Песен с продължение

Разказ от Христина Панджаридис 

Баба пееше една песен. Всеки ден. От сутрин я носеше със себе си до заспиване. И все я дооправяше – като кърпата на главата си.

Наблюдавах я с любопитство, а като голяма – тайно. Сваляше кърпата, изглаждаше я и пак я завързваше. След час действията ù се повтаряха. Все едно чрез кърпата оставяше някакви тайнствени знаци из дома или на околните.

Песента ù също се раздвижваше. Текстът добавяше нови думи. Помнех пет куплета. Учеше ме на разни песни, но никога на нейната си.

Едно лято, след смъртта на най-малкия ù син, баба добави нов куплет. Звучеше по-тъжно от другите. Сякаш някой тропаше на вратата, но ключът го нямаше и започваше търсене.

Песента ù набъбваше с всяка година. С ражданията на внуци или правнуци изнамираше радостни думи, след ходене на погребение вмъкваше тъга. Песента беше историята на живота ù. Шарена, но с преобладаващи тъмни тонове.

Накрая я записах и отброих дванайсет куплета. Знаех, че баба обича всички месеци на годината и няма предпочитания. Целуваше напъпилите дървета пролетно време, лятото топлеше вода на двора в кофи и легени, и миеше дългите си коси, есента милваше цветята и дишаше аромата на наплодилите се ябълки и круши, а зимата правеше снежен човек точно до прозореца си. Детето в нея му се радваше и отказваше да порасне.

Когато ù омръзна да брои зимите и летата, и избра да опита от друг сезон – небесния, ме повика. Бях единствената внучка сред десетина момчета. Лежеше на леглото си, а ръката ù докосваше вазата с откъснати маргаритки от градината. Нямаше сили да ми попее, а и никога не пееше легнала.

Гледаше ме и очите ù се питаха дали да ми кажат тайната или да си я отнесат в небесните ширини. Усещах, че има тайна. Дългият бабин живот ми приличаше на добре скрита история, на която е дошло времето да се повдигне капака.

Дясната ù ръка подбутна вазата с маргаритки и под каренцето се показа обърната с гърба нагоре снимка. Баба и до нея един мъж. Попитах я с поглед кой е? Не исках да наруша тишината. Нейно право беше да проговори първа. Нали ме бе повикала. Чаках думи. Чаках нейните желания. “Дядо ти... моят мъж...”, каза баба.

Из къщата нямаше никъде негови снимки. Роднините не говореха за дядо. Мислех си, че е умрял млад и затова не е приятно да се споменава. “Той харесваше как пея, а после ме остави... обикна друга жена...” разказваше баба една непозната приказка. “Другата жена не му роди деца и той остана при мен, остана от милост...” Баба въздъхна и погледна към прозореца. “Никога да не живееш с някого от милост. По-лошо от омраза е.” Стисна ръката ми и разбрах: не съм чула още най-страшното. Бабо, какво ли си сторила? Плашиш ме! Не искам да знам! Защо ме избра за изповедта си? Толкова ли съм лоша, че ме наказваш? Или само добрите умеят да носят мъката, превърната в безкрайна тайна?

“Отрових го, бавно го тровех, по малко, да не забележат другите, той да не усети. Няма да ти кажа билката. Не ти трябва да знаеш. Нека си отиде името ù с мен. Дядо ти е погребан тук, в двора, а не на гробището, където е поставена плочата. Зарових го и засадих отгоре ябълка. Да я гледам и да плача, да не отхапвам никога от нея.”

Сетих се, че баба не береше ябълката, нито ни даваше да ядем от нея. Дървото раждаше и плодовете падаха на земята. Тя ги събираше и ги носеше някъде. “Ако можеш, зарови ме до ябълката, до моя мъж!”, помоли ме баба. Загледа ме със синьото на очите си и то се променяше постепенно. Изсветля и се превърна в част от небето, където го заобиколиха хиляди облаци.

Мислех си, че да имаш баба е награда. То било и изпитание.