Чавдар Ценов: "Накъде тече реката"

09.03.2019
Снимка 1

Мишо не беше отпуснат човек като Писията, когото само военновъздушните занимания изваждаха от летаргията, ала беше само външно прекалено енергичен. Изприказва купища думи като скоропоговорка, завърти се седемнайсет пъти около оста си, а после му писне, иска да легне и да забие поглед в тавана. Особено когато го обхванеше нетърпение, тогава противно на логиката, вместо да употреби някоя рецепта за убиване на времето, го напускаше всякакъв вид деятелност и не беше в състояние да помръдне.

Както се случваше и в момента – гледаше в една точка на тавана и си мислеше, че другите може и да имат гледни точки, от чийто ъгъл да разглеждат нещата. Докато той, Михаил Илиев Илиев, си има негова, но не точно гледна, а по-скоро – ненагледна точка. „Гледам я, гледам и не мога да ù се нагледам. Тя, ненагледната ми точка, е някъде на тавана, нейде из ония вълнообразни пожълтели линии, в които се забива погледът ми, щом се изтегна на канапето.“

Своя ненагледна точка имаше и майка му, докато беше жива. Мишо никога не можа да забрави изнурителното ù втренчване, веднъж в панелното пространство, втори път – в телевизора с отнет звук. „Притежанието на ненагледна точка, изглежда, е наша семейна черта“ – мислеше се той, докато се втренчваше в тавана. Дядо му в Скатово можеше с часове да гледа огън – в огнището, в печката, на двора. Игра на сенки и отражения, омагьосваща и окриляваща вероятно мислите му...

Понякога, когато гледаше достатъчно дълго в ненагледната си точка, Мишо усещаше как се отделя от тялото си. Издигаше се плавно, поглеждаше надолу и се виждаше легнал, забил поглед нагоре, значи трябва да съм някъде около ненагледната точка, решаваше, докато гледаше надолу как гледа нагоре. Постепенно изчезваше всякакво съзнание за него самия. Както се казва, най-сетне спираше да се интересува от себе си. Напускаше по много ефикасен начин собствения си аз. Спираше да го занимава кой е, откъде идва и накъде е тръгнал, какъв е смисълът да го има (успокояваше го мисълта, че няма особен смисъл и да го няма), знаеше, че е никой. Кой кой е, никой никой не е, гледаше и на другите отстранено, превръщаше се в безплътно същество, лишено от каквито и да било желания.

В такива мигове Мишо изобщо не усещаше топло ли е, или студено, светло ли е, или тъмно. Обикновено собственото му присъствие го изнервяше. Но не и в такива мигове. Добиваше странно спокойствие и смисълът на нещата се преобръщаше. Душата му превземаше тялото, в порив на великодушие зарязваше дребнавите желания – съизмерването с другите, опитите да погледнеш на живота си през призмата на успеха...

Нещата оставаха някъде извън него, достатъчно големи, за да не ги изпуска от поглед, достатъчно ясно очертани, за да ги разграничава. Определени неща, пълни със смисъл. Самото им съществуване вече го променяше, превръщаше го в уталожен и щастлив, някак не мислеше за липсата на Люлините върху картата на света, нито за собствената си, така разнищвана от самия него съдба, по-занемарена и недовършена от Люлините.

Ето и сега Мишо внезапно си спомни как Коста разказваше за принцесите от булевард „Витоша“. Така той наричаше хубавките продавачки от магазините на булеварда. По едно време му се налагало често да минава оттам и ги виждал как непрекъснато пушат пред луксозните витрини и създават впечатление на очакващи някакво събитие. Целият им вид говорел за непоколебима увереност в неизбежността на очакваното събитие.

– Разбираш ли, Мишак – изясняваше мисълта си Коста, – те не са продавачки, а принцеси. Съвсем случайно са попаднали там. Учили-недоучили, грамотни-полуграмотни, без значение, тяхната работа ги обижда. И нали са що-годе хубавки, всеки момент ще пристигне принцът и ще ги вземе оттам. Няма друг начин!

Равнодушие и презрение имало в погледите им. Даже гледали някак през теб и ти се отщявало да влезеш в магазина им и да ги питаш каквото и да било. Тогава с Коста много се смяха на тяхната заблуда. Да, да, ще дойде, всеки момент ще дойде принцът и така двайсет години, ха-ха – злорадстваха с видима наслада. А накрая ще завършат в някое приземие, в магазин за дрехи втора употреба – пророкуваха двамата...

Сега, докато Мишо Илиев лежеше, забил поглед в тавана, осъзна колко е комплексарско всичко това. Щеше му се да не е участвал в тези словесни издевателства над непознатите същества. Нямаше ли де е по-добре да се опитат да ги разберат, да преобърнат историята им? Може би изобщо не бяха тъпи, каза си той. Може би нищо не очакват, само седят пред магазините, пушат и тъгуват. По друга съдба, по друг живот, по други светове. Кои бяха те с Коста да им се подиграват?

Мишо продължи още дълго да зяпа в ненагледната си точка. Представяше си момичетата от булевард „Витоша“, даже не всичките, а едно си представяше. Измисляше си къде живее, от какво семейство е, защо е станало продавачка, а не му се работи като продавачка. Какво прави вечер, си представяше. Има ли приятели, с тях ли излиза, къде ходят, какво си говорят. С леко невзрачна хубост го виждаше, със слабо гласче – когато иска да каже нещо, гласчето му съвсем изтънява, трепти, ще се скъса. Момичето бързо млъква, пък и никой не гори от желание да го чуе.

А може никъде да не ходи. Може тия, с които би могла да излезе, да не ги харесва, да не иска да излиза с тях. А ония, с които иска, те да не я харесват и да не искат да излизат с нея. Може през повечето време на прозореца да виси, да съзерцава чуждия живот и да преглъща подир нещата. Да не ù стигат гласовете край нея може, а може и да си мисли какво е това нещо и нещо ли е изобщо – като искаш да кажеш нещо, никой да не иска да те чуе?

Ненагледната точка затова е ненагледна, Мишо до безкрай бодеше очи в нея. Постепенно момичето с тънкото гласче преодоляваше себе си, зарязваше обидите и се опитваше заедно с него да се взре и да се разтвори в ненагледната точка „Трябва да има нещо повече от мен и от гласчето ми, нещо, което да е над всички неща, нещо повече от този Мишо, който в момента ме измисля и се занимава с моите дертове, за да не се занимава със своите, нещо неизмеримо повече, нещо, за което знаеш, че трябва, трябва, трябва...“ – стържеше в ухото му момичето с тънкото гласче, а Мишо си мислеше, че ей на, няма Бог, но в такива мигове има. Пак няма, но има...  

 

Откъс от романа на Чавдар Ценов
"Накъде тече реката", ноември 2018
ИК "Жанет 45"
Редактор: Борис Минков
Оформление: Иво Рафаилов
Брой страници: 248
Цена: 16 лева
 
Публикува се със съдействието на автора и издателството.
 
 
 
 

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.