по заглавие   по съдържание

Яцек Дукай: "Лед"

11.06.2018
Снимка 1

 

ГЛАВА ПЪРВА

 

Превод от полски: Вера Деянова

 

За сина хилядорублев

На 14 юли 1924 година, когато за мен дойдоха чиновниците от Министерството на Зимата, едва на свечеряване през този ден – в навечерието на сибириадата – започнах да подозирам, че не съществувам.

Под пухен юрган, под три одеяла и старо габардинено палто, в бархетни наполеонки и вълнен пуловер, с чорапи, нахлузени върху други чорапи – само стъпалата ми стърчаха изпод завивките, след десетина часа сън най-сетне размразен, свит на кълбо, с глава, пъхната под възглавница с дебела калъфка, така че звуците достигнаха до мен приглушени, затоплени, залети с восък, като мравки, нагазили в смола, проникнаха бавно и с голям труд, през съня и през възглавницата, милиметър по милиметър, дума подир дума:

- Гаспадин[1] Венедикт Йерославски?

- Он.

- Спит?

- Спит, Иван Иванович.

Глас и глас – първият нисък и дрезгав, вторият нисък и напевен; преди да повдигна завивката и единия клепач, вече ги виждах как се свеждат над мен, този, дрезгавият, откъм главата, другият, напевният, откъм краката, моите царски ангели.

- Събудихме младия панич Венедикт – установи Иван, когато повдигнах и другия клепач. Кимна на Бернатова; хазайката покорно напусна стаята.

Иван придърпа към себе си табуретката и седна; държеше коленете си прибрани, а върху коленете – черно бомбе с малка периферия. Високата яка „фатермьордер”, снежнобяла под следобедното слънце, режеше очите, бял „отцеубиец” и бели канцеларски маншети, ослепителни на фона на безукорната чернота на облеклото им. Примигвах.

- Разрешете, Венедикт Филипович.

Сами си разрешиха. Вторият приседна в долния край на леглото, като издърпа с тежестта си пухената завивка, така че трябваше да я пусна; вкопчвайки се след това в одеялата, се надигнах над бърлогата си и така оголих гърба си, студеният въздух пропълзя под пуловера и наполеонките, затреперих, напълно събуден.

Наметнах палтото, свих колене под брадичката. Гледаха ме развеселени.

- Как е здравенцето?

Откашлях се. В гърлото ми се бе насъбрала нощната слуз, изгаряща киселина от цялото съдържание на стомаха, чесновия салам, краставичките, всичко, което снощи бяхме употребили, греяната ракия от дренки и цигари, страшно много цигари. Извърнах се към стената и се изхрачих в кърпата. Чак ме присви. Сгърчен, дълго време кашлях мъчително.

Избърсах устни о разръфания ръкав на палтото.

- Досущ като на кон.

- А, чудесно, чудесно, бояхме се, че няма да можете да станете от леглото.

Станах. Портфейлът ми лежеше на перваза, мушнат зад саксията с умряло мушкато. Измъкнах една бумага и я тикнах под носа на Иван.

Дори не погледна.

- Но, гаспадин Йерославски! Ние да не сме някакви улични стражари! – Изпъна се още повече върху табуретката, мислех, че е невъзможно, но той се изпъна още, сега вече стените изглеждаха криви, гардеробът – гърбав, рамката на вратата сякаш сгърчена от сколиоза; обиден, чиновникът вирна брадичка и изпъчи гърди. – Най-любезно ви молим да заповядате при нас на „Мьодова”, на чайче и сладкишче, комисарят е винаги запасен с шербетчета, кифлички, рогчета със сметана, направо от „Семадени”, истински разгул за небцето, ако мога тъй да се изразя, какво ще кажеш, Кирил?

- Можете, Иван Иванович, с пълно право – изпя Кирил.

Мустаците на Иван Иванович бяха като на сом, намазани с дебел слой помада, завити нагоре; затова пък Кирил бе съвършено гладко обръснат. Иван извади от джоба на жилетката си часовник във формата на луковица на плетена верижка и съобщи, че е пет и пет и че комисарят Прейс държи много на точността, повече, отколкото на себе си. А в колко часа трябваше да иде на вечеря? Имал уговорена среща с генерал-майора във „Френския”.

