по заглавие   по съдържание

ПРЕМИЕРИ: Романът "Белвю" от Ивана Добраковова на Пролетния базар на книгата

29.05.2018
Снимка 1

Да се изправиш срещу собствените си демони

Игра на граматични времена и лица. И не само…

 

Романът Белвю  на Ивана Добраковова (1982, Братислава)  е странствате из бездните на съзнанието и опит да се преодолеят психологическите бариери на личността.

 

Заповядайте на неговата премиера на 30 май 2018, сряда, от 17.00 ч. на сцената на Пролетния базар на книгата в парка пред НДК.

Книгата ще бъде представена от доц. д-р Георги Цанков и преводача Асен Милчев.

 

Думи за автора и книгата

Романът Белвю. Ако си търсите леко и занимателно четиво за през ваканцията, това не е вашата книга. Ако сте почитател на „розовите” серии, това не е вашата книга. Ако мечтаете да полетите на крилете на фентъзи, това също не е вашата книга. Ако сте любители на напрегнатите сюжети и вълнуващото действие, и това не е вашата книга. Но ако обичате да странствате из бездните на съзнанието и да се борите с психологическите бариери на личността, ето това е вашият роман.

Да започнем с неговата авторка.

Ивана Добраковова (1982, Братислава) е млада и изключително талантлива словашка писателка. През 2007 г. спечелва общонационален конкурс за млади литературни таланти, а през 2008 г. печели също национален конкурс за разказ. Прави литературния си дебют през 2009 г. със сборника с разкази „Първата смърт в семейството”. През същата година ѝ е присъдена и литературната награда „Ян Йоханидес” за автори до 30 години. През 2010 г. се появява първият ѝ роман „Белвю”, за който е отличена с наградата (категория книги) за млади таланти на Фондация „Татрабанка” (2011). Добраковова е трикратна финалистка (2010, 2011 и 2014) на най-голямата словашка литературна награда „Anasoft Litera”. Третата ѝ книга „Токсо” (2013) – сборник със седем разказа – убедително спечели авторитетната анкета на в. „Правда” за книга на годината. Ивана Добраковова е носителка и на награда за преводаческо майсторство на името на Ян Холи.

Сигурно ще бъде интересно за нашите читатели, че авторката е от български произход (това личи и от името ѝ). Дядо ѝ е бил земеделец, преселил се в Словакия от великотърновското село Пчелище, а баща ѝ Иван Добраков е ядрен физик и математик с международна известност (дори неговото име носи един от важните инструменти на математическия анализ – „интегралът на Добраков”).

Авторката на предлагания роман е част от настъпващото поколение на „литературните номади”, или по-скоро номадки, в съвременната словашка литература. Това са момичета и млади жени, които отворено и настойчиво формулират опита си със света, през който бродят, и често намират мястото си за живот другаде, а не в Словакия. Установяват се и пишат в чужбина, интегрират се в различна културна и езикова среда, както например Александра Салмела – словачка, приютила се във Финландия, където издава романа си 27-и или смъртта прави артиста и получава най-напред местна литературна награда, а чак после е призната и в родината й. В историите си по-младите автори отразяват собствения си опит от живота в чужбина, доколкото вече става дума за поколение, което възприема отворените граници като нещо напълно естествено и факт, който се разбира от само себе си, тъй като не са изпитвали на гърба си действителността на миналия политически режим (затворените граници и невъзможността да се пътува).

В творчеството на младото поколение „чужбина“ е преходно обиталище на литературните им герои – възможност за външни перспективи и конфронтация на първо място и преди всичко със собствената си идентичност, която сякаш остава извън вниманието, извън зрителното поле на поколенията, светът се смалява, глобализира се, въздейства в своята цялост. Родината и останалият свят се сливат, свързват се и се преплитат, всякога обаче това зависи от субекта – какво място ще отсъди той да заема пространството в схващането му за реалността. Разполагането на случки в чуждестранна среда отчетливо се забелязва едва след 2000-та година и до голяма степен зависи от размера на младежката емигрантска вълна – било то за следване, за работа или за откриване на духовен път. Към тази група спада и Ивана Добраковова, която също приема чуждестранната среда като родна. Тя живее и работи в Торино (Италия).

А сега конкретно за романа Белвю, чието действие се развива в международни „води”. Тематична доминанта на книгата са междуличностните отношения, интимни и семейни, отношенията между баща и дъщеря, но също така и телесни мотиви за възприемането и съществуването на човешкото тяло. Един въздействащ разказ за проблемите на физическата разруха на човека, които засилват емоционалните мотиви на нихилизма, отрицанието и омразата.

Нека разкажем съвсем накратко съдържанието на романа.

