по заглавие   по съдържание

Негър

21.05.2013
Снимка 1

В рубриката "Български преводачи"

Татяна Громача в превод на Русанка Ляпова

 

2.

Една нощ ни събуди тропане. На вратата стоеше съседката. Беше почти гола. Носеше само от онова долното бельо, дето му викат „комбинезон”, и тънък чорапогащник. Обувки нямаше. Беше зима, на пътя се беше образувала тънка ледена корица. Жената трепереше, тресеше се като премръзнало оскубано пиленце, плачеше. Беше избягала от мъжа си, който пак се напил и я биел.

Бабка натопли парче керемида. Омота го в стар пешкир, обърна се към жената и й каза – На! Съседката грабна горещия вързоп и легна, дъхът й още беше студен. Лицето й бе прошарено от синкави жилчици, сякаш някой беше драскал по него с изхабен химикал. Миришеше особено, сладникаво. Леко на гнило. Каза – Нема да си ида пак дома, нивгаш!

Исках да я стопля, исках да не се страхува. Примъкнах тежкия пухен юрган колкото се може по-плътно над себе си и над нея. Тялото й беше дребно, сякаш от него не бяха излезли толкова деца. Постепенно спря да трепери и бавно потънахме в сън, загледани през малкото решетъчно прозорче над главите ни в улицата, снега и примигването на мъждивата улична лампа.


8.

През лятото в село идваше мъжът, който продаваше сладолед. Той караше колело. От кормилото висеше голямата бяла кутия със сладоледа. Мъжът се усмихваше и въртеше мудно педалите, сякаш участваше в забавените кадри на някакъв стар филм. Имаше черни мустаци, бяла престилка и шапчица. Нямаше нужда да се провиква, защото и без думи всички знаеха кой е. Изскочих на пътя и застанах пред колело.

- Бабка е на полето, тя има пари. Чакайте да я доведа!

Отърчах далече в полето. Тичах, вслушана в шумното си дишане. Сърцето ми биеше силно, неговото тупкане дълбоко в гърдите се сливаше с безгласния шепот на тревата, която се превиваше под краката ми. Бабка грабна мотиката; миришеше на пръст и на пот. С припрени крачки забърза след мен. Оттласкваше се с мотиката от земята, сякаш имаше ски на краката си, а това беше скиорска щека. Беше горещо. Жега се излъчваше от всичко наоколо, даже от черната рокля и забрадка на бабка. Като стигнахме до нашата къща, мъжът, който продаваше сладолед, все още стоеше там и се усмихваше. А кутията със сладоледа продължаваше да виси, закачена на велосипеда му, като голяма буца лед. До нея се полюшваше бялата му престилка, нереална като видение, като образ от сън или от молитва.


14.

В двора имахме кокошки, гъски и патки. Стояха на ято под сливата и кълвяха царевица. Носех им наронени зърна в полата си, чиито краища бях подвила и държах отстрани. Щом се приближах достатъчно, загребвах с една ръка от царевицата и им хвърлях, като описвах във въздуха широки дъги, сякаш правех заклинания. Зърната се сипеха на земята със силно тупкане, сякаш за миг над нас се беше спрял чуден облак, от който вместо воден дъжд валеше царевичен.

Едно малко патенце от ятото беше мое. Не по-голямо от малка жълта топчица, която с лекота можеше да си напъхаш в джоба. Перушинката му беше мекичка като фина копринена кърпичка. Всеки ден отивах зад къщата, кляках и вземах патенцето в ръце и го долепях до бузата си. Тихичко му пеех, гушках го и го милвах, като го притисках до гърдите си, докато другите патета безмълвно тъпчеха наоколо. Един ден толкова силно го обичах и го галих, че то от любов клюмна и заспа, и повече никога не се събуди.


28.

От време на време бабка побягваше от къщи. Напускаше ни, защото никой не я обичаше, а и тя не обичаше живота в тухлената къща. Вземаше в ръка дървената тояжка, с която вървеше по-бързо. Слагаше на главата си чиста вълнена забрадка, черна с бели топченца и здраво я завързваше. Възелът под ъгловатата й брадичка беше знак за нейната решителност. Мъдреше се там, огромен и току-що затегнат, без каквото и да е намерение да се разхлаби. Докато пристягаше забрадката си, бабка викаше:

- Нема да се върна вечек никогаш.

Наоколо нямаше никой освен мен, който да я чуе.

Молех бабка да не ходи никъде. В мислите си се мъчех да видя мястото, където би могла да отиде. Представях си разните ни роднини и кумове как открехват скъпернически вратите на къщите си, а пред тях стои бабка с тояжката си в ръка. Никой не искаше да я приеме.

По пътя профучаваха автомобили, хората се прибираха от фабриките. Бабка вървеше, крачеше по-бързо от обикновено. Беше странно да я гледаш такава мъничка, черна и превита как чевръсто се провира между колите. Комшиите стояха по дворовете си и я наблюдаваха, неподвижни като восъчни фигури, като препарирани птици от някакъв екзотичен музей.

Обикновено стигаше до автобусната спирка и табелата, на която пишеше името на града, който започва зад нея. Тук спираше, опираше се на тояжката си и тутакси се изправяше. Изпружваше нагоре глава и цялата горна част на тялото си, като бързо възправяща се пожарникарска кула. После припряно се обръщаше, сякаш заличаваше с един жест всичко, случило се до преди малко. Отново привеждаше тялото си надолу и мълчаливо се запътваше назад, към къщи.

 

фрагменти от книгата "Негър" на Татяна Громача, изд. Панорама, 2011

художник: Капка Николаева Кънева

 


 

ВИЗИТНИ КАРТИЧКИ

Татяна Громача (1971) е писател, заявил решително присъствието си на хърватската литературна сцена. „Негър“ е едва втората книга на младата авторка, дебютирала със стихосбирката „Нещо не е наред ли?“, но привлича вниманието на критици и читатели с нетрадиционния си повествувателен маниер и с нестандартната си героиня, чужда на всякакви стереотипи във възприятията и поведението. Нейната наглед непретенциозна история е разказана в 138 прозаични фрагмента, в които безгрижното, почти митично детство внезапно е прекратено от идването на войната, наложила сурова и забързана хронологичност. Довчерашното наивно момиченце за няколко страници се превръща в студентка, девойка, любовница, наемателка, учителка, познала смъртта и многобройните абсурди в света на възрастните – от бюрокрацията до национално-политическия идиотизъм.

Русанка Ляпова е родена в Бургас, където завършва английска езикова гимназия. Следва сърбохърватска филология в Софийския университет и работи с южнославянски езици. Била е преподавател по сръбски език във Военното училище във Велико Търново, в университетите Пловдив и София, и във Военна Академия в София.

С литературни преводи се занимава от 1994 г., в момента е преводач на свободна практика. Превежда главно съвременни автори като Миленко Йергович,  Слободан Селенич, Елена Ленголд, Владимир Арсениевич, Милорад Павич, Светислав Басара, Михайло Пантич, Радослав Петкович, Роберт Перишич, Едо Попович, Фарук Шехич, Татяна Громача, Анте Томич, Дубравка Угрешич, както и някои по-класически автори като Мирослав Кърлежа, Борислав Пекич, Данило Киш. За превода си на романа на Милорад Павич „Пейзаж, рисуван с чай“ е удостоена с наградата на Съюза на преводачите в България за 2010 година.

Член е на Съюза на преводачите в България и на Клуба на театралния преводач.

 


текстовете и снимките са предоставени от Русанка Ляпова

илюстрация: Георги Чепилев

на снимките: Татяна Громача и Русанка Ляпова