Кирил почерпи Иван с енфие, Иван почерпи Кирил с папироса, наблюдаваха ме, докато се обличах. Плиснах в легена студена вода. Плочите на кахлената печка бяха ледени. Смъкнах малко фитила на лампата. Единственият прозорец на стаята гледаше към тясно дворче, стъклата бяха така напластени с мръсотия и скреж, че дори по обед през тях проникваше незначителна бледа светлина. Когато се бръснех – докато още се бръснех, – трябваше да поставям лампата пред огледалото с вдигнат до краен предел фитил. Съквартирантът ми Зига се раздели с бръснача веднага след пристигането си във Варшава; отгледа си брада като на поп. Погледнах графика му от другата страна на печката. В понеделник има лекции, значи е излязъл в ранни зори. Черните шуби на двамата чиновники, техните ръкавици, бастуни и шалове лежаха върху леглото на Зигмунт. Понеже масата бе отрупана открай докрай с мръсни съдини, чаши (празни), книги, списания, тетрадки. Зига сушеше бельото и чорапите си, простирайки ги на ръба на плота, притиснати с атласи по анатомия и латински речници. В средата на масата пък, върху препрочитаната и омазнена Über die Hypothesen welche der Geometrie zu Grunde liegen[2] на Риман и купчината пожълтели „Куриер Варшавски”, пазени за разпалване, за запълване на пролуките, зейнали от студа, и за подсушаване на обущата, както и за увиване на филии с масло – се извисяваше двоен шпалир от нови и недогорели свещи, руините на един стеаринов Партенон. До стената срещу печката се издигаха камари томове с твърди корици, подредени според формата и дебелината и съобразно честотата на употреба. Над тях върху опушената стена висеше медальон с Остробрамската Богородица, единственото наследство от предишни наематели, които хазайката Бернатова бе изхвърлила на улицата заради „непристойно поведение” – почернял до крайност и вече приличащ по-скоро на част от средновековни доспехи на лилипути. Иван се вглеждаше дълго и някак напрегнато в него, седнал стабилно върху столчето, лявата ръка с папиросата дръпната встрани под ъгъл четиридесет и пет градуса спрямо тялото, дясната лежаща върху бедрото редом с бомбето; бърчеше вежди и нос, сучейки мустак. Разбрах, че почти недовижда, че е само един късоглед канцеларски плъх, по носа и очните ябълки личаха следи от пенсне, без пенсне той можеше да разчита единствено на Кирил. Бяха влезли направо от студа и Иван е трябвало да свали очилата. На самия мен понякога ми сълзят очите. Въздухът във вътрешността на зданието е гъст, тежък, задръстен с всякаква воня от човешки и животински организми, никой не отваря прозорците, вратите се затръшват моментално и пролуките над праговете се затъкват с парцали да не би топлото да избяга от сградата – нали за паливо трябва да се плаща, а този, който би имал достатъчно пари за въглища, не би се свирал в подобни тъмни свърталища, където въздухът е гъст, тежък, дишаш го, сякаш пиеш вода, изплюта от съседа и неговия пес, всеки твой дъх милион пъти преди това е минал през охтичавите дробове на селяни, евреи, каруцари, касапи, проститутки, изкашлян от черните им гръкляни, връща се при теб отново и отново, подгизнал от техните слюнки и слуз, преминал през гъбясалите, въшлясали и гноясали тела; те са го изкашляли, изсекнали, избълвали право в устата ти, трябва да го преглътнеш, трябва да го дишаш, дишай!

- Из-извинете.

За щастие клозетът в края на коридора не беше зает в момента. Повърнах в дупката, от която в лицето ме лъхна ледена смрад. Изпод осраната дъска изпълзяха хлебарки. Размазвах ги с палец, докато се навираха под брадата ми.

Излизайки в коридора, видях Кирил да стои на прага на стаята – държеше ме под око, пазеше да не би да избягам на студа, както съм по гащи и пуловер. Усмихнах се съучастнически. Подаде ми кърпичка и посочи лявата ми буза. Изтрих се. Когато понечих да му я върна, отстъпи крачка назад. Усмихнах се втори път. Имам широка уста, лесно се усмихва.

Надянах единствените си одежди за излизане, тоест черния костюм, с който се явявах на последните изпити; ако не бяха катовете бельо отдолу, щеше да виси на гърба ми като върху скелет. Чиновниците ме гледаха, докато завързвах обувките, закопчавах жилетката, борех се с твърдата колосана яка, прикачена към последната ми памучна риза. Взех документите и остатъка от налични – три рубли и четиридесет и две копейки; рушветът от тези пари би бил единствено символичен, но с празен джоб в учреждение човек се чувства гол. Със стария овчи кожух обаче не можех да направя нищо – кръпка до кръпка, лекета, криви шевове, друг нямах. Наблюдаваха ме безмълвно как пъхам ръце в несиметричните ръкави, левият – по-дълъг. Усмихнах се извинително. Кирил наплюнчи молив и старателно си записа нещо върху маншета.

