по заглавие   по съдържание

Евелина Величкова: "Журналистът бие камбаната на обществото"

24.05.2013
Снимка 1
Разговор с Евелина Величкова,
дългогодишен журналист във в-к "Марица"
 
С Евелина Величкова ме свързва близо десетгодишно познанство. Професионалните отношения постепенно прерастваха в топли приятелски срещи, писма и истории, които не можеш да споделиш с всеки. Тя винаги е била човекът зад микрофона и камерата - бързи, енергични, остри понякога въпроси, изстрелвани към събеседника, от когото се опитваше и успяваше да свали всички маски.
 
Интервюто донякъде е изповед. И така ми се искало да я поставя на мястото на изповядващия се! Ето че се случи. Склоних я. И аз незнам как! В последните два-три дни водехме уселена коресподненция "в малките часове", убедих се, че журналистите наистина не спят. Е, поне с Евелина Величкова е точно така. - Христина Мирчева:
 

От колко години си журналист?

Мечтаех да бъда журналист от дете. В онези години в родния ми град Перник имаше едно радио и един вестник. Журналистите, които работеха там, се брояха на пръстите на едната ръка. Всички ги познаваха, уважаваха. Аз тайничко си представях как ще стана тяхна колежка. И това се случи през 1993 г. Вече 20 г. „чопля” в тази прекрасна професия – изкушена, вдъхновена, окрилена...
 
Досетил ли се е някой досега да направи  интервю с теб?

Вдъхновението спохожда този, който гледа света с широко отворени очи и вижда красотата му. На мен всичко ми е интересно, емоцията и любопитството ме движат толкова бързо, че нямам време да мисля за интервю, което аз да дам. Пък и каква ли умнотия бих могла да измисля, че да е интересна за читателите.
Личният ми живот е събран в семейството. Приятелите – за тях, колкото по-малко се говори, толкова по-силно е приятелството ни.
Професионалният живот е отпечатан във вестника – страницата е огледало на делника ни. По обема на материала и темите, описани в текстовете ми, всеки може да разбере къде съм била, с кого съм разговаряла, за какво сме си бъбрили, дори колко време е коствало това.
Аз съм отдадена на работата и на семейството си, опитвам се да крепя кобилата с менчетата на гърба си, често ту от едното се изплиска водата, ту от другото... Не гоня кариера в йерархията, а се стремя да бъда успешна и доволна от себе си. Тогава идва признанието и от читателите. С други думи – усърдието винаги се възнаграждава.

Ти познаваш творци от всички области на изкуството, пишеш непрекъснато за тях, рекламираш – смяташ ли, че са ти благодарни?

За мен удовлетворението идва, когато в очите на читателя видя благодарността. Тогава душата празнува. Макар че значимостта на нашия репортерски труд не се осъзнава от обществото. Отговорността, която носим 24 часа в денонощието, не може да се обясни на хората, които са свикнали да мислят и действат в рамките на работното време. Но това няма значение, когато си свършил работата си почтено. Усещам, че хората ме разпознават на улицата, в магазина, но продължавам да работя и да гледам напред. Но трябва да призная, че се лаская от вниманието на читателите. Наскоро, на едно кръстовище в града, спря една кола, шофьорът свали стъклото и извика: Четох материала ви сутринта, много точно и вярно..., благодаря ви! И отпраши. Не го познавам, дори не знаех какво е чел. Но такива случки се помнят...

Правила ли си опит да преброиш всичко онова, което си написала или една част поне да подредиш в книга?

Обичам математиката – най-красивата наука, и бих се поупражнявала, за да изчисля минимума - 20 години по 365 дни. Само че, условностите в тази задача ще са много. Защото всеки ден пиша по няколко текста, иначе казано, няма ден, в който да не съм написала текст. Освен задължителните планирани теми на щатен журналист, репортерът в нас никога не заспива и окото и ухото вижда „новини” непрекъснато. Да събера част от всичко в книга – няма смисъл. Текстовете във вестниците са по проблеми от ежедневието, ангажирани с конкретни събития, често си позволявам да давам собствено мнение... Извадени от контекста на конкретната ситуация, тези текстове губят силата си, въздействието си. На пазара има достатъчно художествена литература, сътворена от брилянтни разказвачи, писатели. Журналистите са творци, отдадени на работата си в медията. Постигнем ли успех, значи сме я свършили повече от добре. Писателите и разказвачите пишат книги.

Смяташ ли, че има смисъл от усилията на журналистите по отношение на културата?

Щом Бог е промисил да правим това, значи има смисъл – Той е Творецът, Създателят, Всемогъщият, Вездесъщият, Вселюбящият, Справедливият, Святият, Верният, Милостивият, Всепрощаващият, Праведният, Господарят...

Чувстваш ли се вече пловдивчанка?

Да. И дори си позволявам да се шегувам, че съм повече пловдивчанка от някои кореняци фелибелии. Обходила съм града надлъж и на шир. И не само че го познавам, но желая повече от мнозина от тях да бъде най-красивият град наистина, точно както го е видял и описал преди 19 века Лукиан.
Пристигнах в Пловдив в 6.30 сутринта, с нощния влак от Русе, предния ден бях на работа във вестник „Русенски новини”/ и отидох директно в редакцията на вестник „Пловдивски новини”. Нямах нито един друг адрес, не познавах никого, не знаех нито една сграда в града. 19 юли 1994 г. Тогава светът и пловдивчани се вълнуваха от успехите на българските футболисти във Франция, а аз използвах това време, за да разуча града. Вървях пеша и попивах всичко от атмосферата, която „диша” тук.

Пловдив е град на културата, но наистина ли е град на културата?

Когато напусках Русе, всички колеги ми завиждаха, че се преселвам точно в Пловдив. Единствен Йордан Де Мео – сценаристът на филма "Изпепеляване", Бог да го прости, ми каза: Отиваш не в Меката на изкуството, а в града на метаморфозите. Не го разбрах, не исках и да размишлявам над думите тогава. Гмурнах се в историята и настоящето на Пловдив и смело мога да кажа: За да осъзнаеш културната стойност на Пловдив като вечен град, трябва да стъпиш на историята му, на следите от епохите, разпростирали се върху тази територия, и да се постараеш да не ги съсипваш, унищожаваш или трансформираш, а да надграждаш с любов. Всички нашественици са го съсипвали и продължават варварски да го загрозяват, малцина са тези, които са градили.

Кое е най-трудно променимото в "Града под Тепетата"?

Много често ме питат фамилията ми от рода на Божидар Здравков ли е. Не!, отговарям, но зная, че той е най-успешният кмет на Пловдив, живял в началото на миналия век. Следващият коментар на всички е: След него Пловдив никога не случи на градоначалник.
Изглежда хората са барометърът, усещат откъде идва бедствието... Но са примирими, оцеляват всеки сам за себе си. Няма сценарий, но няма и правила. А импровизацията не ни се харесва.

Има ли журналисти – български и от световна величина, които да са повлияли на творчеството ти? В кои години? Следваш ли някакви образци?

На конкурса за репортер за вестник "Русенски новини" отидох да търся новина в Русенската библиотека – безумно наивна постъпка от позицията на днешния ми опит. В такъв институт е адски трудно да се измисли акцент, който да е конкурентен на ежедневните новини. Написах за дигитализацията на библиотеките, което преди 20 г. звучеше като космическа технология. До ден днешен пренаписвам тази новина. Разказвам тази смешка, за да обясня вероятната причина, която ме „вкара” в редакцията на вестник „Русенски новини”. Репортерската находка оцени Живодар Душков, поет, публицист, университетски преподавател и дългогодишен главен редактор на вестник „Студентска искра". Той ми даде ресор „Култура”. За ръка в занаята ме поведе Дарина Пенкова – журналист по сърце. Динко Петков – главен редактор на „Пловдивски новини”, ме покани в Пловдив. А тук ме понесоха на ръце колегите – Здравко Гълъбов, Емил Милев, Хари Нигохосян, Росен Саръмов – брилянтен отбор мъжкари, писачи, творци, журналисти  ... Заедно направихме „Пловдивски вести”,  екипът беше в силата си и започна да диктува новините в града. Един ден на телефона на Динко Петков се обади Спас Василев, за да ме покани на работа във вестник „Марица” – бастиона на вестникарския пазар. Не вярвах, че това ми се случва на мен. Антон Баев, Георги Календеров и Георги Петров – знакови имена в пловдивската журналистика, бяха редакторите, които доизкусуряваха тогава моите материали на млад репортер. После в екипа дойде Мария Луцова - достоен, честен човек, предан истински приятел...Но кому е интересен моят път...
Образци за подражание – всеки е уникален, всеки е вселена, от която можеш да почерпиш знание, опит, умение. Единственият съвършен е Иисус Христос и поуките от неговия живот са ценни за всеки. Както казва апостол Петър, ако следваме неговите стъпки и му подражаваме, ще бъдем по-добри.

След промените, ти беше първата, която отрази онова, което се случва с комиксите в Пловдив. Обичаш ли комикси?

Кой не обича разкази в картинки?! Комиксите ме връщат в детските години, тогава всяко разумно хлапе четеше историите в списание „Дъга”... После – в първите години на прехода,  карикатурата хвърли сянка върху комиксите у нас, а книгите-игри изместиха рисуваните приключения с балончета. Какво ли не беше изместено, захвърлено, даже забравено...
 
Но традиция трудно се затрива. В Пловдив е демонстриран първият диаскоп, именитият зограф Георги Данчов в края на ХIX век е рисувал комикси, в средата на миналото столетие специализираните комикс-издания в София притеглиха мнозина пловдивчани да сътрудничат към тях.
 
Но Георги Чепилев не изневери на тепетата и през 80-те години започна постепенно да връща комиксите в Пловдив. Той е толкова отдаден на това изкуство, че с него „заразява” всеки, който се докосне до творчеството му.  И никога не се оплаква, макар че създаването на рисувани истории е трудоемка, времеемка и много прецизна работа. Той ме върна в детството чрез "Диаскоп".

Би ли написала сценарий за комикс?

Една мъдра българска поговорка гласи: „всяка жаба да си знае гьола“. С други думи – всеки да прави това, което умее най-добре. Писането на сценарий, създаването на комикси, както и всеки занаят, си има своите тънкости. Майсторите на рисувани истории, които с това се занимават, го правят с лекота и вещина. Считам, че почитателите на комикси като мен, ще са по-ценни, ако обсъждат с авторите им композицията, ефектите, динамиката на действието, текстовете и т.н., вместо тепърва да се учат и да „сричат” в рисуването, докато се роди готовият комикс.

Има ли свобода на словото в България по отношение на политиката?

Свободата на словото, правото на изразяване на мнение са част от демокрацията. Но нашият народ ги прие като даденост от Конституцията и затова не ги цени като завоевания. В този смисъл свободата на словото ни е в повече, защото вече никой никого не слуша. И не иска да чуе. Българите разбират от всичко – политика, футбол, финанси, макроикономика, ядрена енергия и всички науки. И не признава никакви авторитети.

Разкажи накратко за един твой работен ден.

Не часовете на работния ден са интересните. Любопитно е естеството на работата ми. Понякога един 10-минутен разговор с негативен човек може да те „изсмуче” за цял ден. Друг път не усещаш как са се изтърколили дните. Изтощение не се усеща, ако си си свършил работата прецизно, точно и не се е намерил някой, който да обезцени с лека ръка, с дума, с неуместен коментар старанието ти. Денят започва около 7.30 сутринта с новините, преминава през срещи на кафе, много телефонни разговори, писане в редакцията, вечерта – премиери, постановки, концерти, и никога не се знае кога и в колко часа завършва работният ден. Той всъщност е денонощен цикъл, когато си на педала на събитията. В това е чарът на тази професия.

