по заглавие   по съдържание

Черни мъниста в европейската култура

07.03.2018
Снимка 1

 

„Вероятно няма да доживея да видя книгата си публикувана. Дните ми са преброени. Господ най-накрая чу молещия ми глас - не за промяна, а за пълно избавление... И така ще бъде по-добре, отколкото  да отнема живота си сам, към което ме тика липсата на храна и средства за най-необходимото.”

Пол Гоген

 

 

Първият данък в света

България и Европа са в период на старост. Вижда се от историята, че обществото е винаги в криза, когато не се отделя необходимото внимание на умствения живот. Икономиката не е най-важният двигател. Тя е средство. Нейното начало идва от Египет, от библейската личност Йосиф съновидецът. В новозараждащата се самовластна държава е било възможно роб да се издигне до заместник на фараона чрез своите способности. През седемте сити години Йосиф далновидно събира запаси от жито, които са в помощ на обществото при седемте гладни години. Той давал и семена за посев на гладните египтяни при условие всяка година да внасят част от добива като данък. Този обрат по отношение на властта бил справедлив и приет с удоволствие и благодарност от народа – „Ти запази живота ни”, радвали се египтяните. Това е първият данък в света. Но данък необходим и полезен за всички.  Справедливи ли са днешните икономически закони с всичките си посредници, се вижда от страдалците на умствения труд през последното столетие.

Пàпа на художниците-мъченици

Любителите на ранното творчество на Пабло Пикасо (франко-испанския период, стила Волар) знаят за вдъхновението му от постимпресионистите. Синият период на великия Пикасо описва социалната мизерия, подобна на бедния Лазар от притчата преди хилядолетия. Отзивчивата душа на художника решава да предприеме действия, с които условията на живот за европейския творец да се подобрят. Пикасо става нещо подобно на „папа” за плеядата художници - мъченици.

Издание „Диаскоп” счита за важно да се припомнят имената и творчеството на европейски автори, работили в условия на тревога по причина на бездушната бюрократична машина. За започването на рубриката „Черни мъниста в европейската култура” с поредица представяния на културни страдалци, ни подсети неформалната среща на министрите на културата от ЕС. Добре би било да се има предвид, че всяко бавене за подобрения в сферата на културата са трагични, както се доказва в цитираното мото от Пол Гоген: "Вероятно няма да доживея да видя книгата си публикувана".

 

НИКОЛА ВАСИЛЕВ РАКИТИН (1885-1934)

Ракитин си отива много рано – едва 49 годишен. Влюбен в живота, на когото посвещава всичките си песни, той оставя в наследство 22 сборника със стихотворения, предназначени не само за възрастни, но и за деца, защото са писани по детски – простичко и сърдечно. Участва в Първата световна война, а от 1932 г.  до 1934 г. е директор на Военноисторическия музей в Плевен. През 1934 е изправен пред Софийския военен съд, наклеветен от свои колеги в злоупотреба с държавни пари и шпионаж в полза на Румъния. Мъж на честта, при това поет - той не може да понесе тежестта на клеветата и прави два опита за самоубийство.  На 2 май 1934 г. зловеща новина съобщава, че под колелата на влака през нощта, в тунел N2 при с. Реброво (при пътуване за Плевен, където живее) трагично загива Ник. Вас. Ракитин. Големият български поет бива разкъсан от колелата на машината. С право можем да се запитаме, дали и той подобно на Пол Гоген не се е молил за пълно избавление? Ракитин е преживял тежки разочарования. Този даровит и възторжен български поет с блага и отзивчива душа е бил злобно клеветен от тези, които са разполагали с неговата участ. Отнето му е било и достойнството, и хляба, оставен на улицата с двадесет лева в джоба. Горчива награда!

Прокобата за близката смърт, след дни на душевни терзания заради предателствата на близки и познати, го е вълнувала – не просто е чувствал, Ракитин се е подготвял за приближаващия се край. Ето последната недопята песен на поета:

Черни мъниста

„Четирийсет” по свети Пантелеймон стари.
Несетно с мъката изнизаха се дните.
В този ден мнозина бяха там дошли – дори
Най-малките твои приятели, врабците.
 
Обичаше ги, жалеше ги, но и те
За благата душа обичаха те всички.
От как замина си и дворът опустя,
Че нямаше кой да им хвърля веч трошички.
 
Неканени, но бяха пак дошли тогаз,
На гроба ти пред всички бяха първи гости.
За теб ни чуруликаха и редом с нас
От коливото взеха си за „Бог да прости”.
 

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника!