по заглавие   по съдържание

Елена Понятовска: "Дордето не се вижда, Иисусе мой!"

13.02.2019
Снимка 1

В онази нощ, през която Педро не бе у дома, тъй като бе отишъл да вземе прасетата, видях нагуалът[1]. Беше съвсем като сянка на човек, която вървеше към моята врата. И понеже там мястото е топло, от едната страна на Маис, между Рио Верде и Сан Луис Потоси, къщите са направени от пръчки и през пролуките влиза въздух.

Педро огради къщата и преплете клони от меските, уисаче – с бодлите нагоре, и портата на къщата също беше от колове и бодливи клони. През тази преграда видях сянката, която вървеше към моята стая. До тази стая имаше малко дворче със заслон, изграден от Педро с покрив от палмови листа, за да могат убитите свине да не стоят на слънце и да се затрие месото. Пък тази нощ имаше хубава луна, затова през процепите съвсем ясно видях как приближават и дебнат злите нагуали. Тогава извиках с всички сили:

– Какво искате? Какво искате? Само да стъпите вътре, и ви застрелвам…

Тогава той подви опашка и като куче се спусна да бяга, докато не стигна до дървото, където падаше голяма сянка и където идваха амбулантни търговци от Валес да продават дреболии и неща за хапване. Там изгубих мъжа от поглед, ама дори опашката си вече влачеше по земята. Когато си дойдè мъжът ми, аз му разправих.

Нагуалът е човек, който се преправя на животно, за да краде. Той е човек с кучешка кожа и върви също като кучето, на четири крака, като използва ръцете и краката си наместо това; обаче когато дойде в някоя къща, той е принуден да се изправи, за да стигне онова, което ще напъха в торбата си. Само че в момента, в който го разкрият, се спуска да бяга с вой и всички в къщата се кръстят ужасени. Излиза най-често в нощите, в които има луна, за да вижда по-добре… Той си е само дребен обирджия, който от време на време се преправя на животно, на куче, койот или вълк. Малодушните много се боят от него, но аз – не, защото наистина съм ги срещала. И го видях.

И като останах сама на сутринта, рекох на момчето, което ми помагаше:

– Вдигни качето с маслото горе, на масата…

Тъкмо ставах да го разбия още малко, за да побелее; трябва да се бие, защото иначе почернява и не става за нищо. След последното биене Педро и аз го оставяхме навън, за да се избистри.

На няколко пъти ни обираха; веднъж посреднощ изчезна един бут, друг път – плешките. Този ден също бях осолила много парчета – издължени, тънки късове от по метър-два; бях си приготвила престилката и биячката. Друг път ще се случи на разсъмване да намеря месата съвсем разхвърляни. Избираха най-хубавите късове, а маслото обикновено им харесваше прясно – съвсем ясно се виждаше как са вкарали по една голяма лапа, за да го отнесат. Докато веднъж не казах:

– Сега вече ще бдя, за да видя кой идва…

И не си легнах. Загасих светлината и оставих само една малка свещица да гори – където и да ходя, запалвам свещица или маслениче, – и седнах на самия праг, за да виждам по-добре, хванала пистолет в ръка. И видях съвсем ясно, когато отзад мина нагуалът; тъй че стигна до вратата и в момента, в който се готвеше да я отвори, му казах много спокойно, с голям душевен мир, тъй като все пак държах оръжието си:

– Какво става?

И насочих светлината към него. И знаете ли кой бе? Един човек, един приятел на Педро, който непрестанно идваше у дома да се храни, а пък аз му давах чичарон и свинско; мъж ми го привика в армията, доведе го до Сан Луис Потоси, до Маис… Беше си нахлузил една кожа на свиня, а как зловещо му блестяха прасешките очи; и като го погнах с пръта да го напердаша… Как си мислите вие, че се измъкна през трънливия плет? Добре натупан! Тогава си рекох: „Ех, отиде си, какви приятели само си има Педро!“.

И на следващия ден, когато Педро дойде със своя приятел, тогава му казах:

– Познах го този, преправя се на нагуал, за да идва и да краде.

На самия нагуал си му го казвах в лицето и вече не му бляскаха очите – не знам как се казва този човек, струва ми се, че Сириако[2]; но пък хубаво, че го разпознах и оттогава вече знам, че нагуалът е човек, а не животно. Пък ако се случи в някое село да разправят, че девойката е била отвлечена от нагуал – ясно е, трябва да я е взел, тъй като си е била негова годеница и вече са се уговорили; ясно е, след като в човешка форма не са склонили да му я дадат, тогава е отишъл във формата на животно и си я е взел. Сами си правели дечицата. Приказки разни, да замажат очите на другите, безсрамниците; както ги дума той, така и тя.

Не останахме дълго време в ранчото Гуахолоте, защото моят съпруг помоли за разрешение за няколко дни да отиде пò на север, до хасиендата Саладо в Коауила да види своята баба. Възседнахме конете и тръгнахме само двамата.

Педро се е родил там и сега устата му не спираше да мели – толкова доволен се чувстваше. Пристигнахме към три следобед и се готвехме да поздравим баба му, когато към него се приближи една коза; като го подуши, захвана да блее:

– Ето я майка ми – рече ми той.

– Къде е?

Озърнах се, понеже виждах само козата, така че го попитах отново:

– Ама къде е?

– Как да я няма? Тук е и е моята майка…

– Как мога да повярвам, че животно може да бъде твоята майка? Явно малко почитате своята майка.

– Дори и да не искаш, това животно е моята майка. Не познавам друга своя майка. Това е животното, което ме е откърмило…

Дойде козата, спря до ръката му и започна да го ближе и да се гали с брадичка. Тогава Педро я хвана за козината и започна да я гали.

После излезе една възрастна женица:

– Пристигна ли, синко…

Когато бабата отивала до селото, за да купи нещо за ядене, Педро изблейвал и козата се появявала тичешком, изтичвала до мястото, където момченцето стояло проснато, приклякала и му давала да суче. Тъкмо така го бе отгледала рунтавата коза; да, той много я гали, а козата блее ли, блее около него, все го души ли, души… Кой знае дали наистина майка му е умряла? Кой знае – това вече не ми го е казвал. За баща му също нищичко не знам; Педро никога не ми разправи за това. За какво да ми разправя? Аз и не исках да знам. Мен не ме беше грижа за неговия живот. Това, което знаех обаче, беше, че на следния ден, след като си тръгнахме, умря козата.

Поговорих по-малко от половин час със старицата, даже по-малко от петнайсет минути, когато Педро се върна от селото, където бе отишъл да се разходи. Дори не го оставиха да стигне до прага! А после – после тръгна мълвата; започнаха да го обграждат, понеже преди да се ожени, след избухването на революцията, хванал табуна на богатите от хасиендата, където израснал, за да го присъедини към въоръжените сили. Затова го и направили капитан. И няма начин чифликчиите да бяха забравили!

Обаче за Педро се оказа лесно като детска игра да отиде да посети козата и бабата и дори да се доближи до селото, вмъквайки се в крайните улички и търсейки своите отколешни приятели; обаче пак се намери някой, който да изпорти пристигането на Педро Агилар. Собствените му приятели му рекли:

– Идват да те задържат…

– Ама как така? Смятах, че всичко се е променило с революцията…

– Революцията не промени нищо. Само сме още по-изпосталели от глад…

Тогава дойде тичешком:

– Хайде, да се махаме от тук.

И извика на бабата:

– Ако остана, ще ме убият!

И пришпори коня, без да казва нищо повече.

Даже не успяхме да се сбогуваме с бедната старица, която си остана така, изправена, с натежали ръце. Този ден Педро беше, както се казва, „с голи ръце“, понеже не носехме маузера. Носеше само револвер и аз – също, но това не беше достатъчно.

И понеже познаваше всяка педя от местността, потеглихме в галоп към една клисура и затова не ни хванаха. Но подушвахме куршумите, които щяха да се посипят върху нас от горичките.

Бяхме потеглили само двамата и когато се върнахме, отидохме да докладваме на началството. Почувствах се по-добре между своите. В дома на Педровата баба не изкарахме дори един ден. На Педро не му остана време дори да я помоли за нейната благословия. И то при условие, че никога повече нямаше да се върне.


[1] Зъл индиански магьосник със светещи очи, който може да приема формата на различни животни и птици.

[2] Името произлиза от гръцки и означава „принадлежащ на Бога“.

 

                                         Откъс от книгата на Елена Понятовска
„Дордето не се вижда, Иисусе мой!“ 
ИК Гутенберг 2018
Превод от испански: Николай Тодоров
Страници: 432
Цена: 18 лв.
 
Публикува се със съдействието на издателството.
 
 

 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.