по заглавие   по съдържание

Квазимодо по ескалатора

22.05.2013
Снимка 1

Разказ от Калин Терзийски

Там, на втория етаж на мола, живее една красавица с тъмна, червеникава коса и големи блестящи очи. Денем сгъва дрехи, нощем отива някъде и не е там.

Ако странникът премине покрай златистата витрина, зад която тя живее, ще види някоя от извивките на врата ù или замах на някой от тежките кичури на косата ù. Кичурите на косата ù понякога приличат на извити грифове на виола д`аморе или на резбовани от ловък резбар виещи се барокови орнаменти – треви и листа – от махагон. Червеникави и мрачни.

Ние не знаем къде изчезва тя през нощта. Но през деня е там – от рано сутрин до късно вечер. Дали не се появява с дрезгавия утринен сумрак, дали не я ражда самата дрезгавина на утрото?

Преди още да се запалят лампите на магазините в мола, тя вече се е появила и бялото ù лице проблясва сред вещите и сенките.

Ако ние сме реалисти с изсъхнали сърца – спокойно можем да кажем, че това е едно обикновено момиче, работещо от сутрин до вечер – робиня на капитала, една от безбройните молови мравчици, които изкарват парите за хляба и капучиното си в безкрайно и скучно сгъване на дрехи по магазините и с вяло усмихване под погледите на скучни и надути като малки петли клиенти.

Но ние не сме реалисти с изсъхнали сърца. За нас това момиче е тъмна, белолика магьосница от мола. Та погледнете моля ви се червената му коса! Има ли безлични привидения и скучни слугини на парите с такива червени къдрици?

Ние ще нарачем това момиче Есмералда.

Молът е кула. По високите ù части няма гаргоили и грифове, както на другите готически кули и катедрали, но сумракът и средновековният боязлив трепет витаят вътре. Страхопочитанието. Притихването също така. Никой не крещи в мола с цяло гърло и веселият смях заглъхва. А витрините са същински готически витражи, но по тях няма сцени от видението на свети Антоний, нито мъченията на свети Себастиан, а само надписи: Фен пойнт, Кеневело и Капаска.

Молът е и вавилонска кула освен това. Ей там, зад ъгъла, зад дебелата колкото египетски обелиск колона, се крият от себе си двойка китайци, а на опашката за кафе-лате в кафене Старбъкс можем да видим един арабин от Магреба или Бог знае откъде с цялото му достолепие на халиф-щърк, но без наргиле, защото пушенето е забранено. Чуйте: даже албанска реч, която е неразбираема дори за по-низшите ангели, се дочува някъде отдолу – от хранителния магазин! Албанците си купуват любимите си картофи.

Дали Есмералда забелязва тези неща, след като всеки ден е там – зад витрината; дали мисли за тях, докато по цял ден сгъва памучни панталони от Цейлон?

Това ние никога няма да разберем. Никога няма да разберем какво мисли едно красиво момиче зад витрината. Особено ако го попитаме. Никога няма да разберем какво мислят и чувстват другите хора – дори и да ги попитаме. Особено ако ги попитаме.

Можем да останем само със своите предположения.

Сигурно Есмералда мисли нещо. Сигурно чувства разни мимолетни чувства - в миговете, които се нижат зад витрината. Мислите ù дори се провиждат за миг - в някои съкровени моменти: как преминават като сенки на загадъчни рибки по белия екран на красивото ù лице.

Ние, аскетите в мола (аз вече не съм сам, с мен е всеки един, който мисли и се вълнува от мислите си!) често наблюдаваме Есмералда. Ненатрапчивата красота е най-силния и свеж извор на вдъхновение.

И сега ще въведем този, заради когото нарекохме червенокосата красавица Есмералда.

Той влиза в мола и нашият поглед се приковава в него. После побягва, после пак се приковава.

Побягва от неудобство. Неудобно е, неприлично и болезнено да гледаш такъв човек.

Веднага ние разбираме, че това не може да е друг, освен Квазимодо на мола.

Той е нисък човек, на не повече от 34, с голяма цицинеста глава, с неравномерно налепена косичка по нея. А под главата две ръце безнадеждно и странно се размахват.

