по заглавие   по съдържание

Кристин Юрукова: "Денят на вси надежди" - "Тютюнотърговците" III

10.04.2019
Снимка 1

В рубриката "Четиво с продължение"

"Диаскоп" представя новия роман на Кристин Юрукова "Денят на вси надежди" - "Тютюнотърговците", който, по думите на авторката, е пряко свързан с Пловдив.

 

"Хармонии дълбоки,
тайнствени вълнения
душата ми прегръщат,
по-нежни от сестри..."

 

Първа част тук

Втора част тук

Притисната от всички страни, къщата бе оживяла и оттласкваше със стени и ъгли нападателите, един от тях се хлъзна в килера на горния етаж и се наниза на острието на едно старинно ножче за острене на моливи, друг бе нападнат от мирните гълъби на Пенито и Радка на терасата и не само дрехите, но и гърдите му бяха разкъсани от ноктите им, трети в тъмите под стълбището бе съзрял дявол знае каква страховита сянка и за да не бъде всмукан начаса от нея, просто скочи от прозореца, за жалост прозорецът беше на приземния етаж. Нападенията в гръб на къщата - дай та дай! – бяха  започнали от първия ден на новата власт, цел на атаката им бе главно Мариола - кои бяха сметките на мъжа и зад граница, къде било тукашното злато, кои били приятелите на Йордан в Лондон. Насред отровата, проникваща всред всички рани и избити зъби на къщата, Мариола продължаваше стоически да подрежда колонките от цифри в счетоводната книга, сякаш сама да проумее къде са сега милионите им зад граница и бяха ли под контрол. По златистата кожа на Мариола побягваха стъпките на синините, костите и те не издържаха - счупените ребра се забиха в органите и като остени, та месото и кански болеше.

И тогава обаче прибраха Гъльо, тогава ли, по-преди ли или по-после - Радка не можеше да каже, как да кажеше като вече не помнеше отколко време къщата бе под обсада и кой първи падна жертва. Изведнъж го нямаше Гъльо на двора да я вземе на коленете си да му попее, нямаше на кого вече да описва цветята в градината все едно прави разказ по картинка в училище - кое цвете е цъфнало и в какъв цвят. Радка знаеше както и последното куче на града, че Гъльо си имаше втори дом – Клуба на николапетковистите на булевард “Руски”, бомбата, която непременно щяла да гръмне в ръцете на окупаторите. В него той почти се бе пренесъл барабар с книгите си: “Те вече не могат да са ми от полза, но вие трябва да четете, за да осъзнаете колко голяма е нашата борба и къде да се поберете в нея.” До избухването му Клубът бе пазен от Гъльо и приятелят му Ганди, много се гордеел Гъльо с този приятел - "освен на мене той е приятел, ама така лично, с Айнщайн, Цвайг, Яворов и Дебелянов, а колко го молел първият индийски президент - "Ела да работиш за независима Индия, но той не - затворите в България нали го чакали, как може да тръгне." Бе спастрила Радка от него няка една приказка, в която Ганди яздеше на слон, а индийският президент броеше песъчинките в пустинята, за да калява волята си. От силната воля Ганди бе мършав като индийски гуру, "Много практично е в тези времена да знаеш как се изкарва без храна" - говореше на другаря си и го хокаше за цигарите и някоя сръбната чашка: "Трябва да можеш абсолютно да владееш себе си, което означава да се освободиш от всички щения, тогава само човек става неуязвим." "Щом такъв човек подкрепя Никола Петков, правете си сметката на чия страна е правдата" - триумфираше Гъльо край него и често-често го канеше вкъщи - "на диспут". Вътрешно благоухание облагородяваше всяка дума, откъсната от хлътналите Гандеви гърди, на които ребрата съвсем отчетливо се брояха, Радка с изненада ги следеше как мърдаха като някакви пръчици под невидима ръка, която си играеше с тях, “Чудно като клавиши, на които свири Бог.”. А погледът му не бе нито екзалтиран, нито пък навъсен, беше си мек, по-скоро  изпълнен с копнеж, отколкото с някакви омрази. "Навярно такъв щеше да е погледът и на Гъльовите очи, ако гледаха." - казваше си Радка. Не беше обаче хич лесно да си на една маса с Ганди - нито пиеше, нито пушеше, нито оставяше другите да пият или пушат в негово присъствие, а към Гъльо и без това имаше специално изискване - "Тъкмо защото си много ценен човек, няма да те оставя да се тровиш." Всички търсеха погледа на Ганди, дори и бялата ципица, която се провиждаше  от полуслепите очи на Гъльо под клепачите на Гъльо и тя сякаш го следеше - изведнъж от него усещаха сила у себе си и почваха да се извисяват нагоре, “Като факири” – беше заядливият коментар на Мариола, която вече хич не издържаше комбинацията на болката от счупените ребра с болката от липсата Йорданова. Чудни-пречудни човеци  бяха, това и децата чувстваха - вървяха между хората по селата като монаси-отшелници, питаха и разпитваха кой какъв кахър го гнетеше и каква рана му бе нанесена от “новите варвари”,  едни такива събирачи на несподелената селяшка мъка, а земята, която искаха за селяните, ги отхранваше и топлеше, нямаше да подкрепя другите я, дето никакви не и бяха, дори още по-лошо – врагове, и по всичко изглеждаше, че земята ще е победител в схватката със скакалците на новите властници, дето се опитваха да я вземат в плен,и че те щяха да бъдат издухани от тласъците на въздуха от толкова много гърла.   Безшумно се приближаваше Ганди къщата им, безшумно се отдалечаваше, но те всички знаеха, с трепета на кожата си знаеха, че той е един от малкото хора на които напълно можели да се доверят. Ганди сам се бе въвел  в рицарско знание като бе готов да мие краката на последния просяк и да ридае заедно с най-отхвърления грешник. “ Аурата на духовността”,към която често призоваваше другите, светеше и бе видна за всеки страдалец, той  се движеше сред шпалир от люде, очакващи помощта му. Обаче никак не беше лесно да общуваш с него, подаваше ти той безотказно ръката си, но и се забиваше в тебе като свредел, дълбаеше в съвестта ти и проповядваше, че само с изкачването по стълбата на съвестта си човек може да стигне до Бога. "Ето я армията, която ще изличи кървавото царство - говореше "братеца" на очуканите от градушката люде, - няма как Бог да подкрепи ръката на безбожниците. Но и няма как да бъде на страната на егоистите и лакомниците" И Гъльо -Слепият оратор и Ганди - Гуруто на бунта чрез несъпротивление гърмяха с кротките си речи си из цялата скована вече от немеене държава. Един ден къщата на Велевци се събуди обкръжена от хиляди, хиляди селяни с престилките и потурите, тълпата биеше изпълнена с криле и крилете шумоляха  и се опитваха да  издигнат във въздуха целия балкон, на който говорел Слепият оратор, барабар с къщата им и да я отнесат на безопасно място. Когато Гълъо заговори и множеството замря, той беше най-хубавата фиданка, бучната от земеделците в хумуса на душите, "Той е мой татко" – можеше да се чуе от Радините гърди, гласът му бе натежал  от много потоци , а полуслепите му очи хвърляха мълнии. Когато множеството завика "Да живее!", Рада направо видя как ръкомахащата му ръка обра цели рояци от искри. Нещо за пропаст говореше той, България пред пропастта или нещо подобно и изричаше странното съчетание “ГеМеТо”, а народът го подхващаше като ехо и го развяваше като знаме, а в следващите дни, когато вече митингът, събрал половин България в краката им, бе се разпръснал из четирите посоки на България, Рада питаше: "Кога ще има пак митинг, да си приготвя и аз знаменце?", катереше се до най-горната терсаса , надвесваше се и знаеше, че се намира на място по-високо от всички тепета, направо си беше като Шипка.

