по заглавие   по съдържание

Петър Денчев: "Тихото слънце" - антиутопия, но и не съвсем

03.06.2013
Снимка 1

Денят преди да ме арестуват въобще не предполагах, че някога ще се чудя, защо не чувам как металните чинии падат на пода. Не предполагах, че една сутрин ще открия писмо, което недвусмислено ме тласка към смъртта: оставено до храната, върху масата с алуминиеви крака. Вътре намерих един лист хартия.

Най-отгоре пишеше:

„Добър ден, господин Г.“

Паметта ми се възстановяваше и нещото, което най-много ми липсваше от предишния живот беше слуха, който принудително ми бяха отнели. Мразех този спомен. Мразех го най-силно от всичко, което ми бяха причинили. Спомнях си двете памучни възглавници, които се приближават към лицето ми и после се залепят за слепоочията ми.

Някой каза:

- Няма да боли.

Миризмата на медицински спирт означаваше, че няма връщане назад. После си спомням звука на иглите, които се движеха ужасно бързо. След това дългите дни, които приличаха много повече на безкрайна нощ, отколкото на дни.

Денят преди да ме арестуват, бях в университета.

Както обикновено, съм бил весел и надменен, дори малко повече от обикновено. В очите ми горял подигравателен пламък на превъзходство. Онзи подигравателен пламък на превъзходство, който дразнеше всички, които се бяха отказали от имената си или пък ги бяха загубили и не им стигаше смелостта да ги търсят.

Други пък отбелязали, че погледът ми бил доста по-уморен от предните дни: пламъкът, който горял в тях бил трескав. Значи, виждали страх в очите ми, а това беше така. Че се страхувах, страхувах се, всички се страхуваха, освен онези, които доброволно се бяха отказали от имената си.

Страхът беше естественото състояние на нещата.

В един момент съм отишъл до тоалетната, бавил съм се десет минути, а когато съм се върнал, всички мълчаливо отбелязали тебеширения цвят на лицето ми. Това предизвикало малко оживление, което аз обаче не съм забелязал. Погледът ми изглеждал все така трескав и неуловим.

Не съм се ръкувал с никого. Взел съм си сакото и съм излязъл.

Не бях пил много, и без това мразех евтиното вино, което продаваха в клуба. Всички използвали този повод, малкото алкохол, който бях консумирал, за да изразят съмнение в доброто ми настроение. Смятали, че това е нарочна демонстрация, за да не будя подозрение. Арестът ми на следващата сутринта вече бил планиран.

Нямало осем вечерта, когато съм излязъл от клуба.

Един от обичайните ми преследвачи, излязъл след мен и скришно ме последвал до колата, където изведнъж се оказал изненадан. Помислил, че умирам. Върнал се бързо обратно, когато му се сторило, че нещо става с мен Какво ли нещастие е било за него, когато по-късно не открил колата ми на паркинга?

Отключил съм вратата.

Настанил съм се на седалката. Запалил съм двигателя и след малко ме наблюдавал как седя на шофьорското място, с отметната назад глава. Едната ми ръка била вкопчена в кожената тапицерия на кормилото, а другата почти разкъсвала яката на ризата.

Въздухът свистял в гърдите ми.

Устата ми се отваряла на равни интервали: сякаш съм се задушавал, а очите ми се обръщали. Лицето ми ставало все по-бледо, устните ми били почти невидими, а въздухът не ми достигал. Малко смелост не достигала на този преследвач, за да ми помогне: съвсем малко. Трябвало да запуши внезапно устата ми с ръка, а с другата да ме стисне за гърлото. Може би съм щял малко да се съпротивлявам, но той трябвало силно да натиска, без да се смущава.

Нещо осуетило преждевременната ми смърт.

Двигателят работел, ръчната спирачка била спусната. Мигачът присветвал и угасвал: сякаш съм щял да тръгна, само трябвало да преместя ръката си от гърлото върху скоростния лост. Трябвало да включа на първа, краката ми да се отпуснат от вцепенението на спазмите, да напипам съединителя и газта. Малко ми трябвало, за да потегля.

Смъртта ми щяла да бъде добре дошла.

Човекът се върнал в клуба да повика някой, който да му помогне.

В смисъл: да ме доубият, защото смъртта ми явно започвала.

Всъщност съм изпитвал характерния задух, който се появяваше без да мога да контролирам пристъпите. Инхалаторите не действаха винаги, така че задушаването неизбежно настъпваше: понякога за по-кратко, друг път за по-дълго. Откакто говоренето беше забранено, развивах симптомите на астмата: мускулатурата на бронхите ми изпадаше в остри спазми, сливиците ми се подуваха, а устата ми се пълнеше с храчки бронхиална слуз. Понякога това продължаваше няколко минути, понякога часове.