Излязохме. Бернатова явно бе слухтяла край открехнатата врата – веднага изскочи зачервена и разгорещена пред двамата чиновники, за да ги изпрати обратно по стълбите от втория етаж и през двете дворчета ями до входната врата, където портиерът Валенти, след като поправи шапката с пиринчена значка и скри лулата в джоба, замете припряно снега от тротоара и помогна на господата да се качат в шейната, придържайки ги за лактите, за да не се подхлъзнат на заледения плочник; докато те се настаняваха и увиваха краката си в одеяла, Бернатова ги заливаше с потоци жалби от калпавите наематели, от бандите разбойници край Висла, които се вмъкват с взлом в къщите дори денем, както и от жестоките студове, заради които прозорците подгизват и се изкривяват, а тръбите се пукат в стените и никакъв водопровод или канализация не може да издържи дълго под земята; накрая заяви с плам, че отдавна ме е подозирала в разни грехове и безобразия и не би се поколебала да информира надлежно властите, ако на главата й не бяха хилядата и една други грижи – докато най-сетне кочияшът изплющя с камшик от капрата иззад гърба на Кирил и конете дръпнаха шейната вляво, принуждавайки жената да отстъпи, и поехме към варшавското седалище на Министерството на Зимата, което се помещаваше в някогашния Дворец на краковските епископи, „Мьодова” 5, на ъгъла със „Сенаторска”.

Преди да завием от „Кошикова” към „Маршалковска”, започна да бръска сняг, придърпах шапката върху ушите си. С просторните си кожуси и бомбета като орехови черупки чиновниците, разположени удобно върху ниските седалки на шейната, Иван до мен, Кирил с гръб към извозчика, напомняха бръмбарите в учебника на Зигмунт: едри овални туловища, къси крачка, малка главичка, всичко гланцово черно, излято в геометрична симетрия от елипси и окръжности. Форма, така близка до идеала за кълбо, изплувала сама от околния свят. Гледаха пред себе си с безучастен поглед, стиснали устни и източили високо шии от твърдите яки, следващи машинално люшкането на шейната. Мислех, че ще мога да узная нещо от тях по пътя. Питах се дали ще намекнат за някакъв рушвет заради благоволението, за това, че не ме пришпорват, че са внимателни. Мълчаха. Да ги попитам – как? за какво? Ще се направят, че не са ме чули. Парцали лепкав сняг танцуваха между нас. Пъхнах вледенените си ръце в ръкавите на кожуха.

Във Френската сладкарница светеха полилеите, електрическият блясък, струящ през големите прозорци, оплиташе силуетите на минувачите с пухкави ореоли. Лятното слънце трябваше да е още хей там, в небето, но, както обикновено, над града висяха тежки облаци, дори вече горяха фенерите – много високи, със спираловидни върхове. Завихме на север. От сладкарницата на Островски, на кръстовището с улица „Пиенкна”, изтърчаха момичета в червени палтенца и бели пелерини с качулки, смехът им за миг заглуши уличната глъчка. Спомних си недовършеното си писмо до госпожица Юлия и нейния последен вопъл въпрос. В съседство с „Островски” – във „Ведел”, се уговаряхме с Фредек и Кивайс за вечерните партии карти. Пак тук наблизо, зад кино „Сокол”, у Калка, Милият Княз държеше стая за нощни сеанси. Ако вдигнех глава и погледнех вляво, над бомбето на Иван, щях да зърна прозореца на втория етаж на кооперацията под номер 71 – прозореца, от който падна Фредек.

На ъгъла с „Новогродзка” висеше примръзнала към фенера тлъста крава, жила от тъмен лед я свързваше с върха на фасадата на четириетажната сграда. Кравата сигурно е била от последната пратка добитък за кланицата в „Охота”, зимовниците още не я бяха отсекли. В дъното на улицата, над покрива на кооперация „Сфинкс”, се мержелееше синьо-черно гнездо от лед, голям съсирек от твърда като диамант смръзналост, оплела с мрежа от ледени нишки, висулки, арки и колони сградите от двете страни на „Маршалковска” и „Злота” – кооперациите, лампите, скелетите на измръзнали дървета, балюстрадите на балконите, еркерите, иглите на църковните куполи и кулички, капандурите и комините. Кино „Сфинкс” очевидно отдавна не работеше; светлините по най-горните етажи не бяха запалени.

