по заглавие   по съдържание

Христина Панджаридис: "Часовникът, който върви назад"

10.11.2018
Снимка 1

 

НЕОЧАКВАНО ПЪТУВАНЕ

Подслушвай родителите си и ще ги опознаеш. Мъдростта може да е от памти века, но да я изпитваш на собствен гръб,  е друго нещо. От подслушване разбрах, че нашите се развеждат. А по-късно и че с МС (Майка ми Светла) заминаваме за Франция през почивните дни. Съвсем в края на октомври. Шест дни ваканция на разположение, но френското предложение никак не съвпада с моите планове.

Поводът за екскурзията като че ли е циганското лято, но най-вече – човекът, към когото МС многократно изрича „шери“ и „а биенто“, в превод „до скоро“. Френският не скача сам на езика ми, но покрай хобито на майка ми с преводите съм готова да вляза в езиков двубой. При предишно пътуване разгледахме подробно Страсбург и помня живописния квартал „Малката Франция“, заобиколен от речни ръкави и канали, където публично пих от бирата на грижовната си родителка. Забравя ли се? А туристическото корабче по Рейн, на което можеш да си сложиш слушалки и час и половина да си мислиш каквото си щеш, докато в ушите ти анонимен глас обяснява на испански или руски подробности от историята на града?

В късния следобед на октомври стаята с вдигнатите щори е мрачна. Не се чуват викове и книгата ми е безинтересна. Тогава правя необмислената стъпка. Ставам и прекрачвам от доброто момичешко възпитание в щуротията.

Изведнъж ми просветва защо МС пали допълнително лампите и се навира да ме прегръща. Големите са високи, с по-едър кокал, с дипломи и стаж, но често се разтреперват пред казването на истината. Абе, бъзльовци са.

– Приготвяй си багажа! – дългите майчини мигли трепкат. Благодарна съм, че съм ги наследила, редом с трапчинката отляво на бузата, ненаситността да ям, но да не наддавам, и високото чело.

– Къде ще ме мъкнеш? Не сме планували да ходим някъде – цупя театрално устни и изпадам във фалшиви догадки.

Прегръщам плюшеното си мече-лъвче, което винаги ми вдъхва кураж. Нашите ми го подариха, щом се научих да пиша сама, и го превърнах в свой талисман.

– Изненада. Нали жадуваш за нови приключения.

Жадна съм за приключения, но обичам да съм наясно предварително и да кроя планове, да затварям очи и да си представям устата на крокодила или крака на слона, надвесени над учителката ми по химия. Жадна съм… но в определен ред. А не от устата за вратата и бегом в ръка с куфара.

Баща ми помолил мама да се омъжи за него на върха на Айфеловата кула. След като обядвали и пили шампанско. Мама била на двайсет и бременна. Подозирам, че романтиката, определена за семейството ни, се е изчерпала с височината от триста метра на парижката кула. И не се лъжа. Ден и половина по-късно, докато зяпам отново катедралата в Страсбург (започната да се строи през 1277  и завършена през 1439 – според картичката, която купих), се успокоявам, че нито нашите, нито пък аз разполагаме с време, в което да си изгладим отношенията. Ако трябва да строим заедно катедрала, за близо двеста години, ще падне толкова каране и сдобряване, омръзване и напускане, че… Благодаря! Зарязвам на мига подобна перспектива.

И отново на път. Какво е намислила тайно от мен по-голямата от двете ни, разбирам предварително още от морския пейзаж, който й носи сто процента късмет и е окачен в коридора на софийския ни апартамент. Щом влезе вкъщи, мама се спира и го поглежда. Сякаш получава одобрение или съвет. Някаква висша сила  премита пред нея, ръси й животворна вода, невидима за  очите ми. Картината, нейният амулет, представлява две правоъгълни платна, захванати най-горе и най-долу с панти. Отвътре, там, където лодката се носи по вълните, тя слага своите старомодни писма. Аз редовно чета за какво въздиша жената, с която повече мълчим и по-малко говорим. Тя пък научава моите тайни, като по неизвестен за мен начин наднича в главата ми, дори от разстояние.

Гледа ме с гримираните си в златистозелено очи. Да призная ли, че я намирам младолика, твърде свежа в сравнение с майките на приятелките ми. Премълчавам. Защо да й поднасям наготово поводи да се задържа още повече пред огледалото. Разгневена съм от препоръката й да съм неин умален вариант и да съм „невидима за вирусите“. Разбирай извратеняци в най-обхватен човешки смисъл.

– Да ти имам ли доверие? – издава се и накланя кестенявите си коси към мен. Забелязвам два бели косъма край лявото ухо. Младостта си отива, на един крак и с ежемесечно боядисване на косата, дори и за нея. Домъчнява ми за половин секунда.

– Не молиш за приказка, нали?

– Намира ли се човешко същество, което да не е в течение, че дъщерята успокоява майка си с приказки, а не обратното, както е прието?

– Ако щеш вярвай, само ние двете сме в кюпа. И баща ми не подозира – нормализирам ускорения й пулс. 

– Жалко за татко ти! – иронизира, но усещам как й става адски приятно. Единственото й дете, т.е. аз, съм на нейна страна и не я издавам наляво-надясно. – След развода ми беше трудно, но сега срещнах подходящ човек. Колега ми е, а и имаме еднакви интереси. Искам да го видиш, настоявам да ми кажеш искрено как го преценяваш. Сериозно е.

– Зачертаваш монашеския си живот на изпълнителна и неуморна брокерка?

– Не се подигравай с майка си! – МС изпъва рамене, но не за да ми се фука с мускулите си. Случва се веднъж в месеца да тичаме заедно сутрин и мъжете да се обръщат след нас и да подсвиркват.

– Радвам се, че си забелязала достоен мъжки обект на хоризонта! – скачам и я прегръщам. Влюбените майка са по-щедри към децата си и по-отвеяни откъм забележки. Отпадат стриктните часове за прибиране, взирането във всяка дума и облечена дрешка, превземките, че съм в опасна възраст. МС е хлътнала! Събитието заслужава отбелязване. Направо фойерверки! Наместо тях звучат камбани и сякаш продънват асфалта на улицата, по която мерим крачки, докато зяпаме подредените къщи и подрязаните с линийка храсти отпред и отстрани. Личи си, че хората ценят прецизността и градинарските умения. Катеричка пресича пътя ни и аз се шашвам. В град ли сме, или градът е насред гората.

– Мисля, че няма какво повече да се коментира – заявява МС, аз кимам одобрително и отвътре спрягам глагола пея в сегашно и бъдеще време.

Майчината самота ми лази по нервите. Любовта, любовта е за предпочитане пред меланхолията и грубите факти.

– Но те предупреждавам, мами, никакво влачене по музеи и архитектурни забележителности повече. Ще се вея, накъдето ми се прииска!

– Магарешка глава – отсича родителката, но личи, че в тона и поведението й не се съдържа и грам притеснение. – Подписвам се под претенциите ти. Волна и предоволна, а? Мила и драга?

 

"Часовникът, който върви назад"
Автор: Христина Панджаридис
Изд. Ателие за българска детска литература "Горната земя"
Редактор: Весела Фламбурари
Художник: Милена Радева
Черно-бели илюстрации преди началото на всяка глава
Брой страници: 192 
Цена: 12.90
Подходяща за деца от 13 до 110 години
 

 

  • Публикацията се осъществява със съдействието на автора и издателството.

 

 

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.