Дребничкият човек е парализиран или осакатен по някакъв чудноват и объркващ начин. Краката му при вървене силно се замятат един пред друг. Левият отива силно надясно – пред десния, после десния – силно наляво – пред левия. Краката са криви и нееднакво дълги. От това разминаване на краката цялото малко и изгърбено като бъчвичка тяло се извива невероятно много, а двете ръце се размахват с огромна амплитуда.

Човекът все едно гони пчели с ръцете си. Или се опитва да ги завърти като хеликоптера на Леонардо и да излети. Да се откъсне от предизвикващата само болки земя. Цялата гледка в първия момент е стряскаща, след това става мъчителна, а накрая – тъжна. Сакат човек преминава през готическата катедрала на мола. Рано сутрин, докато Есмералда току-що е запалила светлините в своя магазин.

И лъчите на златистите лампи падат върху лицето на Квазимодо. И сега: всеки художник глупак би описал лицето на Квазимодо като бледо и измъчено. Но ние виждаме – под златистите лъчи на лампата, запалена от Есмералда – че лицето на Квазимодо се усмихва.

И ние разбираме, че сме сгрешили, като казахме, че земята предизвиква само болка. Земята предизвиква и чудни удоволствия, и великолепни наслади. Как ги предизвиква? Чрез гледките, които предоставят на всеки един странник, на всеки един вървящ като дервиш-пумпал Квазимодо, стоящите зад витрините Есмералди.

По лицето на Квазимодо играе усмивка. Защото той е видял Есмералда.

Ние, аскетите в мола благославяме тоя момент. Ще ни се да викнем някой от най-тихите и величествени художници на полусенките и тихата светлина – примерно Вермеер – за да нарисува тази сцена: Сакат човек, който вижда красива млада жена зад витрината и се усмихва.

Квазимодо вижда Есмералда и лицето му излъчва благодат.

Ние гледаме няколко мига Квазимодо – който размахва ръце, застъпва крак връз крак, върти тялото си като търкалящо се буренце с най-сладък мед от щастие. Гледаме как лицето му благоухае от най-добро щастие, благодарение на гледката – защото Есмералда сега сгъва с мили, спокойни и красиви движения един много мек червен пуловер, с цвят на огън в полунощ. И ние сме доволни.

И отиваме да си вземам също - подобно на арабите - едно кафе-лате от кафенето Старбъкс. Което (както винаги подчертаваме) е кръстено на смелия, но благоразумен помощник-капитан на кораба Пекод, който обикаля почти целия свят, за да залови страшния бял кит Моби Дик. Забелязвате ли – какви връзки. Асоциации.

И когато сядаме с топлата чаша на хубавото си място, даващо чудесна гледка - към Есмералда и към Квазимодо, и към всички неща в пълнещия се малко по малко с хора-пчели мол – и когато сядаме и се настаняваме  - ние виждаме, че Квазимодо влиза в магазина на Есмералда, застава пред щанда. Есмералда идва до него, той посочва червения като огън в полунощ пуловер, току що сгънат на рафта. И Есмералда го сваля и му го подава. И Квазимодо изважда пари и го плаща. И двамата се усмихват.

Къде е страданието сега? – питаме ние по-низшите ангели. Отиде някъде, най-вероятно – по дяволите – смеят се те. Те са весели момчета и доста си пийват. Ангели!

Квазимодо се усмихва и върви отново – размахвайки ръце – към другия край на мола. Есмералда гледа след него и също се усмихва. И една от плътните къдрици на косата ù сега много прилича на резбован растителен орнамент от фриза на катедрала. Нотр Дам. Само че е червена.

 

"Квазимодо по ескалатора" е десетият разказ от последната книга на Калин Терзийски
"13 парчета от счупеното време. Разкази и рисунки"
илюстрациите в книгата са от автора Калин Терзийски
оформление на корицата: Дамян Дамянов
изд. Сиела, май, 2013

 

илюстрация: Георги Чепилев

текстът и снимките са предоставени от автора Калин Терзийски