Смяташ ли, че до известна степен поне си осъществила твоите мечти.

Мечтите вървят ръка за ръка с надеждата. Ще ми се всички да срещнем онзи продавач на надежди на Джани Родари, който „надежда на всеки би дал, колкото трябва за трима, а на тоз, който няма пари, и през прозореца поглежда, ще му даде всичката своя надежда...” За съжаление срещаме уплашени и объркани хора, които нито фантазията на детето, нито рутината на опитния човек, може да развълнува, за да погледне на живота си в по-ведър план. И никакъв продавач на мечти не може да ги убеди да заобичат живота си, да преодоляват ограниченията, предразсъдъците си, да не се страхуваме и да ценим това, което обичаме.

Твоята най-силна мечта.

Моля се за здраве – за детето ми, за мен, за близките ми, за приятелите ми, за всички! Най-голямото щастие е всички да са здрави, останалото може да се поправи, купи или забрави!

Как си почиваш? Оставяш ли време за себе си изобщо?

Журналистът бие камбаната на обществото. За да бъдеш добър в тази трудна, но благодатна професия, трябва ежедневно да си в кондиция, зареден с енергия, наспан, въпреки че почти никога не си лягаш рано. Необходимо е да си любознателен, информиран, наблюдателен, комуникативен, общителен и винаги в представителен външен вид. Винаги усмихнат, вежлив, учтив, за да вдъхваш доверие, респект. Работата е екипна. Необходимо е търпение да изслушаш всеки. Репортерът развива и усет за състезание – да си пръв на мястото на събитието, да съобщиш първи новината, да бъдеш най-добрият в представянето на ситуцията...
Аз съм човек, изпълнен с нестихващ стремеж за професионално и лично самоусъвършенстване. Обичам хората, радвам се на усмивката им, на позитивното излъчване на лъчезарния човек, стремя се към красотата, изяществото..., за да превръщам работата си в удоволствие всеки ден.

Как ще коментираш злостните критики по повод на това, че си ПР на Митрополит Николай? Как го преживя?

Всеки има своето право да изразява мнението си. Но е достойно, когато то не е анонимно. Цялото ни общество очаква промени и раздвижване на църковния живот. Но някакси покрай часовника, автопарка и харизмата на митрополит Николай, духовният смисъл на вярата, посланията, действията на свещенството, реализираните църковни инициативи остават извън светлината на прожекторите.
Моят професионален кръст е да бъда в Църквата. Ние, журналистите, сме свикнали да стоим от другата страна на барикадата. И под лупа да наблюдаваме и следим обекта на своите ресорни теми. А освен журналист, аз съм и майка... Преди години детето ми пострада сериозно. След неразумно тийнейджърско каране на колело попадна директно в болницата. Денонощия наред седях край леглото му с надеждата да го видя отново същия – с непроменено от катастрофата лице и със същото жизнено тяло. Слава Богу, синът ми е силно момче! С помощта на лекарите и със силата на духа си бързо се изправи на крака. Останаха малки белези, да му напомнят за станалото. И като предупреждения за бъдещи необуздани постъпки. Белези останаха и в душата ми. Защото в ония дни осъзнах в какво е силата на майчината молитва! Защото – признавам си, и аз като повечето хора – когато вече нямаше към кой друг да се обърна, потърсих помощта на Бога! Благодаря за всичко!
Това е моят човешки мотив да бъда близо до Църквата по начин, който и душевната ми нагласа, и професионалната ми насоченост позволяват. Продължавам да търся баланса и да  живея в съгласие и с двете си същности. И затова ми помага общуването с духовенството, от което научих много.
Благодаря на съдбата, че с работата си като журналист във вестник „Марица” съм достигнала отговорното  място – църковен настоятел в храма „Света Марина”.  Това е чест за всеки православен християнин в България. Но е и огромна отговорност.
Как се отнасям към злостните коментари? – Никого не съдя. Прощавам бързо, изхвърлям негативните емоции и съм готова за обективна преценка на фактите. Църквата – това сме всички ние. Важното е да сме човечни и делата ни да са за пример. На мен Господ ми е отредил ролята на наблюдател – журналистът наблюдава и отразява случващото се. Щом се коментира, значи написаното е стигнало до сърцето на читателя.

