Стефан Кисьов: "Морето и водата са винаги по-силни от нас. Каквото и да правим."

20.05.2013
Снимка 1
В рубриката "Българи в чужбина"
 
Разговор с писателя Стефан Кисьов -
за Лао Дзъ, постмодернизма, удавниците и противоречията в живота
 
 
Знаете ли, че от Вашите разкази стават чудесни сценарии за комикси?

Не, но ще се радвам ако е така, защото много обичах комиксите. И ще е любопитно, ако някой реши да направи комикс по мой разказ.

Пишете ли пиеси?
 
Имам една поставена пиеса: „Гларуси“… за съжаление тя е и единствената, която съм писал. Напоследък се върти една идея в главата ми. Но нека да видим.

Има някакво противоречие във Вашата биография – Френска езикова гимназия, два университета, Сорбона, а от друга страна – електромонтьор, сервитьор, сценичен работник и т.н.

Целият ми живот и самият аз сме противоречиви. Мисля, че в противоположностите е ключът към познанието. Всяко нещо има две страни. Поне две. Ако няма омраза, няма да има любов. Ако няма красота, как бихме познали грозното?

Прав ли е Деян Енев като казва, че сте "нещо като родоначалник на всички постмодернисти в областта на прозата"?

Не, родоначалник на постмодернизма е Лао Дзъ. Или Шекспир. Или Франк Синатра. Хубавите жени. Шегувам се. Сериозният отговор е, че не знам. Всичко е възможно. Във всеки случай аз бях и ще си остана Стефан Кисьов. Винаги пиша така, както ми се пише.

Вие ли избрахте постмодернизма или той Вас?

Всъщност аз съм малко демодиран. В главата ми се въртят автори като Конфуций и Шопенхауер, Кафка и Достоевски,  Селинджър и Стендал… Но с удоволствие чета и най-старите български писатели като Черноризец Храбър и Климент Охридски.  Ако това е постмодернизъм, значи съм постмодернист.

Стилът  в "Нощта на уданиците" е крайно изчистен, лаконичен.

Тогава ми беше приятно да пиша така. Разказите сами избраха формата си. Ръката ми просто следваше мисълта. Писах ги на един дъх, а след това нищо не промених. Исках да ги оставя съвсем близки до оригинала. Да съхраня разговорния език на 90-те. Епохата.

Откога пишете "Нощта на удавниците"? Защо чак сега се появява?

Писах разказите между 1995 и 2000 година. Отпечатваха ги в „Литературен вестник“ и „Литерурен форум“, някои – във вестник „Труд“. В ония години бях един от най-печатаните автори – с по 20-30 разказа в централни вестници за година. Особено 1995 -1997 година. Написах доста разкази. Но така и не ги събрах в сборник, въпреки че доста приятели ме караха да го правя. Аз съм малко разпилян. Започвам нещо, не го довършвам. Започвам второ, също го оставям недовършено. Трето, четвърто – така до безкрай… Все се хвърлям в нови и нови неща… После започвам да се връщам към старите. И така тия разкази останаха, а аз междувременно написах осем романа. Но миналата година един издател, този на сборника „Нощта на удавниците“, предложи да ги издаде – и те се появиха на бял свят.

Кои са удавниците?

Живите. Но който не плува, не се дави. Морето и водата са винаги по-силни от нас, каквото и да правим. И ни привличат с безкрая си…  

Какво внушавате с последната си книга?

Тя е за едно противоречие. Между мечтата и реалността. Героят не е обаче празен мечтател, попаднал в големия, лош град. Въпреки, че му се случва да помечтае или да срещне и други мечтатели.  Не. Той е по-скоро търсач на Истината. На Смисъла на живота. Той се бори и с несправедливостта. Понякога е сърдитият млад човек. Това е и книга за надеждата. Докато има мечти и гняв - има и надежда. Дон Кихот не е  създаден напразно. Нито вятърните мелници – само за да се мели в тях брашно.

Какво е да си писател в България и какво - извън нея?

Навсякъде е едно и също – трудно, непосилно. Не е за всеки. Не е въпросът дали си умен или талантлив. Въпросът е дали си готов да  рискуваш живота си. Писането е риск. Аз бях наясно с това още на 12 години, когато прочетох „Мартин Идън“.  Залогът не е слава или смърт. А мъдрост или смърт. Само мъдрите писатели оцеляват. И в България – и извън нея.

Вие сте първият носител на наградата за български роман „ВИК”, номиниран с „Нощта на удавниците” за наградата „Хеликон”... Получихте ли признание – не само от тесните литературни кръгове, но и от публиката?