Тъкмо Гъльо беше излязъл от затвора при старата власт и ето че гладните, недоволните и прогонените пак си го сочеха за вожд - "Пак те тикат към затвора, братле - строго го предупреждаваше Мариола, която все гледаше да ограничи размерите на бедствието с прагматизма си - ама като говоря, кой ли ще ме чуе, нали вие с Ганди все всичко знаете. Не можеш да стигнеш извън болката и отчаянието, каквито и битки да повдигаш. Този свят е тъкмо свят на болката и отчаянието, ти поне с твоите страдания как не го разбра. Ама не, книгите ви друго казват, нали?" Жена му на Гъльо беше още по-рязка, голяма самотница, тя не обелваше дума с външния свят, беше сигурна, че никой от този свят не заслужаваше да си хаби думите, но за близките си тя разстилалаше душата си - по нея да ходят. "Бягай от човеците, Гъльо - направо ревеше сякаш вече я колеха. - Забрави ли що зло ти сториха, та сега пак при тях се вреш. Ей колко земя имат още Велевци, почвай - копай, ори, сей, само за човеците не питай, пак ще ти изядат главата, жив ще те оглозгат, стопанино мой." Но кой да я чуеше - всяка вечер две щастливи сенки напускаха Клуба на николапетковистите - едната на Гъльо, другата на Ганди, общото им дело с ГеМеТо и Никола Петков славно напредваше, щастливи бяха двамката, че с още един ден бяха приближили многобройните си последователи до свободата, не онази която им обещаваха новите властници-измамници, а онази , която възвестяваха по селата, онази с просатия и едничък смисъл: "Няма да се дадем на комунистическите терористи, някога събореха купола на храма върху човешките глави, сега пък искат да срутят самото небе с безбожието си отгоре ни." А Радка и щерката Гъльова си представяха двамата другари облечени с онази власеница на Свети Франциск в църквата и виждаха в ръцете им по някое момиченце със забрадка или момченце с калпак каквито са съзряли в множеството на най-големия митинг в историята на николапетковистите. И Ганди, софийският адвокат, и Слепият оратор, депутат от същата партия, продължавали с ораторството си, "и с будалъка си" - казвалаше жената на Гъльо, всяка седмица “дърпаха дявола за опашката”като  откриваха нов клуб в някое село, за да стигнела светлината, заключена в мощехранилницата на идеите им, до другите. “Никаква светилна никого не интересува, луди хора, светлината не се яде. – Единствена Гълъовица се опитваше да ги озапти -  само интереса клати феса, а вашият интерес сякаш е час по-скоро пак да влезете в занадана.” “Действителност ли са вече душите, готови да се жертват? Действителност са. – Опитваше се Слепият оратор да проагитира собствената си половинка. -  Селската армия като в стогодишната война набъбва от човешките потоци, армията на горяните чака знак да се спусне от гребена на планините върху тези, които като вещери са яхнали народа си. С гордост се пълнят дробовете на опозиционните парии, Никола Петков и ГеМеТо за тях са новите Асен и Петър, които ще поведат войските на бунта - този път срещу руската византийщина.” Прибереше ли се вечер Гъльо, Радка гледаше да е край него, сетивата и първо залепваха за него, нослето и усилено душеше мириса на овце, на мед, на чесън  и на сено, миризмите на неговите селяци, които тя така обичаше да посреща вкъщи, имаха си и стаи, определена за нощуване на селските вестоносци, в които тя лично сменяше постелките. “Защо не ги събереш в стопанството? – Даваше важно акъл на Гъльо, подчертавайки очевидността на съучастничеството си. – Там могат да се съберат хората на няколко села, така ще са ти под ръка. Всеки ден може да правим митинги.”

Каква неразгадаема тайна е свободата за човека - говореха си хората, които познаваха одисеите Гъльови отблизо, които не бяха една и две, одисеи, свършващи все с пристигането на един и същи бряг. Имаше той поне сто причини да не е сред губещите нито тогава, нито сега. Видно беше, че почти всеки бежански род рано или късно, по-скоро рано, отколкото късно, се цепеше на две, ама тъй - с гръм и трясък - и ето го единият братовчед на бял кон препуска по калдаръма и всички порти се отварят пред него като пред Свети Мина, а другият само от гордост не проси, иначе си гладува тихо-потайно и все някой ден започва да измекярства и то така безнадеждно, че вместо да се измъкне от блатото, затъва ли, затъва до гуша. Със сродяването с Велевци и с дипломите, които беше натрупал, белият кон си беше приготвен за Гъльо, направо си беше резервиран за него, оставаше само да го яхне, да, ама той не пощя, чисто негово решение си биеше - да си губи времето и да го харизва на онези, дето нямаха бели коне за яздене по рождение или по сватовство, буташе се все между шамарите, предназначени за други, та да ги отнесе самият той. И държанието му при предишния режим бе оценено като дотолкова антипатриотично, че доживотната присъда бе издействана с невиждани рушвети от Велевци, първоначално определената му бе чисто и просто смърт. Така Гъльо  за малко да не се окичи с медал за храброст – смъртна присъда, присъдата, срещу чието съществуване изобщо приятелят му Ганди се бореше в световен мащаб с членството си в някаква международна Лига за човешки права, която той наричаше просто “Лига за човещина”, “не като техните Лиги на дявола”. Тъкмо при новия режим се отваряше за Гълъо златна възможност да си поживее царски на гърба на някогашното си доживотно заключение, Гълъо изведнъж пак реши, че бедните му братя никак не били свободни, че им е надянат  намордник, който трябва да бъде прегризан с всенародни усилия, та се юрна да сбира тези усилия, пак с държавата си мереше Гъльо силата, пак той на топа на устата, изстреля го топът на селяшката душа право срещу властниците. “Камък на шията на народеца е тази народна власт” – разясняваше той в Парламента, където с гласа на куцо и сакато от неговия район бе пратен да депутатства и той депутатстваше, та пушек се вдигаше, властта май трябваше да му счупи главата, за да се отърве от него, друх начин нямаше. Ни за минута той не престана да слуша тайните гласове на хората от тракийската организация, опитваше се да посредничи между новите жертви и новите властници, както някога между ремсистчетата от тютюноработниците и собствениците на фабриките и складовете за тютюн. Това беше положението – едни от бежанците бяха милионери, други пък, минали през коминтерновски школи и през партизански отряди, сега бяха начело, турени от болшевиците, един тертип си имаше Гъльо за измолване на милост - припомняше общия корен и помощта, оказана някога от заможните търговци на организацията за помилване или смекчаване на присъди, че и за измъкване от затвора, за намиране работа на целите им семейства. Опитваше се да събуди някаква патриархална солидарност, дошла от прастари времена и прастар морал: “Како си мислете, че моралът е като грош, можеш да го обръщаш, както ти кефне – ези и тора, не, моралът е понятие вечно, както свободата и е един и същ. Като Перущица ли искате да станем – едни убийци трепят преди девети невинни хора, сега други убийци трепят други невинни люде и цялото село е вече забравило как заедно се е било за свобода и внуците на някогашните априлци се смразяват с внуците на другите априлци, това ли бъдеще искате за България?” И да не можеха да се прегърнат с една прадревна обич, поне трябваше да не се мразят с една внесена отвън омраза.”Ние сме солта на земята, защото цял живот я торим с потта си, - казваше на земеделците. – Има един начин да сме честни пред нея – като я защитим от онези, които искат да ни я вземат и я направят ничия, както държавата ни. Няма колективна земя, както няма колективна жена, земята си иска душата на стопанина, за да диша чрез нея, стопанинът само ще я милее, както милее родата си и родът е силен, когато е стъпил на свое. Те искат да ни вземат силата, да ни направят чужди на своето, ей това е! Не ставайте душмани на самите себе си, не влизайте в кошарите на болшевизма!”  Колкото повече преследванията слагаха капани  по пътя на Слепия оратор, толкова повече закрепваше тялото му и никога не стъпваше на криво, "Имам си вътрешен компас - вярваше, - та колкото и да е плътна бялата мъглица пред очите ми, не бъркам ни посоката, ни релефа." А омразата около Никола Петков се сгъстяваше заедно със славата му, като гъсто кисело мляко беше вече, с нож да я режеш.

