа тъпо и си чеше ташаците. Смешно е, да. Сега ще си отсмееш за цял живот. Я каква уста си отворил! Гаче си прочел Кафка и Удхаус накуп... Какво? Ква-ква? Ахааа, жабкатааа. Знам, там са парите. Всичко това аз съм го измислил. Петдесет бона струваш. Ето ги мангизите.  

Жабката блъвна пачки с разкъсан бандерол. От банкнотите ехидно гледаше президентът на САЩ Маккинли, серия 1926-та година. 

- Шибано копеле! – изкрещя Джейленото като прецакан с петдесет хилядарки и стовари юмруци върху волана.

Касетофонът на колата се включи. Леденият глас на Сивия изпълни купето на фона на неистовия кикот отзад:

„Ти успя, младежо. Не се възгордявай. Знаех, че ще ме убиеш. Разбрах това, когато проникнах в  твоя компютър. Не можах да пропусна един любопитен файл: „Професионалистът. Литературно реалити” от Пламен Трендафилов”. Хм. Идеята да описваш съвместната ни работа е твърде глупава. Писател под прикритие следи действията на истински килър и накрая го убива със собственото му оръжие. Тъпа фабула. А финалът направо е за боклука. Как беше: „Напушен с райски газ, Сивия умира от смях. Претендентът прибира парите и се отървава от трупа. Край.” Е, претенденте, трупът ти казва, че е време да свалим картите. Всъщност, ти беше поръчката. Поздрави от колумбийците. И от режисьора Зарков. Ти си последната ми работа на тоя свят. Когато докторите казаха, че ми остава само един месец живот, реших да комбинирам смъртта ти с едно елегантно самоубийство. По моите правила. Вече знам какво те яде. Най-много мразиш да те редактира някой без чувство за хумор. Някой, когото считаш за бездарник, нищожество, претенциозен нещастник. Някой като мен. Аз го правя сега. Редактирам твоето литературно риалити. Задрасквам поантата на твоя сценарий. Моят финал звучи така: „Тик-так-тик-так-тик... Сбогом, тъпако. Бум.”.

Бум. 


 

Доцент Владимир Янев за Петър Краевски

"Отрано се изявява като активно публикуващ сатирик.

Предпочитан сътрудник в множество периодични издания и електронни медии, многократно отличаван с награди, той е автор на книги с хумор и сатира: ранните му изяви са „Стриптийз по всяко време” (1990) и „Вятър от консерва” (1992), а навлизането в художествената зрелост се представлява от „Ало, как сте?” (2001) и  стихосбирката „Сомнамбул” (2006).

Актуалността и оригиналността на различните жанрови отреагирания спрямо злободневното са израз на творческа и социална ангажираност. Ловко опериращ със стиха, умеещ да изгражда интригата и пародийното звучене в прозата си, Петър Краевски е плодовит писател, чийто талант го поставя много по-високо от редицата навлезли в областта на хумора и сатирата. Явно е, че той е възпитан в духа на значимата наша и чужда традиция, а сред новите автори е сравним както с проявленията на пловдивските творци (Никола Джоков, Здравко Попов, Павел Нейков, Иван Златев), така и с Васил Сотиров, Виктор Самуилов, Иван Кулеков.

Из книгата на доц.  Владимир Янев „Литературният Пловдив от XIX век до наши дни” (ИК „Хермес”), 2008 г., стр. 254

 


 

Разказът е от книгата на Петър Краевски "Операция Райски газ", ИК "Жанет 45", 2012

илюстрация: Георги Чепилев

снимки: премира на "Операция Райски газ" в книжарница "Хермес - Централ" -
със Здравко Дечев и Петър Краевски