Признанието е относително нещо. Някои го определят с цифри, други с емоции… Всичко на този свят е относително – и нетрайно. Преживявал съм мигове на слава и на отрицание – и съм оцелявал. Ние сме прашинки в космоса, светлинки в мрака… По-важно е да си вярваме, да сме убеден в правилността на Пътя. Литературата е Път – към хората. Но и към себе си.

В „Нощта на удавниците” героите са реални личност, повечето от тях – живи. Радват ли се или са недоволни?

Някои от вече покойните ми герои доста се нервираха от тия разкази. Докато бяха живи, имам предвид. Николай Кънчев, Тончо Жечев, Дончо Цончев… Чувството ни за хумор се размина. В живота е важно да имаш такова чувство. В крайна сметка, то ни отличава от животните. Други герои - като Данчо Ефтимов, Георги Господинов, Пламен Дойнов и особено някои героини, се радваха, че са описани. Писателят – изобщо пишещият човек, винаги рискува да разсърди някого. Това е част от занаята.   

Имате ли врагове / приятели в литературните среди?

Врагове? Не ме интересуват. Виж, приятели имам доста. Обикновено все някой ме харесва за приятел. Аз съм весел човек. По своему. Но вече нямам много време за приятели…  за съжаление. Работа, семейство….
 
Дал
ù Вашите книги са донесли някому вдъхновение?

Мисля, че доста млади таланти от 90-те от кръга на „Литературен вестник“ ми бяха фенове. Причината е както в това, че бяхме приятели, така и в простотата, с която пиша. В искреността ми. В това, че описвах себе си като писателя. С главно „П“. Кратките изречения. Действаше заразително.

С какво се занимавате в момента, ако не е тайна?

Не е. Това, което съм правил винаги. Търся Смисъла. Търся Пътя. Правя го, като пиша нов роман – в Прага, където живея от две години… но не завинаги, разбира се. Ще се върна в България сигурно догодина.

Срамежлив ли сте?

Май да. Не съм много сигурен дали е точно това, но е нещо подобно. Но това отдавна не ми се струва важно. Всички сме някакви. Пълни сме и с качества, и с недостатъци. И това е нормално. Трябва да се приемем такива, каквито сме. Да приемем и другите. Живота.  

Вашият литературен герой намира ли любовта все пак? Ако изобщо я търси.

Героят ми  - не. Той продължава да я търси. Но, разбира се, не само нея. Също като мен.

Едно послание към читателите на „Диаскоп”.

Търсете смисъла на това, което правите.
 
разговор: Христина Мирчева


 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА


Стефан  Кисьов е български писател.
 
Роден е на 30 април 1963 година в Стара Загора, където завършва гимназия с преподаване на френски език "Ромен Ролан". Учил е в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", в Софийския университет "Климент Охридски" и Парижката Сорбона.
 
В стремежа си да опознава живота и трупа жизнен опит като писател сменя множство професии, но никъде не се задържа за дълго, често пътува и живее в различни градове и държави. Работи като електромонтьор в трамваен парк в София /1984-85/ , като сценичен работник в Старозагорската опера /1986/и НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" /1999/,като сервитьор в НДК /1988/ Интерпред София /1990/ и резиденция "Бояна" /1998/, в хотели на Черно море в Слънчев бряг /1986, 87/ като администратор, а по-късно в софийската Нова телевизия /1995-96/.
 
През 1990 година емигрира със семейството си в Швейцария, където остава да живее в продължение на две години предимно в Цюрих, но след това се зъвръща в България.
 
Пише от съвсем малък, започва да публикува сравнително късно в "Литературен вестник" през 1995 година, където създава и поддържа рубриката "Криминале" в продължение на шест години. През 1986 година дебютира с романа си "Джубокс", в който пресъздава атмосферата на т.нар. "гларуски години" от времето на социализма.
 
Следват романите "Никъде нищо" и "Не будете сомнамбула" /2000/. С романа си "Екзекуторът" става първият носител на наградата за български роман "ВИК" през 2004. Живее в Прага.
 
Автор е на пиесата "Гларуси", 1999 и на следните произведения:
 
- Джубокс, роман 1996 г. изд. Литературен форум
- Никъде нищо, роман 2000 г. изд. Графити
- Не будете сомнамбула, роман 2000 г.
- Екзекуторът, роман 2003 г.2004, 2005 изд. Жанет 45, 2007 г. издателство ЕРА
- Един сервитьор в резиденция "Бояна", публицистика, 2004 г. изд.Изток-Запад
- Твоето име е жена, роман 2007 г. издателство ЕРА
- Воайорът и кваратиранткатa, роман 2008 г. издателство ЕРА
- Тайната на рицаря Капулети, роман 2011 г. издателство ЕРА
- Нощта на удавниците, изд. "Безсмъртни мисли", 2012