Отминавайки „Новогродзка”, шейната забави ход. Кочияшът посочи нещо с камшика си. Файтонът пред нас се качваше на тротоара. Кирил се озърна зад себе си. Наведох се вдясно. На кръстовището с „Алейе Йерозолимске” стояха двама полицаи, които прогонваха движението от средата на платното със свирки и викове – тъкмо в този момент над платното се смръзваше един лют.

За няколко минути се оказахме блокирани в предизвиканото от него задръстване. Обикновено в градовете лютите се придвижват над покривите, рядко слизат близо до земята. Дори от това разстояние ми се стори, че усещам извиращите от него вълни студ. Потръпнах и инстинктивно сгуших брада в яката на кожуха. Чиновниците от Министерството на Зимата се спогледаха. Иван хвърли око на часовника. От другата страна на улицата, зад колоната за афиши, облепена с реклами за борби в цирка на „Околник”, мъж, облечен по английска мода, нагласяше статива на архаичен фотоапарат, за да заснеме лютия; снимката така и нямаше да се появи в никой вестник, защото ще я конфискуват хората от „Мьодова”. Иван и Кирил дори не му обърнаха внимание.

Лютият беше изключително пъргав, трябваше да успее да премине на другата страна на „Маршалковска” преди падането на мрака, през нощта да се възземе над покривите и до петък да успее да се добере до гнездото над кинотеатъра. Когато миналата година един смръзляк тръгна да преминава от квартал „Прага” до Кралския Замък по Александрийския мост, мостът остана затворен за близо два месеца. Докато този ледник тук – ако почаках четвърт час, вероятно бих могъл да проследя движенията му, как примръзва от място на място, как се примъква през леда, по леда, от лед на лед, как се пръсват след него една, после друга кристална нишка и се разсипва бавно синьо-бял прах, минута, хрряс, две минути, хрряс; вятърът разнасяше заедно със снега все по-леките частички, но повечето се смразяваха в черна маса, втвърдявайки уличната кал след лютия, лед от леда; и тази пътека от шуплеста смръзлина се проточваше като слузеста диря на охлюв десетки метри на изток от „Алейе Йерозолимске”, по тротоара и по фасадата на хотела. Останалото вече бяха изсекли зимовниците или пък се беше размразило от само себе си; вчера следобед термометърът при „Шницер” показваше пет градуса над нулата.

Лютият не се движеше по права линия, нито се задържаше на постоянна височина над паважа (те успяват да примръзват също и под повърхността на земята). Три-четири часа преди това, съобразявайки се с разнебитената архитектоника на леда, лютият бе започнал да променя траекторията: дотогава се бе придвижвал едва на метър над средата на улицата, но после, преди три часа, се беше понесъл под остра парабола нагоре, над уличните лампи и върхарите на заскрежените дървета. Виждах оставената от него редица стройни сталагмити, искряха с огледалния блясък на фенерите, с неоновите цветни отражения на светлините, извиращи от прозорците и витрините. Редицата се прекъсваше над трамвайните линии – лютият бе увиснал с цялата си тежест върху звездообразната мрежа от мразоструни, опънати хоризонтално и същевременно устремени нагоре, към фасадите на ъгловите здания. Можеше да се мине под него, ако би се намерил някой дотам луд…

 

Откъс от романа на Яцек Дукай „Лед“
Изд. Ерго, 2017
Превод от полски: Васил ВелчевВера Деянова
Редактор: Лилия Христова
Художник: Капка Кънева
Език: Български
Страници: 1096
Цена: 19,00 лв.

 


[1]     Епичният роман на Яцек Дукай е изпъстрен с руски думи, предадени в тяхната фонетична форма. Поради липсата на затруднения да бъдат разбрани от българския читател не ги превеждаме освен в някои по-особени случаи. Същият принцип се прилага и при думи и фрази от френски, английски, немски език. – Всички бележки под линия в книгата са на преводачите.

[2]     За хипотезите, залегнали в основата на геометрията (нем.).

------------------------------------------------

 

  • Публикацията се осъществява със съдействието на Мартин Христов, Вера Деянова и изд. Ерго.
  • Фото: kislovodsk-cbs.ru

 

Думи за автора и книгата в рубриката НОВИ КНИГИ в "Диаскоп" тук

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.