Д-р Н. Сяров: "Имало ли е предателство при залавянето на Васил Левски"

Из документи от миналото

За да получи този въпрос едно правилно, близко до истината разрешение, трябва да го разгледаме при онези обстоятелства, при които е станало залавянето на апостола.

На 19 септемврий 1872 год., въпреки енергичното противопоставяне на Левски и част от членовете на комитета, авантюристът Димитър Общи с една чета извършва обира на пощата Орхание – София и задига 130,000 гроша, сума, потребна за закупуване на оръжие. Софийският управител Махзар паша успява в късо време да залови обирачите – в това число и Общи (около 25 октомврий). Отричайки всичко в началото, той и другарите му решават да разкрият цялото комитетско дело в най-малките подробности – всички комитети, всички лица, всички свърталища, които знаели, та да види Европа, че българският народ е узрял за свобода и да му се притече на помощ. Левски бил посочен като „баш комита”, главен организатор и ръководител на комитетите. За съдене на Общи и хората му била учредена особена „извънредна комисия”, в която влизали и българи чорбаджии. Турското правителство наредило до всички полицейски органи да вземат възможни мерки да бъде заловен този страшен, този опасен комита Васил Левски. Портретът му бил възпроизведен и разпратен навсякъде, а томува, който го залови или го предаде, било обещано 50,000 гроша.

Левски по това време сновял из южна България, между Сливен, Стара Загора, Пловдив и София, и насърчавал комитетите да следват делото без колебание и страх.

На 28 октомврий били арестувани Марин п. Луканов и Димитър Пъшков, посочени от Димитър Общи, а с тях погрешно поп Лукан, вместо поп Кръстьо. След 15 дена тях закарали в София, където поп Лукан бива освободен, а в Ловеч бива арестуван поп Кръстьо, като бива пуснат и поставен под полицейски надзор.

Всичко в Ловеч замлъкнало. Останалите хора на комитета били обхванати от голям страх. Разногласия, раздори, интриги, клевети разядали комитетското дело няколко месеци преди това и от ден на ден ставали все по-страшни. Левски чувствал вече как всичко се разнищва и се изплъзва из ръцете му. В писмата си той започва да ругае и да упреква в негодност комитетските дейци.

Към 20 декемврий Левски се озовал в с. Колибето, близо до Троянския манастир. Троянските съзаклетници се срещнали с апостола и му казали, че положението тук и в Ловеч е много страшно, че многобройна войска и стража е натрупана в Ловеч, че навсякъде по пътищата сноват и кръстосват заптии и войници, като внезапно нападат и обискират ханища и къщи деня и нощя, че ужасен страх е обладал Ловчанско и Троянско, че портретът му е в ръцете им и че се взират в лицето на всеки пътник. Подобно предупредително писмо получил той и от ловчанци. Обаче Левски не отдавал голямо значение на безсръчната турска полиция - колко пъти той ял и пил с потерята, изпратена да го дири!...

Левски се промъква към Ловеч и спира в къщата на Никола Сираков, в махала Дръстене. Срещнал се с Величка Хашнова, сестра на Марин п. Луканов, която му казала да се пази от поп Кръстя, у когото Левски, напротив, е имал голяма вяра, но който е бил много неприятен на Луканов и Пъшков. Тук той повикал и поп Кръстя, който му предал комитетските суми.

На Христо Цонев Латинеца, комитетски човек, който държал комитетското ханче в с. Къкрина и който си бил в града за Коледа (къщата му била над тази на Ник. Сираков), Левски казал да се върне в Къкрина, че вечерта на втория ден на Коледа можели да нощуват там.

На 26 декемврий, в 3 часа след обяд, Левски и Никола Цветков, тоже доверен човек на комитета, потеглили за Севлиево. По пътя Левски му казал, че тази вечер ще нощуват в Къкрина (на 17 км. От Ловеч). В самаря на коня били зашити книжата, които Левски събрал, за да ги отнесе в Букурещ.

Като приближили местността „Пази мост” –  в дъното на една обширна котловина, на шестия километър от Ловеч, Никола Цветков от коня си забелязал отдалеч още, че един заптия на кон иде насреща им и обадил това на Левски. Левски веднага се отбил на страна от пътя, в лозята. Дебел сняг покривал земята. Заздрачавало се. Заптията, като се приближил, попитал Никола къде отива и кой е другарят му. Никола отговорил, че не го познава. Заптията запитал Левски кой е и къде отива, той отвърнал, че отива на лозето си да види колко кола тор е стоварено. Стражарът се вгледал внимателно в пътниците и си отминал, без да има каже нещо. Левски отишел нагоре през лозята почти цял километър, прехвърлил висотата, настигнал Никола на шосето при една локва и продължили пътя си. – Ето тази забележителна среща е била фатална за двамата пътници. Тя е от естество да породи редица съмнения и подозрения у турския изпитан полицай: при неговия вид още пътниците се разделят, те не се познават (!), при такъв малък зимен ден се отива на 6-я километър в 5 часа вечерта да се броят купчини тор! А след всичко това местността е позволявала на заптията да гледа и проследи „лозаря ловчалия” на 2 км., до прехвърлянето му зад висотата... без да се спре в лозята!...

Вечерта късно пътниците стигнали в комитетската механа в с. Къкрина. Преди да си легнат, ханджията Христо Цонев им съобщил, че турската потеря вече няколко пъти е обсаждала и претършувала ханчето. Ето защо ще трябва да станат сутринта по-рано и да се отправят за Севлиево, и то по пътеки, вън от шосето, тъй като по него сновяли заптии и спирали и разследвали всеки пътник. До този момент, през всичкото време на разговора им с Никола Цветков, Левски нито е казал, че ще чака поп Кръстя, както гласи измислицата, нито пък е имал вид, че очаква някого. Значи всички тези измислици, построени от Заимовци и др. биографи на Левски, са празни приказки. Те се основават на записването от Захарий Стоянов, който безкритично и на доверие е записал онова, което му са разправили в Ловеч, противниците на поп Кръстя, станали вече видни личности и големи обществени фактори.

Доколко бяха изискани и прецизни тези „записки”, се вижда, между другото, и от това, дето за лобното място, където бе заловен Левски, е посочено от Захария Стоянов ханчето на шосето Ловеч – Севлиево, когато това ханче е в самото село – на 3 км. Северно от шосето. Тази грешка и днес още стои в учебниците по история. И дълго ще стои, щом като така леко и отдалеч се записват историческите факти. Когато Захарий Стоянов е писал своите записки, той не подозирал, че ежбите, борбите, страстите между членовете на бившия Централен комитет не са били още уталожили, напротив, че са се били още по-силно разпалили, тъй като всеки е имал желание и стремеж да очерни другите, за да изглежда той по-бял; за да пожъне за себе си повече слава, за да обере повече блага в новата държава...

Илюстрация: К. Буюклийски

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника!