Иглика Дионисиева: "Приказка за детето, което искаше да види нощта"

В един апартамент заедно с баба си, майка си и баща си живееше малко дете. Апартаментът се намираше  на високите етажи на жилищен блок, а самият блок се издигаше на много оживено шосе, едно от най-оживените в големия град. Заради това детето не го пускаха да играе навън, нито пък други деца идваха при него. Малкото момче самичко си измисляше игри и си втълпяваше какви ли не чудновати работи.

Така например  беше забелязало, че вечер, преди да дойде нощта, родителите му или баба му го слагаха да спи. А сутрин, като се събудеше, от нощта нямаше и следа. Детето си представяше, че нощта е жива. То започна да си мисли за нея с копнеж като за красив и весел приятел.

Представяше си как някоя вечер непременно ще я изчака, тя ще дойде и ще настане голяма веселба. Тогава най-после ще я види, ще я пипне, ще я уцели с фунийка или със снежна топка. Ще я погъделичка, ще я уплаши или пък ще й кресне в ухото. Ако ли пък нощта не става за това, ще я смачка и ще я омеси на топчета, които после ще си лепи по стените и по тавана. Много му се искаше най-накрая да разбере каква е тази нощ, колко е голяма, човек ли е, животно или птица.

Всяка привечер детето сядаше в единия край на дивана да я чака. Обаче майка му и баба му разваляха работата – всеки път скриваха нощта (или, още по-лошо – най-безсърдечно я държаха пред вратата на жилището), осуетяваха идването й, завеждаха момчето да си ляга и го приспиваха. А сутрин то се събуждаше в креватчето си, а от нощта нямаше и помен – беше си отишла без дори да го щипне по бузата. И всеки път, ден след ден, се повтаряше едно и също – нощта не идваше като жив човек в съня му, то не успяваше да види лицето й, камо ли да си поговори и да се заиграе с нея.

Колко години минаха така – нито много, нито малко, а точно толкова, колкото момчето да порасне. Нямаше ги вече бабата, майката и бащата, които да го слагат да спи. Но нямаше и други хора, които да идват при него...  През деня това нямаше кой знае какво значение , но за мъжа ставаше страшно, когато вечер гледаше през прозореца как хората се прибират и бързат един към друг, а на неговата врата никой не чука, не изважда ключове, не я отключва, не я отваря. Затова веднага след вечерната емисия новини той гасеше телевизора, покриваше го с покривчица, плетена на една кука, покриваше с такива покривчици  също и уредбата си, компютъра и принтера и бързаше да си легне, за да се потопи в лекотата и да се понесе по цветните злакове на съня.

Сега мъжът сънуваше малкото дете, което се покатерва на дивана, свива се на кравайче и започва да чака нощта.

И понеже насън  на човек можеше да му се случи какво ли не, този път в съня му нощта наистина дойде.

От щастие и от вълнение мъжът спа неспокойно и се събуди в полунощ. И му се показаха невиждани и нечувани до тогава неща:

През щорите на прозореца му не влизаше никаква светлина. Но това не му попречи да чуе как гълъбите кацат по корнизите под покрива му. И ето че започнаха да плетат кошница. Звукът беше поразителен, защото нищо не уплътняваше и не резонираше така, както тъмнината.

Щом гълъбите изплетоха кошницата, мъжът седна в нея и го понесоха. Издигаха го, сваляха го, цяла нощ.

На сутринта се събуди с брада и с отдавна неподстригвана посивяла коса.

На следващата нощ се повтори същото.

На третата нощ се потрети.

Нощта идваше като по часовник, мъжът се събуждаше в полунощ, гълъбите кацаха по корнизите под покрива му, започваха да плетат кошница, после той сядаше в нея и го понасяха.

Накрая човекът не беше сигурен три нощи ли са минали само, или трийсет години от живота му.

Последният път, след поредното реене с гълъбите, му беше много трудно да слезе от коша. Птиците не чакаха дълго.  Натъпкаха джобовете му с яйцата си и боднаха на изплетения от тях кош колела. Нощта, денят и сънят накрая така се оплетоха, че човекът не можеше да различи кое е сън и кое е реалност. А истинската трудност за него идеше от това, че само в съня той намираше истината.

Така нощта започна да става малка за него. Малка и недостатъчна. Мъжът искаше нощта и сънят да се удължат и не знаеше да скърби ли, да се радва ли. Защото нещо му нашепваше, че и от живота му остава малко и недостатъчно за каквито и да било промени.

Затова, когато заваля сняг и звуците извън прозореца изгубиха своята острота, човекът се вкопчи в коша на гълъбите и повече не се пусна.

Още от книгата на Иглика Дионисиева:

В рубриката НОВИ КНИГИ

"Приказка за сладката вишна и горчивата череша"

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.