Като се възползва от новите възможности за младите хора в обединена Европа без граници, деветнайсетгодишната словашка девойка Бланка отива през лятната си ваканция да се грижи за хора с телесни и психически увреждания в медицинския център Белвю в Марсилия. Грижи се за обитателите, помага им във всекидневните им нужди. Там се среща и с доброволци от различни краища на Европа и света, открива обаянието на френската Ривиера – плажовете под крайбрежната улица, парковете, нощните заведения, следи взаимоотношенията между останалите доброволци. Така тя заживява с измамното чувство, че тук ще бъде най-полезна. Но тази илюзия не трае дълго. Отначало депресивната безпомощност на инвалидите я безпокои, после я затормозява, а накрая подкопава и без това лабилната ѝ психика. Тя търси изход от самотата си сред групата доброволци, но не намира отклик. Оставя се да я обладае депресията. Колебае се дали да не напусне, но накрая остава, изправяйки се очи в очи със своите демони.

Когато човек започва да чете тази книга, отначало може да я приеме като депресивна, но ако я дочете до края, ще изживее истински катарзис. Това не е само песимистичен роман за егоизма, невъзможността да се спасиш от собствените си капани, в които са те впримчили собственият страх, опасенията, недоверието, но и безразличието към другите, а текст за съзряването, за вътрешните промени, търсенето и откриването на собственото Аз. Героинята доста се лута и страда, карайки читателя да следи промените в психиката й и да проникне в мисленето на депресираните. Здравният център с многозначително-ироничното наименование Белвю (красив изглед) е също така дом на грозното и болезненото, пълен контраст на света на младите и щастливи доброволци. Спокойно може да се каже, че Белвю не е и само книга за живота на доброволците в някакъв си здравен център, а е по-скоро творба за израстването, изясняване на отношенията със самия себе си, за това как да се справиш с предизвикателствата на този голям и нелогичен свят, изпълнен с омраза и неразбиране, и с хора, които често се радват на чуждите страдания. И Бланка успява да измине този болезнен, но спасителен път към зрелостта. Или поне си мисли, че е така…

Романът Белвю е изграден в стилистиката на постмодернизма. Авторката се занимава с потока на мисълта на героинята си, преди и след изпадането й в депресия. За целта си тя използва интересен маниер на „игра” с граматичните времена и лица. Но ето какво споделя самата тя за този свой похват:

Първата част от романа ми е „нормална” – тогава Бланка още разсъждава „здраво”. От гледна точка на развитието на действието това състояние е останало в „минало” време, но в мига, когато тя идва до заключението, че „всички на света се мразим”, в момента на това прозрение преминавам в сегашно време. Стремяла съм се да напиша романа „Белвю“ като проникване в мислите на човек, който изживява психоза, като поглед „отвътре”, за да може да се види какво си мисли тогава. За тази моя авторска задача ми се струва, че е подходящо сегашното време. Във втората част от книгата се появяват моменти, които сякаш изплуват от тъмнината, ситуации и разсъждения, изтръгнати от контекста, предизвикани от разпилените мисли, които героинята не може да запази в тяхната цялост и да се концентрира. Третата част е вече непрекъснат, болен поток на съзнанието, когато мислите напират, всичко се изсипва върху нея, едно непрестанно бълнуване, непрекъснат кошмар, от който не може да се избави. Четвъртата част се развива в лудницата. Тук продължавам в сегашно време, тъй като действието става в момента, тя не е „извън” събитията, а времето преди лудницата и след нея е доста отдалечено, сякаш нереално. Тогава преминавам и до второ лице „ти” сякаш Бланка вече е страничен наблюдател, гледащ отгоре, отдалече, когато мисълта се освобождава от самата себе си, тя не може дори да каже „аз съм”, някакво отчуждение от личността. И последната част, където отново използвам първо лице, тъй като Бланка е излязла от лудницата и започна отново да възприема себе си, но и отново съм в сегашно време, тъй като тя не е извън събитията, не може да говори за миналото, тъй като е пак в същото състояние, и както се оказва в последното изречение на романа, тя никога няма да се отърве от центъра Белвю, той винаги ще присъства у нея. А що се отнася до появата на бъдеще време, което използвам на моменти, то е мислено като сегашно, само предава някаква последователност и продължителност на действието и е характерно за словашкия език.

В унисон с езиковите и смисловите характеристики на постмодерния си роман авторката използва и съответната ортография – предълги разказни изречения, в които се преплита пряка и непряка реч, накъсани със запетаи. По този начин се следи потокът на мисълта на героинята. Когато съм преценил, че това не влияе на доброто възприемане, съм си позволил да разкъсам фразите и да ги подредя по законите на българския правопис.

Асен Милчев

 

Информация: Лъчезар Лозанов

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.