по заглавие   по съдържание

Ева Липска: "До последен дъх"

18.03.2018
Снимка 1

 

Избрани стихове в превод на Вера Деянова , Изд. "Ерго", 2018
 
 
 
 
БАНКЕТ
 
След толкова усилни години
най-сетне се срещаме
на новогодишното тържество.
 
Зад прозорците
неизбежният пейзаж:
поляни от щастие.
При хубаво време
и гледка към планински върхове.
 
Безсмъртната пейка
дискретна като дърво.
 
В клиничната навалица
се чувстваме по-безопасно.
Невинни дреболии от спомени.
Стриди. Вино. Смях.
 
За щастие
врявата все пò нараства.
Говорът пулсира от живот.
 
А когато започне да скимти
нечленоразделна верига
в същия миг
музиката ще я заглуши.
Ще изравни със земята
всеки вопъл.
 
ЧЕТЕЦ НА ПАПИЛАРНИ ЛИНИИ
 
Поставяме пръст
върху четеца на папиларни линии
и започваме да се обичаме.
 
Нашите виртуални файло-тела
в албуми
блогове
в дневници на познати.
Нови събития.
Нови харесвания.
 
Обичат ни Кока-Кола
Роналдо и Папата.
 
Вече съществуваме
в контакти
и известия.
 
Ложето ни е
по оста на времето.
Докосни ме
и ме задръж.
 
Целувки
с милиарди уста.
 
ХРАБРОСТТА
 
Храбростта живее от опасните мигове.
Била е винаги делова и неотстъпчива.
Бавачката ахкаше от самоувереността й
когато пъхахме пръсти
в електрическите гнезда
и ни прерязваше черно гущерче.
 
Заминаваше с нас на ваканция.
Държеше винаги под око
контузиите синините раните.
После скачахме от скалите право в небето.
Вече за собствена сметка. Рискът потриваше ръце.
 
Когато се опитвахме да възкресим мъртвите
хладнокръвно изсипваше в нас остри патрони.
Когато заставахме на перваза на прозореца
казваше: проверявам
като стар покерджия.
 
В няколко инцидента войни катастрофи
си послужихме безскрупулно с каскадьори.
 
Днес все по-често изпада в стрес.
Нощем ни засипва с град от въпроси.
Ръмжи като побеснял мотор и се бои от високото.
 
БЕЗДНА
 
Посещенията на мъртвите
се случват винаги
в най-неподходящото време.
 
На влизане в киното.
В дискотека. В супермаркета.
 
А те ни носят фрагменти
от стени. Парчета ламарина.
Нагъната в болка тел.
И казват смутени:
Смъртта всъщност си е животът
 
И нищо не можеш да сториш.
 
Събличаме се.
Правим кафе.
Измъкваме бутилка бърбън
и се взираме
право
в бездната.
 
СВЕТЪТ
 
Понякога си красив. Космическо бижу.
Неземен гардероб от пейзажи.
С тялото ти се занимават ерудитите.
Изследователите на стихиите.
 
Някой постоянно предвижда края ти.
Нямаш близки роднини. Кому
ще завещаеш всичко това? Лудетините планети
сигурно ще му се зарадват.
 
Вечен си? Дъхът
на мъртъв сезон го опровергава.
Неистината понякога има основание.
 
Ще се справя без теб.
В крайна сметка нищо не си ми обещавал.
 
Дори не знам
дали историята ни сътвори
или ние сътворихме историята.
Или сме само ехо
от нечие друго сърце.
 
  • Из стихосбирката "Четец на папиларни линии", 2015
 
 
 
ЛЕТЯЩ ОБЕКТ
 
Безмилостно време.
Паметта в изгнание.
Сякаш се е провинила в нещо.
 
Седим в стаята от хладина.
Бездушно свечеряване.
Старата госпожица на спомените
пълни чашите.
 
Уж миналото е след ремонт
а всеки от нас
си остава при своето.
 
Помниш ли?
Лежахме в романите
като в любовна постеля:
Авесалом, Авесалом.
 
Телата ни бяха заловени
на местопрестъплението
преди да бъдат изпратени на заточение
в алеята на заслужилите.
 
А аз продължавам да бъда
твоят летящ обект
и недей да се преструваш
че не ти пука.
 
АВАРИЯ В СВЕТА
 
Надвисва авария в света. Засега все още дреме
отпусната лениво сред храстите.
От разстроените треви простенват виолончела.
Небето е обезоръжено. Светкавицата
се преструва на нощна лампа. Гръмотевицата е още далеч.
 
Надяваме се да отмине нашето село.
Отиваме на бира в близката кръчма.
За капак – захвърлена в реката луна.
Засега не се случва нищо.
 
Хапваме порция любов. Изплюваме костилките.
Наблюдаваме гробищния скрап.
Повече или по-малко умрелите. Извън това нищо.
 
ЗА СЕБЕ СИ БЕЗ ХЛЕНЧ
 
Достигнах до възрастта си по преки пътища.
С ръчен багаж който се разрасна
до словоохотлив склад на едро.
 
Търгувах с красотата.
В генетичните ми мутации
звучи Песен на песните.
 
Кърши ръце над мен моята ДНК.
Наследените болести се преструват
че не се познават. Както във всяко семейство.
 
Папиларните линии сигнализират тайна.
Пръстовият отпечатък пази държавните граници.
Съдбата обезпечава следите ми
(двайсетичетиричасов мониторинг).
 
Изхвърлям от сърцето си травмата от света.
Нека му бъде както той иска.
 
Примигва лампичка. Boarding time.
Но все още не е моят полет.
Сбогувам се с приятелите.
Преди миг отлетяха.
 
ИЗКУСТВЕН ИНТЕЛЕКТ
 
Няма милост.
Има машина.
Тя ще ти обясни
какво иска да ти каже.
Ще прихване твоите данни
към сърцето ми.
 
На екрана съобщения
от онзи свят.
Събиращи плесен листа от писма
в кутията за имейли.
„Поетът Робърт Лоуел[1]
издъхнал в таксито.
Било е предпоследното му пътуване
до гробището в Дънбъртън”.
 
И макар че
всичко човешко
отлагаме за миналото
нашето селфи записва сълза
която се смесва
с отбрулен облак.
 
 
  • Из стихосбирката "Операционна памет", 2017
 


[1] Робърт Лоуел (1917-1977) – американски поет, драматург и литературен критик, представител на т. нар. изповедно течение в поезията. Умира в нюйоркско такси, с което отивал да посети гроба на съпругата си Елизабет Хардуик. Б. пр.

 

Публикува се със съдействието на Вера Деянова е Мартин Христов.

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.