Френското кафене: Писатели

20.05.2013
Снимка 1

Разказ от Стефан Кисьов

Излязох от къщи и ми се стори, че се е позатоплило. Е, не беше нищо кой знае какво – все пак беше декември. Но ми стана приятно и докато вървях към спирката си мислех за това.

Три хлапета седяха на пейката до съседния блок.

-Пет – каза едното и ме погледна.

-Четири – отвърнах аз.

То ми направи с ръка знак „окей” и смигна.

Качих се на 76, поклатушках се до „Граф Игнатиев”, където слязох и тръгнах нагоре. Минах от дясната страна, покрай магазинчетата, а после – край сергиите, които бяха отрупани с банани, мандарини и портокали. На много места пишеше, че мандарините са без семки.

Беше малко смешен надпис: „СОЧНИ, БЕЗ СЕМКИ”

 

ПИСАТЕЛИ

Събота, неделя и понеделник се държах като глупак, във вторник писах криминален разказ, а в сряда седях във Френското кафе, когато до мен се настани една французойка.

Отдавна я знаех.

Тя се зае да подчертава думи в една българска книга, а аз зачаках да свърши.

- Вие французойка ли сте? – попитах лицемерно невинно след това.

Била. Разбъбрихме се, а после я попитах дали не би могла да преведе някой мой разказ на френски.

- Защо? – учуди се тя. По-добре да потърся преводач на немски. В Германия имало по-силен интерес към българската литература.

- Все пак френският е световен език – отвърнах. – Пък и вие сте французойка…

- Знам. Но няма смисъл. Литературните издания във Франция не печатат разкази. А и няма интерес към българските автори. Има интерес към руснаци и румънци. Също към албанци. Вашата Юлия Кръстева например като дойде във Франция, се представяше за рускиня.

- И аз ще се представя за руснак.

Това не я впечатли.

- После, трябва да е нещо много актуално. Опитайте в „Отворено общество”. Но трябва да е нещо съвременно. Социално.

- Или нещо екзотично?

- България не е екзотична за французите… Аз не мисля така обаче – усмихна се тя.

- Тогава нещо за Босна? - сетих се. – Става ли?

- Босна беше актуално преди две години.

- А емигрантски роман?

- Това също е омръзнало. Сега във Франция е на мода японската литература.

- Значи ще напиша нещо за Япония – въодушевих се.

- Не, не сте японец – отбеляза тя.

- Вярно.

- Важното е да сте японец.

По-късно отидох в едно заведение на „Стефан Караджа”, където барманката ме мразеше, писателят Емо Тонев ми смигаше, а поетът Вальо Даскалов ми се сърдеше. Беше купон както винаги, а по едно време се появи летецът-прототип на героя на новия роман на Степан Поляков. С тях двамата и сина на дисидента Петър Манолов бях прекарал една тъпа вечер преди няколко седмици.

Попитах го какво прави и той ми каза, че се върнал от Лондон преди три дни.

- Как прекара там? – полюбопитствах.

- Запознах се с един английски писател – похвали се той.

- Къде?

- В Хайд парк. Обеща да ме включи в романа си, след като му дадох половината от геврека си.

из цикъла "Френското кафене"

 

Разказът е от книгата "Нощта на удавниците"
издателство "Безсмъртни мисли", 2012
графичен дизайн Емил Кукушев
 

 

ОТЗИВИ

"Стефан Кисьов се наложи в литературата не с режисура, а с повествователните си качества. Неговата проза е умна, защото е добро разказване и е добро разказване, защото е умна.Той няма нужда да цитира учени книги за "баналността на злото", не само защото го е видял в българската действителност (умението да видиш нещо днес е дори по-рядко от способността да го изразиш), а и защото умее да го изрази в разказ, който няма нужда да мъти словото, за да изглежда дълбоко."

проф. Светлозар Игов из предговора към книгата "Нощта на удавниците" -
"Паметник на "неизвестния" убиец Стефан Кисьов" -
рецензия, публикувана в "Литературен вестник", 2004
 

"Нощта на удавниците" е замислен като сборник с разкази, но всъщност представлява оригинален опит за роман на един от най-добрите съвременни разказвачи Стефан Кисьов. Тридесет и шестте истории преминават една в друга, те имат един и същи герой, като свързващата нишка помежду им е не само времето, а и кратки встъпления. Голямото предимство е, че лицата, описани в тях, са действителни, обрисувани съвършено прецизно и един ден тази книга ще бъде незаменимо четиво за литературните ни нрави в годините на прехода... Тя е по-зряла от предишните книги на Кисьов, без да е загубила нищо от неговия разказвачески дар и усет към най-дребния детайл. Еротизмът на текстовете не е случаен, а в описанието му Кисьов е ненадминат."

Петър Величков

"Стефан Кисьов е нещо като родоначалник на всички постмодернисти в областта на прозата, които изхвръкнаха от ръкава на "Литературен вестник"."

Деян Енев, Liternet

"Един от най-добрите разказвачи на историите на нашето време е Стефан Кисьов."

Йордан Ефтимов, в-к "24 часа"

"Историите на Кисьов са дневник на годините на прехода не само в България, но и в цяла Европа, след падането на Берлинската стена"

Емилян Николов, "Litclub"

 


 

илюстрация: Георги Чепилев