по заглавие   по съдържание

Дамян Д. Рейнов: "Мисията на Монтег"

24.10.2018
Снимка 1

Самонадеяната усмивка на Бийти се разтегна и разкри бяла редица хищнически зъби. В очите му проблясваха отраженията на огнените езици, пълзящи по догарящия дом на Монтег.

 – Хайде, недоносен литераторе, натисни спусъка! – Бийти пристъпи бавно към Монтег.

– Никога не сме изгаряли онова, което всъщност е трябвало… – каза Монтег.

– Дай ми го, Гай! – Бийти протегна ръка със застинала усмивка.

В следващия миг свистящият пламък обгърна тялото на Бийти и той се превърна в огнено кълбо, което се загърчи по моравата.

Обърна се и видя Кучето.

Изскачайки от сянката, то вече бе успяло да стигне до средата на полянката и се движеше с такава лекота, че приличаше на плътен облак черно-сив дим, който някой безшумно бе издухал срещу него.

Горящото тяло на Бийти, превърнало се в подскачащо, пълзящо, кряскащо чучело се надигна и впери черните си като въглени очи в Монтег.

– Свършено е с теб, Монтег! – извика Бийти.

Кучето се приближи от другата страна, приготвяйки се за последен скок във въздуха, размаха паешките си крака и оголи яростно единствения си зъб — иглата, пълна с прокаинова отрова.

– Свършено е с теб, Монтег! Монтег! Монтег!...

 

– Монтег! Монтег! Монтег, събудете се!

Монтег се сепна и се заоглежда трескаво. Кучето беше изчезнало. Нямаше го и крещящият образ на Бийти. До него беше приклекнало малко момче, вперило любопитни очи в него.

– Извинете, че ви събудих, сър, но господин Грейнджър ви вика –  смотолеви то.

– Благодаря ти, че ме събуди. Напоследък и без това предпочитам да не спя –  отвърна му Монтег      и го потупа бащински по рошавата главица. – Как се казваш, малкия?

– Едгар, сър.

– На колко си години, Еди?

– На пет, сър.

– Какво държиш там? Това някаква птица ли е?

– Кръстих го Алън, сър. Крилото му е счупено и сега се грижа за него.

В ръцете на момчето се беше сгушил малък гарван.

– Много ще съм ти задължен, ако с твоето приятелче ми намерите парче бекон, Еди, че направо умирам от глад.

– Веднага, сър! – усмихна му се момчето и се изгуби в сенките на долината.

Монтег сгъна одеялото си и закрачи между огньовете.

Бяха изминали шест месеца от бомбардировките. Илюзията, в която бе живял в продължение на трийсет години,  му се струваше като далечен избледнял спомен. Последните остатъци от човечеството доизживяваха жалкото си съществуване. Липсваше смисъл и посока. Животът просто се влачеше по течението на тягостната безнадеждност.

Монтег се приближи до един от огньовете, край който, наметнати с одеяла, мълчаливо бяха насядали Грейджър и колегите му от негласно обявения Съвет на старейшините. Грейджър му кимна безмълвно, подканвайки го да седне до него. Монтег разтърка дланите си и ги приближи към огъня.

– Кажете ми, Монтег, ако можехте да се върнете назад във времето и можехте да промените нещо, какво щеше да е то?

– Всичко това – посочи той към изпепелените останки на мегаполиса. – Нямаше да позволя да се случи.

– Но какво би могъл да промениш лично ти?

Монтег се замисли за момент.

– Щях да намеря начин да предупредя хората, да убедя човечеството, че книгите са важни, че не бива да допускат това положение, до което сме докарани сега...

На лицето на Грейнджър се изписа лукава усмивка. Погледът му премина по зачервените от топлината на огъня лица.

– Мисля, че той трябва да е третият. Какво ще кажете?

Мъжете наоколо закимаха одобрително.

– Какво става? – полюбопитства Монтег.

– Искам да ви представя г-н Уелс – Грейджър посочи средно висок млад мъж, около трийсетте, който беше седнал в края. Г-н Уелс ни уведоми, че днес е завършил едно специално устройство, върху което работи през последната година.

– Какво устройство?  – попита неразбиращо Монтег.

– Елате, нека ви покажа – изправи се г-н Уелс и му подаде ръка. – Приятелите ми ме наричат Хърб.

Монтег се здрависа с мъжа и тръгна след него. Мъжете край огъня станаха и ги последваха. След няколко минути ходене се озоваха пред изоставен подземен бункер, Грейджър побутна с видимо усилие осеяната с ръждиви петна врата. Тя се открехна с протяжно скърцане съвсем леко, колкото да позволи на четиримата да се намъкнат в прохладните недра на забравеното съоръжение.

След недълго обикаляне по оплетените коридори се озоваха насред просторна зала, в центъра на която се издигаше приличащо на триместна каляска устройство, осеяно със купища зъбчати колела, турбини, ръчки и мигащи лампи

– Представям ви моята рожба – посочи Уелс. – Машината на времето!

– Какво?! – ченето на Монтег увисна. За момент се усъмни в ясния разсъдък на г-н Уелс.

– С помощта й мога да пренеса трима човека във време и място по мой избор в човешката история. Успях да я сглобя, заимствайки идеи от всички запомнени книги по темата. Няма да навлизам в детайли, но на теория мога да ви убедя, че работи. 

– Съветът реши – прекъсна го Грейнджър – да изпрати трима души на мисия назад във времето. Да ги остави в най-силните времена на литературата, където да напишат книги, с които да предупредят човечеството за пагубното настояще. Трима мъже, които да променят хода на историята, като посеят семето на съмнението и страха. Като им представят бъдещето, което ги очаква, ако поемат по грешния път на историята. Решихме тези мъже да са г-н Уелс – все пак устройството е негово – г-н Ерик Блеър... и вие, Монтег. Уелс и Блеър са невероятни разказвачи, които вече са подготвили произведения, които, както смятаме, ще шокират света.

– Но каква е моята роля в тази мисия? Не смятам, че имам талант да измислям истории...

– Не е необходимо да ги измисляте, Монтег. Поне не в началото. От вас се иска просто да разкажете истината. Да разкажете вашата гледна точка. А веднъж, щом започнете да пишете, повярвайте ми, и правилните думи сами ще дойдат.

– И колко време трябва да стоим там в... миналото?

– За съжаление, – включи се Уелс – това е пътуване с еднопосочен билет. Веднъж излезли от машината, няма как да ви върнем.

– Значи нямаме право на втори опит?

– Не – поклати глава Грейнджър. – Е, готови ли сте да промените историята господа?!

След близо час приготовления Хърбърт Уелс, Ерик Блеър и Гай Монтег се бяха настанили на трите места в Машината на времето.  Край устройството се бяха събрали хората от целия лагер, които вече бяха успели да научат новината. Те мълчаливо се взираха в пътешествениците и по погледите им си личеше, че без съмнение благородно им завиждаха

– Успех, господа! – рече тържествено Грейнджър. – Бъдещето на човечеството е във вашите ръце!

Уелс натисна някакво копче, дръпна две ръчки и зъбчатите колела изскърцаха жално. Устройството забоботи. Около него започнаха да препускат бледосинкави мълнии. Статичното електричество във въздуха накара косъмчетата по ръцете им да настръхнат. Замириса на сяра. Постепенно машината се скри под полупрозрачно було, сякаш изтъкано от мъгла. Хората наоколо избледняха и не след дълго изчезнаха от погледите им.

– И внимавай как ще ме опишеш, Монтег – изсмя се Грейнджър и гласът му отекна глухо.

Цялата машина потъна в тъмнината. Лекото подрусване подсказваше, че се движат, но бе невъзможно да се определи посоката.

– Колко време ще продължи пътуването?

– Не много – отговори Уелс. – Сега ще се върнем назад в лето 1800, от там всяка минута плавно ще прескачаме напред с по една година.

Той настрои циферблата на таблото. Всичко около тях бе размазано и неясно, но със забавянето на скоростта постепенно започна да се прояснява. Картинката за момент замръзна.

– В момента се намираме в Америка през 1810 година. Настроих уредите така, че да спираме на всеки десет години за по минута. Ще трябва бързо да слизаме от машината във времето, което Грейнджър определи за всеки от нас. Бъдете готови!

– Надявам се, че знаеш какво правиш... – измърмори под носа си Монтег.

Въздухът около тях отново се наелектризира, устройството се разтресе и образът му  избледня, препускайки през спиралата на времето.

Изведнъж сандъкът, в който бяха складирали багажа и провизиите си, се размърда. Монтег отвори капака и онемя. Вместо вещите им на дъното се бе сгушило хлапето с гарвана.

– Какво правиш тук, Еди?! – възкликна г-н Уелс.

– Простете, господине, но исках да дойда с вас – започна да се оправдава момчето. – Разбирате ли, не можех да остана там. Трябваше да дойда!

– Сега ще те науча аз! – Уелс го улови за ревера и го издърпа от сандъка.

– Моля ви, сър, не ме бийте! – Еди се заусуква в ръцете на изобретателя. – Господин Монтег, моля ви не му давайте да ме бие! Ето вижте, намерих ви бекон, както обещах.

Детето  протегна малката си ръчичка, в която стискаше парче бекон, към Монтег, който все още се опитваше да анализира ситуацията.

В това време машината намали ход и спря. Уредите показваха 1820 година.

Гарванът изграчи, Уелс по ръката и той изтърва „гратисчията“. Птицата подскочи и изхвърча извън машината.

– Алъъън! – викна момчето и скочи след птицата си.

– Какво правиш!  – развика се Уелс. – Върни се веднага тук!

Машината отново започна да боботи и малкият се разтвори в пространството. Тримата мъже се погледаха слисано.

– Всичко ще е наред – рече Блеър. – Еди е оправно момче, не го мислете.

– Дано си прав – въздъхна Уелс и сведе глава.

След няколко минути, в които машината спираше за кратко в определени отрязъци от времето, Уелс се обади:

– 1890-та година – мой ред е.

Машината спря и той дари всеки от спътниците си със здраво мъжко ръкостискане.

– Успех, господа! Радвам се, че ще мога да оставя нещо след себе си.

Слезе от собственото си изобретение и мълчаливо го изчака да се стопи пред погледа му.

Когато конфигурацията на цифрите показа, че вече се намират в 1930 година, Блеър се надигна от мястото си.

– Успех, Монтег, и не забравяй да опишеш всичко точно както беше!

– Ти как ще кръстиш своята книга? Питам, за да мога да я потърся там, в бъдещето.

– Още не съм решил как ще се казва, но ще я напиша под псевдоним.

– Какъв псевдоним?

– Оруел. Джордж Оруел.

Двамата си стиснаха ръцете и Блеър слезе от машината. Монтег остана сам. Следващите три минути му се сториха като цял час.

Когато най-сетне машината спря в 1950 година, Монтег слезе с разтуптяно сърце. Пред него беше светът, в който щеше да прекара остатъка от живота си.  Машината зад него се разтресе, обви се в електрически светкавици и изчезна.

Монтег се огледа и видя, че е застанал в средата на широка улица.

– Извинете, къде се намирам? – спря той елегантно облечен млад господин.

– Вие сте пред кафене Клифтън, защо, загубихте ли се?

– А знаете къде мога да намеря... книги? – Произнесе последната дума по навик с приглушен и потаен глас.

– Малко по-надолу  по улицата има книжарница – отвърна младежът, изгледа го учудено и продължи по пътя си.

Монтег намери книжарницата и предпазливо прекрачи прага й. Първото, което го връхлетя, бе миризмата на хартия. Пред очите му цели рафтове бяха отрупани с книги. Сълзи на радост жегнаха бузите му.

– С какво мога да Ви бъда полезна, господине? – посрещна го усмихнато младо момиче. 

– Каква книга бихте ми препоръчали? – попита плахо Монтег.

– На каква тематика?

– Ами например нещо за бъдещето.

– Знам точно какво Ви трябва. Елате, ще ви покажа.

Момичето го поведе към дъното на магазинчето, където над прилежно подредени томчета се мъдреше надпис „фантастика“.

– Какво означава това?

– Това е сравнително нов жанр, който набира все по-голяма популярност напоследък. Разгледайте и си харесайте нещо. Аз бих ви препоръчала Жул Верн и Хърбърт Уелс.

Момичето се отдалечи, оставяйки Монтег да разглежда книгите. Той веднага грабна първото томче с надпис Х. П. Уелс и го разлисти припряно.

След известно време някой го потупа по рамото. Той с труд откъсна поглед от страниците на книгата, в която се бе зачел. Навън вече се смрачаваше.

– Е, решихте ли какво ви се чете, господине, – дари го с лъчезарната си усмивка девойката – защото трябва да затваряме.

– Ами, как да реша, искам да прочета тази книга, и тази,... всичките искам да ги прочета!

– За съжаление, животът никога не стига да прочетем всички книги, които искаме, нали...

***

Няколко месеца по-късно Монтег седеше в тясната си мансарда в северен Лос Анджелис и наблюдаваше празния лист, затъкнат в пишещата машина. Беше време да изпълни мисията, за която бе изпратен. Пръстите му посегнаха към клавишите и нащракаха: "ПОЖАРНИКАРЯТ" ОТ ГАЙ МОНТЕГ. Погледа известно време написаното и се замисли.

– Трябва ми псевдоним, като на Блеър. Трябва да има и цифри в заглавието и може би някаква метафора.

Помисли още малко, после с рязко движение издърпа листа, сложи нов във валяка, постави пръстите си върху клавишите и написа: "451 ГРАДУСА ПО ФАРЕНХАЙТ" ОТ РЕЙ БРЕДБЪРИ.

Пое си доволен въздух и тракането на машината се разнесе из стаята.

 

Накратко за автора

Роден през 1981 г. в град Габрово. Завършил актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ – гр. София. В момента живее в гр. Пловдив, където работи като актьор, режисьор и драматург.

Дамян Д. Рейнов е писателският псевдоним, под който публикува творбите си. По професия е театрален актьор и режисьор и след като писането е различен вид изкуство, е решил да не подписва творбите си с истинското си име, а под псевдоним. Дамян Д. Рейнов е нещо като второто му, писателско алтерего. Нещо като Ричард Бакман за Стивън Кинг, Джорд Оруел за Ерик Артър Блеър или Чудомир за Димитър Чорбаджийски. Преди да се захване с писане на проза, пише предимно драматургия. Писането за него не е професия, а просто поредният начин да се изразява, да споделя темите, които го вълнуват и да разказва историите, които изплуват в съзнанието му.

От 2016 г. е член на Клуб на писателите на хорър „Lazarus“. Носител на няколко награди от различни конкурси. Негови разкази са публикувани в антологиите „Вдъхновени от краля“, „451 градуса по Бредбъри“, „Писъци“, „Вой“.

В момента работи върху дебютния си роман и подготвя сборник с разкази.

 

Публикува се със съдействието на автора.

 

Илюстрация: ©Георги Чепилев

 

Още по темата в Диаскоп тук

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.