За принудителните оставки на земеделците Велевци научиха от един Гъльов и Гандев приятел, студент втора година, който  преди студентството си бе успял да "посети" лагерите, двамата му братя бяха още там, "трайно настанени" като “безпризорни скитници”, бе вече изключван от следването и полувъзстановяван, сега бе нещо като полулегален студент, който хем нямаше право да живее в София, хем притърчаваше там тайно за изпитите, а на акълището му професорите се чудеха, та до ново изключване поради тайното им покровителство за момента не се стигаше. Отърча той, зачервен като слънчасал, направо от Народното събрание в дома на Велевци, подгонен от нуждата да им повери истината, думите му падат бързо, бързо като обелки по пода и цапат всичко в подредената за пореден път от жените къща след “тараша” : "Аз намерих пропуск, за мене че и за един приятел, седнахме горе, а долу всичко на тепсия, най-отпред седнал професор Петко Стоянов, независим кандидат, изтъпанчва се на трибуната дебеланкото Васил Коларов, лъщи оная гола глава, важно заявява: "Господа, постъпили са оставките на земеделските кандидати”, залата "У-у", а това били депозираните пред земеделския водач Никола Петков оставки, те по Устав се давали на него, а комунягите прибрали от къщи архива му и хоп - има оставки." Наскачаха онези ми ти никола-петковисти: "Господин председател, ние оставка пред Народното събрание не сме депозирали." Шум и врява, е, разгеле, че дойдохме баш на това заседание" - радваме се с приятеля. Отваря се от дясно една врата и бавно-бавно се вмъква “вождът и учителя на цяла Съветска България”, ама един подпухнал, напудрен, не ти е работата, сякаш от кръчмата са го вдигнали. "Да, казва, ние повече тези хора сред нас няма да търпим. Ето, и независимият кандидат, казва, професор Петко Стоянов и той си е депозирал оставката, и него също повече няма да търпим.Ах ти, сволоч.”  "Аз ли ?" - скочи професор Стоянов, ама той два метра, гигант, като хвана тази парцалена кукла  за раменете, като взе да го тресе, хвърлиха се и нови депутати отгоре им, кой от опозицията, кой от комунистите, какво меле само стана. А на другия ден бях на изпит при проф. Петко Стоянов, след като ми благодари за успешното представяне на изпита, аз на свой ред му благодарих на представянето му в Народното събрание. Казвам ви, по-голям театър не съм гледал." "Ти гледай пак тебе да не те изключат, къде се мушиш, барабар Петко с мъжете." – Чу се гласът на Мариола, бял и мокър като прането в ръцете и, тя считаше, че с определени усилия всички можеха да се противопоставят на социалния  упадък като се погрижат за себе си, а предизвикването на изключването ти от университета не беше кой знае каква грижа за себе си.. "Щом подредиш света вътре в себе си и му дадеш форма , ти си изпълнил метафизичната си задача. - Редеше Мариола от спокойна по-спокойна, но близките и знаеха откъде идеше спокойствието и, от това че Йордан не беше тук. - Отворил си си така проход и в най-нечовешката система, направил си възможно достойното ти преминаване през света."  

"Смъртта не може да му вземе най-важното - тълпите, които го следват, тъй е било и при баща му, и при брат му." - Изрекъл  в деня на арестуването на Никола Петков Ганди и хукнал към София да види като адвокат ще може ли с нещо да му е полезен.

Радка пак не разбирала какво става, но "тълмачът " и - Гъловото момиче и разяснявало - "Ще го съдят като най-големия от всичките. А когато някого го съдят, той трябва да има адвокат, защитникк демек, който да казва - не така, онака, е, това иска да прави Ганди, за да не отиде Никола Петков при баща си и братята си." "А къде са те?" - питаше Рада. "Къде - в земята, при червеите." - мрачно отговаряше каката, толкова мрачно, че Рада повече нищо не питаше, само сънувала червеи с надигнати нагоре слузести тела.

Една вечер небето кънтеше златно зад клонаците на платаните, Гъльо излезе сам от Клуба на никола-петковистите, направи няколко стъпки към това залезно небе, пред него спря кола, вратата се отвори и вътре го поканиха, “Сигурно са верни съподвижници, чак пък толкова глезене” рече си Гъльо, понеже неговото вкъщи бе на стотина метра, но Гъльо бе учтив човек, та оцени жеста, трогнат от любезността, влезна вътре и повече никой не го видя.

следва

Илюстрация: © Георги Чепилев


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.