по заглавие   по съдържание

Пламен Антов: "Тотемът на вълка. Неполитическото"

10.06.2013
Снимка 1
ОЧАКВАМ
 
Мога да те очаквам навсякъде
еднакво възторжен,
а ти да не идваш.
 
Мога да те очаквам тук и другаде.
В средата на лятото или в края му –
в самия му край, на ръба на зимата.
 
Мога да те очаквам в детството си.
Мога като вълк, мога като гора.
Като колиба в гората мога.
 
Мога на всички места по света. И навсякъде
да бъда щастлив, че не идваш.
 
 
 
ПРОЛЕТ В ГОРАТА - и откриваш цялата пошлост на парфюмерийната индустрия.
 
БОГ -  Спасих едно червейче. И отнех обяда на едно паяче. С какво право?
 
САМОТЕН - като в утроба.
 
ЕЗИЧЕСТВО - Всяка сутрин тръгвам на изток. И се завръщам на запад.
 
ПОЕТ - това звучи обидно. Звучи като турист. Предпочитам просто вървящ. Пътешественик в неизвестното.
 
ПОЕЗИЯТА - Да махнеш излишното от тишината.

 


 

Премиера на „Тотемът на вълка. Неполитическото“ от Пламен Антов

Репортаж от събитието: Анжела Димчева

Част от елита на философско-културологичните течения в българската литература се събра на 5 юни в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ за представянето на новата книга на Пламен Антов „Тотемът на вълка. Неполитическото“. Книгата е издание на българо-английското издателство „Смол Стейшънс Прес“ (София – Лондон), 2013 г., и представлява симбиоза от стихотворения, есеистични фрагменти, афоризми, импресивни отпечатъци.

Културното събитие беше открито от проф. Боряна Христова, директор на Националната библиотека, която каза, че основен приоритет на нейната институция е да промотира българските автори и да се грижи техните книги чрез отдел „Депозит“ да достигнат до всички регионални библиотеки в страната.

Пламен Антов изведе няколко концентрирани мотивационни и креативни гнезда, които характеризират книгата, като опит за авторска защита: „Това е една много мълчалива и самотна книга. Това е нейната същност, самата тя носи тази суетлива публичност в себе си като собственото си „анти“, срещу което активно се съпротивлява. И същевременно това „анти“ е сърцевинна част от нея... Книгата през цялото време разисква собствения си онтологичен парадокс – тя няма как да се роди като книга освен самоопровергавайки се, т.е. чрез смъртта си, чрез моралното си самоубийство. Със самото си написване, тя вече е сторила един огромен компромис, затова по силата на прецедентността всички копромиси оттук нататък можеха да бъдат преглътнати по-лесно. А начинът е да бъдат включени по някакъв начин в самото поле на книгата. (...) За да се случи една книга, тя през цялото време върви към смъртта си... Няма по-нихилистичен начин за това от влизането в Библиотеката.“

За процеса на издаване говори Цветанка Еленкова, представител на „Смол Стейшънс Прес“: „Познавах предишните стихосбирки на Пламен, но мисля, че тази книга е неговата най-искрена творба – той е абсолютно откровен, разсъблечен от каквито и да е условности, от всякакво кокетничене... Изоставил е всякакви модели и моделиране, които съществуваха в предишните му книги. Най-важното в книгата е идеята за противопоставянето между обществото и природата – от една страна стоят Бог и природата, а от другата – езикът и политиката.“

Подборно за своя прочит на текстовете говори проф. Едвин Сугарев: „Тази книга наистина търси тишината. Прониква в нейните фибри, изчерпвайки себе си, тъй като тишината може да бъде изразена само чрез това изчерпване. Пламен я търси не като писател, който иска да я опише, а като свидетел. Тази книга е радикално различна от предишните... Както всяко посветено търсене и това има нужда от известна ритуалност – търсенето на тишината е продукт на бдения... Тъкмо чрез вграждането в думите се преминава границата между свободата като пространство за неполитическото и политическите сенки и привидения на езика. В частта „Политически фрагменти“ ще срещнем казването „Единствената свобода – да не бъдеш наблюдаван“, в „Бог и поезия“ той казва: „Абсолютната свобода – да не бъдеш наблюдаван“. Свободата не може да бъде споделено пространство. Пътят към Рая е строго индивидуален и трябва да бъде извървян в самота... Той не съвпада с останалите пътища, по които свободният човек, приел образа на самотния пешеходец, не обръща внимание на спиращите му коли, защото той не отива там, където и те... Според изповядваната философия в книгата свободата е единосъщна с тишината, със самотата, с изличаването, с майсторството да преминеш през този свят, без да оставиш следи. Следите винаги маркират цели и намерения „от – до“, тръгваш отнякъде, стигаш донякъде. Преминаването тук, ходенето само по себе си, дори в чисто физическия смисъл на думата, е мислено само като медитация, то няма нищо общо с отиването – даже точно обратното... Ходенето маркира пътя към свободата, то маркира отвързване, преодоляване на разликите между нещата. То е мислено като организъм, а не като механизъм... Има, разбира се, и други тайнства по пътя към мълчанието... Всяко писане е  начин за оскверняване на тишината. Езикът е политически и неговата политичност е непреодолима. Светът е възможен само извън езика, ergo – извън нас.“

Проф. Цочо Бояджиев потърси други координати на въздействието, което вече се транслира от словото на Пламен Антов: „Лично за мен тази книга на Пламен е истинско откритие – чета, препрочитам и много мисля върху тези изключително интелегентни и същевременно дълбоко чувствителни фрагменти. Те са се родили от скитащия човек, който въприема света фрагментарно, с една особена задълбоченост, която отрича дългите истории. Фрагментите съчетават интелекта и чувството. Като философ по професия бих оспорил някои теории на Пламен: когато се наднича в бездната на човешкото битие, игнорирането на политическото е практически невъзможно. За добро или за зло, в ареала на човешкото, в принципите на съграждането на човешко обиталище културата и природата са неразделими. Особено ми въздейства една метафора: за двете огледала, изправени едно срещу друго. В тях всяко нещо изглежда и в лице, и в гръб. Това е парадоксът на човешкото живеене. Същото е и с книгата на Пламен – тя апелира за мълчание, но се самоотрича, защото тя е послание – да бъдеш чут... Поезията е боравени с думи, глас, послания.“

Още за книгата на Пламен Антов споделиха свои мисли Иван Цанев и Божидар Кунчев.

Присъстваха десетки писатели и университетски преподаватели, сред които бяха: Михаил Неделчев, Владимир Левчев, Екатерина Йосифова, Марин Георгиев, Йордан Ефтимов, Златомир Златанов, Владо Любенов, Катя Зографова, Людмила Григорова и др.

 


 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

ПЛАМЕН АНТОВ е доц. д-р в Института за литература, БАН. Автор е на девет книги с поезия, разкази, пиеси, литературна критика и теория. Последните от тях са монографичните изследвания върху спецификата на сецесионния език („Яворов – Ботев: модернизъм и мит. Атавистичната памет на езика“, 2009) и българския постмодернизъм („Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно“, 2010). Пътешественик.

снимки: Анжела Димчева