по заглавие   по съдържание

Петър Денчев: "Човекът, който не чува и не говори, е идеалният подчинен"

03.06.2013
Снимка 1
Отзиви за книгата на Петър Денчев "Тихото слънце",
ИК "Жанет 45", февруари, 2012
 

"Майсторството на Петър Денчев е в способността му всеобхватно да опише и тълкува една метафизическа, а всъщност направо физическа заплаха. Тази прецизна политическа процедура на "Тихото слънце" обаче ни най-малко не снема напрежението в текста. Умът на Петър Денчев не облекчава никого. И това, което той предвещава като кошмар за цялото общество, е вече реалност във всеки един от нас. 
Стига да си отворим ушите, разбира се."

Марин Бодаков, в.”Култура”

 
“Той разбрал: човекът, който не чува и не говори, е идеалният подчинен, защото няма нужда да бъде насилван да се подчинява"

Какво се случва, ако се събудиш и усетиш, че тялото ти не ти принадлежи, че крайниците ти не те слушат, че самият ти не чуваш нищо... Може би ще се побъркаш? А може би и ще се съпротивляваш. Такава е съдбата на Господин Г., станал жертва на собственото си противопоставяне на новите тоталитарни власти, ползващи за вдъхновение (или по-скоро за оправдание) странен навик на баща му. В един момент езикът е станал non grata, а вината и истината чрез мълчанието - държавна политика.

Затваряйки цяло едно общество в оковите на тишината и подчинението, тази книга търси мястото си сред доста респектиращ списък с романи, разказващи за случващото се в свят със строга организация и тежки правила. И въпреки че Петър Денчев отказва да причисли книгата към категорията "Антиутопии", няма как да не направим връзка най-малкото с „1984” и  „451 градуса по Фаренхайт”.

В "Тихото слънце" обаче липсва чисто разказваческото начало, което ни въвежда в историята бавно-бавно, за да ни подготви за развръзката. Тук се сблъскваме направо с езика/речта/словото на Господин Г., които единствено са оцелели от цялото същество на собственика си, въпреки че именно те са били забранени. За да стигнем през болката му до пълното разкриване на развоя на събитията. Думи, изговорени без досадна протяжност, но с много ритъм - точно противоположно на това, което са опитали да направят превратаджиите в самата книга.

Няма как да пропусна факта, че корицата е пряка препратка към соц-стилистиката, която можете да забележите в почти всяка по-голяма семейна колекция. Напълно подходящо за това, което ще прочетете и в самата книга."

Александър Кръстев, “Аз чета”

 

"Ако сте изправени пред избора щастие или свобода, кое ще предпочетете? Едното е мимолетно, а другото – относително. Свободата обаче поне ти дава шанс да бъдеш щастлив, но щастието със сигурност не те прави свободен, дори напротив. Често пъти щастието се заплаща с отказ от свобода.

Тази нерешима дилема е главното, което ме грабна в новия роман на едва 25-годишния Петър Денчев „Тихото слънце”, издание на "Жанет 45". Това е трета книга за младия автор и режисьор, който обича да експериментира с жанровете и на текстовете, които пише, и на текстовете, които поставя. Макар да твърди, че този роман не е антиутопия, той най-лесно може да бъде уподобен на романи, които познаваме в този жанр.

Странно и притеснително според мен е, че напоследък има една мощна вълна на романи на млади автори както тук в Европа, така и отвъд океана, с антиутопично звучене. Съвременното младо поколение развива свръхчувствителност към провалените проекти на своите родители за едно по-добро бъдеще.

„Тихото слънце” на Петър Денчев е една трудна за четене книга, която задава много важни въпроси, отекващи в главата на читателя дълго след като е затворил последната страница. А тя, последната страница, обратно на очакването не само не дава решение, не предизвиква катарзис, а напротив – оставя загадката без отговор, без надежда, без проект.

Главният герой в романа е Гласът като носител на паметта, като остров на смисъла, отнет чрез забраната на езика в едно общество, претърпяло преврат и издигнало в култ една безсмислена идеология на мълчанието и тишината. Опозицията тук не е душа и тяло, а глас и тяло, гласът е съсъд не толкова на душата, а най-вече на паметта. Защо е важно паметта да бъде съхранена, и то индивидуалната, а не колективната памет, е един от основните въпроси в романа.

Макар и не наративен, този роман все пак разказва история, тягостна, натуралистична, отблъскваща на моменти. Това е историята на един индивид, който претърпява всевъзможни физиологични промени и катаклизми в опита си да запази езика, а с това и смисъла, а с това и себе си. Дали успява, ще разберете, ако посегнете смело към този нов и категоричен роман, чийто глас отеква чрез звука на тишината."

Кремена Димитрова, вестник “Монитор”

 

"Остава ли нещо след смъртта на тялото? В света на тази книга - да. Остава гласът на жертвата, който вика към оцелелите. Може би защото тялото е изтърпяло толкова много мъчения в кървавата военна диктатура на една безименна антиутопична страна. Най-зловещото в нея обаче не е физическото насилие, а това, че забранява разговора, думите, самия звук. Диктатура на пълната тишина, в която дори още по-ужасното е, че взима идеята от бащата на мъртвия главен герой, като го превръща в своя икона. Книгата на Петър Денчев е странна и като жанр (роман, повест, новела?), и като стил - студено болезнен, все едно някой те дупчи с ледени игли. Ако ти е писнало от фалшив позитивизъм наоколо - сядай и я почвай. Ще я прочетеш за няма и два часа, но ще ти остане за дълго.

Авторът! Авторът! 
Петър Денчев може да е млад, но е амбициозен и кадърен. Вероятно го знаеш не само като писател, но и като театрален режисьор. Постановките му пътуват по международни фестивали, а прозата и поезията му напълно заслужено се радват на внимание и награди. Автор е на още един роман и на сборник с разкази.

Нещо подобно. 
Сигурно ще питаш дали прилича на Оруеловата 1984. По дух - да, но стилът е много по-модерен, пък и аз-формата променя нещата - особено когато разказващият е вече покойник. На мен ми напомня по-скоро на актуалния в последните години Мишел Уелбек. Този начин на писане явно има почва в новата българска литература, защото ми хрумват поне три имена, до които мога да поставя Петър Денчев: Георги Тенев, Елена Алексиева (от времето на Читателска група 31) и Силвия Томова."

Ангел Игов, Sofia Live


 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Петър Денчев е български театрален режисьор и писател.

Роден е  на 08.08.1986г. в град Варна. През 2010 г. завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”, където е работил по текстове на Гогол,  Молиер, Ведекинд, Жьоне, В.Хауф, Брукнер.

Неговият разказ „Малакоф, искам да остарея” е един от двата наградени на конкурса „Екстаз” на сп.Алтера (2006). Има номинации и награди от различни поетични конкурси. Два пъти получава втора награда на Националния младежки поетичен конкурс „Веселин Ханчев” (Стара Загора, 2006 и 2010). С романа си „Тъй, както мъж целува жена, която обича” печели конкурса за Нов български роман „Развитие” за 2007 г, а след това и поощрителната награда на Райфайзен банк на конкурса Южна пролет 2008.

Неговите учебни представления “Смъртта и Дяволът”, “Схватки” и “Слугините” са участвали на различни театрални фестивали в Сърбия, България и Косово. “Жената от миналото” по Роланд Шимелпфениг  (ДКТ “К.Величков” Пазарджик) е неговият дебют на професионалната сцена.  Автор на сборника с разкази “Истории в минало време” (ИК “Жанет 45″ 2011).

Последната му книга е романът “Тихото слънце” (ИК “Жанет 45″) , книга с антиутопичен дух, но не съвсем.

В момента работи по различни свои театрални проекти. Поставя “Карнавал” от Жорди Галсеран  (ДТ “Гео Милев” Стара Загора, 2012) и “Медея“ по Еврипид, Ануй, Драйер и Бродски (ДТ „Сава Огнянов“, Русе, 2012). “Морски пейзаж” от Едуард Олби (НТ “Иван Вазов”, София) е последният му театрален проект.

 

www.peterdentchev.com

www.peterdentchev.wordpress.com


снимки: Мая Любенова и Ваня Хинкова

текстовете и снимките са предоставени от Петър Денчев, писател и режисьор