Мислиш ли, че има една втора, ъндърграунд медия, която се ражда от форумните коментари и променя съзнанието на интернет читателите?

Има ъндърграунд общество, но това не е медия. Медията е посланието, комуникацията. Във форумите живеят себелюбци, които нямат достойнството да напишат имената си, но имат самочувствието да обиждат, клеветят, мърморят... Те са малцина и техните „крясъци” показват комплексарщината им. Това са т.нар. хейтъри, които мразят всичко и всички, дебнат и оставят мръсна следа от омраза, но въпреки това не успяват да променят съзнанието на интернет читателите. Сериозните хора се отнасят спокойто към тях.

Твоят девиз.

Не е страшно, че грешим, страшно е, че повтаряме грешките си. Животът е като огледало - ако му се усмихнеш - той ще ти отвърне със същото.
Ако една жена е красива - всички ще я харесват, ако е умна - ще я уважават, ако е добра - ще я обичат, ако е и трите - ще я запомнят!
Китайците казват: Ако позволим на сърцето си да цъфти като дръвче през пролетта, птички ще накацат там и ще запеят. Нека да живеем прекрасно и достойно – с смях и усмивка – като терапия за здраве и за щастие.

Твоята пътеводна звезда.

Не зная коя е. Но в главата ми напира мелодията на спектакъла „Хъшове” - композиция на Владко Стефановски. А текстът звучи някакси така: „Всеки от нас има своя звезда, що го води дорде е жив, кога свети ярко, човек има живот, кога гасне - судбина!... Ех, да имам, туй що немам, па да купя бел кон и да яхам ден и нощем, и на яве, и на яве и на сон!

Твоето послание за читателите на Диаскоп!

Бъдете приятели – автори и читатели! Приятелите са ангелите, които ви помагат да полетите.
 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Eвелина Здравкова работи почти 20 г. за духовността на Пловдив – от позицията на журналист. И пак толкова време следи неотлъчно културния живот в града, отразява го професионално и по съвест, и ревностно защитава каузата Пловдив. Отстоява позицията на града в културата, особено сега, когато предстои Пловдив да представи България през 2019 г. като кандидат за европейска столица на културата.

Това е работа на тихия фронт, която не се изразява в лозунги на площадите и послания по билбордовете. Работата й на журналист, който „рови” в една посока толкова години наред, е факт, достоен за уважение.

Тя ревностно отстоява позицията на посветен в изкуството човек, който умее да борави с думите и да ги поднася на читателите в подходящия формат.

Биография в дати:

Родена:  2 май 1969 г., град Перник, област Перник

Образование:

Основно: Руска гимназия-Перник,

Висше: Висше техническо училище-Русе – специалности: Инженер, Стопански бизнес и мениджмънт, Промишлен дизайн, Педагогика.

Трудов опит:

Старт в кариерата – вестник „Русенски новини”-Русе – 1993-1994 г.,

1994-1995 г. – вестник „Пловдивски новини”

1995-1996 г. – вестник „Пловдивски вести”

1996-до настоящия момент – вестник „Марица”. Навсякъде – екип „Култура”.


колаж: Георги Чепилев

на снимките: журналистката Евелина Величкова -
                        -  със своя син Димитър в българска носия на бала на абитуриентите
                        - на изложбата на Петър Мичев в галерия "Жорж Папазов" -
                           Нощ на музеите и галериите,  18 май 2013
 
 
Автобиографията е приложена към документите, с които господин Малашинов е номинирал Евелина Величкова за наградата "Пловдив" в раздел "Журналистика" за 2013 година.