И какво нещастие: минути по-късно, колата ми липсвала.

Той седял там с помощника му, който го забавил. Двамата седели глуповато на празното място в паркинга, така сякаш очаквали да зърнат колата ми някъде наоколо. Било ясно: потеглил съм.

Странно е сега да си мисля, че понякога бягах.

Това е спомен от миналото, което имах, но той ми става все по-чужд. В бягането трябваше да преодолявам всичко: умората, малкия обем на дробовете, храчките, които извираха от гърлото ми и се опитваха да ме удавят. Благодарение на бягането преодолявах раздвоението, което забраните ми причиняваха. Това беше моето малко съвкупление: движех краката си и наблюдавах асфалта. Трансформирах себе си: побеждавах мълчанието и тишината. Винаги броях крачките: винаги с четни номера, защото на всеки един от краката си дължах по един номер.

Една крачка: две. Две крачки: четири. Три крачки: шест.

След революцията бягах с тапи за уши: ненавиждах свистенето на въздуха, който се чуваше в дробовете ми, имах чувството, че всеки момент мога да се задуша. Запушените уши действаха като усилвател на звуците от тялото ми: сякаш развивах някакъв синдром на вътрешното ухо.

Чувах оглушително дишането си.

Всеки път бях на ръба да припадна от шока.

Сега късите ми крака са покрити с приятна бебешка тлъстина и не мога да си представя, че мога да бягам отново. Мускулите ми никога повече няма да бъдат онова, което бяха. Аз никога повече няма да имам коса, очите ми няма да притежават онзи приятен топъл цвят.

Никога повече няма да имам имена.

Ще бъда нищо и никого: номер в една стена и малко прах.

Всяка сутрин беше така: ушите ми са запушени от тапите, никакъв звук няма начин да стигне до мен. Главата ми бучи. Отварям устата си, тя е пълна с храчки, които ще ме удавят. Всяка сутрин бях пред задушаване. Първите симптоми на астмата побеждавах лесно: минавах през банята, изплювах се, после дишах на отворения прозорец

Накрая: маратонките, чорапите, анцуга.

Още на първия месец след революцията се появиха симптомите. Дихателните ми пътища се възпаляваха без причина. Задушавах се: това бяха повтарящи се епизоди на кашлица и недостиг на кислород. Вечерите се събуждах в паника: жилава слюнка запушваше бронхите ми, не знаех къде съм, страхувах се от внезапната смърт.

Когато бягах, залепвах устата си с цитопласт.

Упражнявах се да дишам през носа, за да науча устата си да бъде винаги затворена. Не биваше дори да се прозявам. Страхът беше навсякъде: парализираше всички. Залепвах устата си, обувах се и тръгвах: погледът в асфалта и краката ми да се движат.

Бягах преди изгрев: исках да виждам слънцето.

После: душ, обличането, поглед в огледалото. Раздвижвах нямо устните си, докато се гледах, за да потвърдя, че не съм забравил името си. Мразех да ходя пеша, защото не исках да виждам как сутрин улиците се изпълваха с мълчаливи хора, които не се поздравяват.

Преди можех да бягам: сега единственото, което ми остава е да се надявам, че една сутрин слънцето, мокро от сутрешната мъгла ще огрее земята в един друг ден, макар и мен да ме няма. Затова понякога се радвам на изгрева, който осветява стените на малката ми бяла килия. Понякога обувам обувките, които някой беше оставил до леглото ми, за да си припомня усещането за свобода, което ми даваха.

Помня денят, в който ги открих: после повръщах.

Обувките се превърнаха в единственият ми източник на нежност: когато ги докосвах, имах усещането, че пипам девствено женско тяло, недокоснато от никого, кожа, която не е пипана от мъжки ръце. Харесвах шевовете и малките ъгли, в които завирах върховете на пръстите си.

Моят малък екстаз на самотата.

Всичко започна с това, че забраниха говоренето. Революцията забрани и слушането. На всички граждани раздадоха тапи за уши. Пребиха баща ми, разстреляха оперните певци на градския площад, концертната зала беше затворена и месеци наред устата ми бълваше храчки.

Развивах алергия към тишината: забравях името си.

 

Откъс от романа "Тихото слънце", ИК "Жанет 45", февруари, 2012


илюстрация: Георги Чепилев